Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (31)

31.

Ник седна на бюрото на пазача и се загледа във вратата, която водеше към вагон-ресторанта. Чуваше виковете от перона. Сърцето му биеше ускорено. Помисли си за онова, което каза Даниела: Ще се видим в Истанбул.

Знаеше, че е глупаво — да се тревожи, че ще загуби една жена, когато съвсем скоро можеше да загуби живота, беше лудост. Какво бе казал Макс? Любовта е божествена лудост. Това ли беше? Влюбен ли бе в нея?

Почувства, че дланта му се изпотява, и бръкна в панталоните на униформата. Извади оттам пистолета и го скри под бюрото.

Нямаше да го хванат, каквото и да се случеше. Нямаше да им се даде жив. Смъртта бе за предпочитане като перспектива пред мъченията. Чудеше се какво ли би казала Дженифър, ако не се завърнеше. Мислеше също и за двете си момчета и се надяваше един ден те да се гордеят с баща си.

Мислеше за Даниела и за жена си. Мислеше за това какво ли е да умреш, какво представлява смъртта и защо близостта й може да накара човек да се почувства особено жив.

Концентрирай се, Ник! Съсредоточи се и мисли трезво.

Навън сивата завеса на дъжда падаше в някакво забравено от Бога затънтено българско селце. Мъже в бозави униформи и със заплашителни лица се криеха намръщено от времето; но той бе окрилен от мисълта, че е желан и се намира в опасност. И светът никога не му бе изглеждал толкова светъл и красив. Мразеше тази проклета война и същевременно искаше тя никога да не свършва.

Ник чу стъпки откъм вагон-ресторанта. Те идваха.

Бяха трима, облечени в мръсни кафяви униформи с оръфани ръкави и корави от пот яки. Бяха брадясали и имаха мустаци; селяни, които се опитваха да приличат на генерали. Един от тях му каза нещо на български и той, както би направил истинският пазач, отговори на френски. Те се спогледаха с неразбиране, очевидно не знаеха френски. Той бе научил от Даниела, че ще търсят пасажер на име Питър Бокс — фалшивата самоличност, под която пътуваше; „Non, monsieur, отвърна Ник, никакъв джентълмен с това име, нито пък който и да е друг не е минавал оттук.“

Полицаят прехапа устни, изглеждаше несигурен. Колебанието му накара Ник да си помисли, че лъжата ще мине, и той се успокои, като пъхна револвера обратно в джоба си.

Един от тях мина покрай колегата си и се упъти към багажното отделение, но Ник скочи на крака и препречи пътя му. Полицаят пуфтеше право в лицето му, а черните му очи бяха на сантиметри от Ник. Дъхът му бе отвратителен, миришеше на чесън.

Ник се зачуди как да постъпи.