Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (32)

32.

Полицаят стоеше и се колебаеше.

Те стояха, почти допрели носовете си. Накрая, за огромно облекчение на Ник, мъжът се отказа. Обърна се и излезе от вагона, като махна с ръка на останалите да го последват. Ник направо се срути от облекчение на стола. Краката му започнаха неконтролируемо да треперят. Естествена реакция вследствие повишаването на адреналина.

Влакът бавно потегли. Ник отиде в задната част на вагона, където имаше малко прозорче. Отново спряха на турската граница, но този път никой не влезе в багажното и композицията премина без проблеми.

Вече беше в безопасност.

Облече отново своите дрехи и премина през вагон-ресторанта, за да се прибере в купето си. Когато излезе от салона, шафнерът го изгледа удивено. Ник му се усмихна и му пожела добро утро.

В купето беше леденостудено. Прозорецът все още бе отворен. Той го затвори и се огледа. Българската полиция бе извадила и изсипала всичко от куфара му на пода. Сякаш повече за да напакостят, отколкото да проверят. Събра багажа си и го натика обратно.

Леглото бе подгизнало от дъжда. Това всъщност нямаше значение, защото знаеше, че повече няма да заспи.

Загледа се през прозореца. Нощта беше черна и в стъклото видя отражението на висок сух англичанин, който държи пистолет „Уебли“ в скута си. Заслуша се в ритъма на железните колела по релсите, спомняйки си целувката на Даниела, спомняйки си, че тя току-що му бе спасила живота, спомняйки си също последното й обещание, преди да си отиде: Ще се видим в Истанбул.

Отражението му започна да избледнява с просветляването на небето. Ник осъзна, че вместо в студеното утро над Истанбул е втренчил поглед в мръсножълтите руини, останали от древна Византия, мержелеещи се сред черните кипариси, прелитащи като призраци покрай влака, който минаваше край срутени зидове край морето.

За миг фарът освети тъжните коптори, скрити в сенките близо до железопътната линия. Локомотивът пуфтеше тежко покрай Големия харем на Сюлейман^[1] и двореца Топкапъ^[2], покрай нишите в стените, където някога главите на враговете на султана били излагани за храна на гарваните.

Истанбул можеше да бъде мръсна развалина или грандиозен паметник на историята, в зависимост от настроението. Тази сутрин градът събуди в него надежда. А надеждата всъщност е едно много опасно чувство.

Доналдсън го очакваше на перона на гара Сиркечи^[3]; Ейбрамс, който бе назначен под прикритие и прикрепен към паспортния отдел в посолството на Истанбул, също бе с него.

Когато слезе от вагона, Ник моментално ги дръпна настрани и им разказа за случката във влака.

— Най-добре да изчезнеш веднага оттук — рече Доналдсън. Не изглеждаше изненадан, нито впечатлен от това, че се бе измъкнал успешно от клопката, което изненада малко Ник. Доналдсън нае един хамалин да носи багажа му и всички се отправиха към изхода.

Вече бе в таксито, което се отправи през моста Галата към квартал Пера^[4], когато властите на гарата отвориха багажното отделение във влака и откриха пазача, вързан, със запушена уста и по бельо зад големия сандък с архивите.

Моментално бе предприето претърсване за пътника от купе Б, но без успех.

Даниела го видя сред тълпата от пътници и носачи на перона, преди да изчезне през вратите. Висок англичанин с кремав костюм, който се отличаваше и набиваше на очи сред по-дребните турци. Когато го загуби от поглед, почувства острото пронизване на болка и вина. Животът можеше да бъде и жесток.

Майер сложи ръка на рамото й. Тя се обърна и му се усмихна.

 

 

Архивите от британската легация в София бяха натоварени на един камион и откарани в консулството, където председателят на българската земеделска партия, който съвсем неотдавна бе оглавил съпротивително движение в страната, се появи от сандъка гладен, изтощен, но невредим. След като бе преживял пътуването само с два портокала, той бе нахранен с богата закуска и поздравен за избавлението си от сигурен затвор и най-вероятно смърт. Безмилостният Ейбрамс го разпитва цели пет часа, преди да му позволи да си почине.

Запитванията от турската полиция относно англичанин на име Питър Бокс бяха учтиво отблъснати. Консулът заяви, че не познава човек с подобно име, нито някой друг в консулството е чувал за него.

Въпросът бързо бе затрупан под купища документи някъде в Бейоглу^[5] и никога повече не бе повдигнат.