Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (30)

30.

Шафнерът оправи леглото му. Когато си тръгна, Ник се съблече и изгаси лампата. Лежеше в тъмнината и гледаше как леденият дъжд мие стъклата отвън. Зачуди се какво ли прави Дженифър, помисли за синовете си, които растяха в Англия без него.

Но най-вече мислеше за Даниела, която спеше през няколко купета от него.

Не си спомняше кога се е унесъл, приспан от меланхоличната песен на колелата и писъка на парната машина, тракането на релсите и поскърцването на дървената ламперия. В ранните часове на нощта се събуди от тихо почукване на вратата. Ник винаги спеше съвсем леко и моментално се разбуди. Стана от леглото и навлече халата си.

— Кой е?

Никакъв отговор.

Взе пистолета от джоба на палтото си, закачено на задната страна на вратата. Скри го зад себе си и открехна съвсем малко.

Първо разпозна парфюма й.

— Даниела?

Отгледа коридора. Беше празен с изключение на шафнера, който дремеше в стола си.

Тя неочаквано се притисна към него и го целуна с такава страст, че го остави без сили. Ник осъзна, че все още държи пистолета в дясната си ръка и че предпазителят му е вдигнат. Господи!

Бързо мушна оръжието под матрака. В купето беше тъмно и не можеше да види лицето й.

— Какво правиш тук?

— Трябваше да те видя насаме.

— А Майер?

— Казах му, че не мога да заспя. Предполага, че съм в салона.

— И какво ще стане, ако отиде да те търси?

По лицето й плъзна крива и неочаквана усмивка.

— Просто няма да ме намери. Защото не съм там.

Ник я дръпна да седне на леглото до него.

— Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Когато Зиги стегна куфарите си в Букурещ, неочаквано реши да ме вземе със себе си. Предполагам, че ако не забравяш да вземеш всичките си вещи, няма да ти се налага да си ги купуваш отново в някой нов град. Неща като четка за зъби, гребен, зимен костюм и метреса.

— И какво правиш сега тук? — попита я задъхано Ник.

— Дойдох да те предупредя — прошепна тя.

— За какво?

— Чух Майер да говори с един немски полковник на гарата. Видяха, че се качваш на влака, и офицерът заговори за теб. Смятат, че си шпионин. Той каза на Зиги, че българската полиция ще те свали на границата, имат намерение да те арестуват.

Ник едва не изрече: „Няма да посмеят“. Но кой знаеше какво всъщност можеше да се случи на Балканите? Европа беше напълно полудяла. Някога един англичанин можеше да разчита на авторитета и могъществото на родината си и безопасно да пътува по света, но тези времена отдавна бяха минали. Ако го хванеха, преди да стигнат до границата, можеше просто да изчезне, да потъне в земята. Щяха да поднесат извинения на посолството, разследването щеше да се проточи, а междувременно той щеше да гние в някоя изоставена тайна къща в някой затънтен край на България, разпитван от експерти по мъченията за разузнавателните му контакти в Румъния и Близкия изток.

Ник почувства как настръхва.

Включи лампата край леглото. Беше почти два сутринта. След час щяха да бъдат на границата.

— Защо ми казваш това?

— А ти как мислиш?

— Не знам — сви рамене той. Дали защото бе спасил живота й и тя се чувстваше длъжна да му се отплати, като го предупреди? Или имаше някаква друга причина?

— Сега трябва да вървя — продума Даниела.

Наведе се към него и отново го целуна по устата. Взе ръката му и я постави върху сърцето си, като я задържа там за миг, след което се изправи.

— Почакай — спря я той. — Нужна ми е твоята помощ.

— Какво искаш да направя за теб?

— Шафнерът е в края на коридора. Трябва да го отстраниш от пътя ми.

— Бъди спокоен. — Още една последна целувка. — Ще се видим в Истанбул — каза и с това неуловимо обещание си отиде.

Той остави вратата леко отворена, наблюдавайки я как събуди шафнера и му прошепна нещо. Ник не знаеше каква поръчка изиска Даниела от него, но една красива жена, търсеща помощ за каквато и да е глупост, винаги ще получи каквото желае, докато на мъж в отговор само ще свият рамене и грубо, навъсено ще откажат. Шафнерът, все още замаян и сънлив, я последва през вратата, свързващата вагоните.

Ник вече знаеше какво трябва да направи.

Бързо се облече и пъхна пистолета в джоба си. Сряза с джобното си ножче въженцето на транспаранта на прозореца и го прибра. Сетне отвори прозореца. Леденият вятър го цапардоса като плесница по лицето, а острите иглички на дъжда моментално намокриха възглавницата на леглото, която подгизна. Той облече палтото си и бързо провери дали паспортът е в джоба му.

Ако имаше повече късмет, българската полиция щеше да си помисли, че е избягал през прозореца. Огледа за последен път купето и след като одобри приготовленията си, се шмугна в празния коридор.

 

 

Когато отвори вратата, водеща към вагон-ресторанта, тракането на колелата стана оглушително. Пое си дълбоко дъх пред стъклената врата на вестибюла, като се помоли в този час на нощта да няма никой буден.

Слава Богу, беше празно.

Бързо прекоси кухнята. Чу как двама от готвачите спореха, докато приготвяха закуската.

Следващата врата свързваше вагон-ресторанта с вагона за багаж.

Ник извади пистолета, но остави предпазителя спуснат. Нямаше намерение да го използва; носеше го само за сплашване.

Пазачът спеше. Хъркаше и от крайчеца на устата му върху ръкава на униформата му се бе проточила слюнка.

Ако това беше филм, ако той беше Робърт Колман или Ерол Флин3, щеше да удари пазача по главата с дръжката на пистолета си и мъжът без съмнение щеше да падне в безсъзнание на пода. В реалния живот обаче опитът му подсказваше, че ако ударът не е достатъчно силен, пазачът ще се развика и ще окаже съпротива, ако пък го цапардосаше прекалено силно, можеше да му счупи черепа и да го убие, или да го повали в безсъзнание със спиране на дишането, което криеше опасност от задавяне, ако повърне.

Ник не искаше да рискува и да причинява подобни неща на бедния французин, който почтено вършеше своята, макар и твърде отегчителна работа, който вероятно имаше жена и семейство в родината си. Повечето от служителите в железниците обичаха нацистите не повече от него самия, а някои от тях дори бяха на заплата в службите за разузнаване.

Мъжът се събуди, когато го чу да сваля предпазителя на пистолета си точно до ухото му.

Ник тихо му обясни на френски какво иска от него. Човекът беше замаян от съня и трепереше от страх, така че едва събра сили да се изправи. На Ник му стана мъчно за него.

Мъжът се съблече по бельо. Не бе особено приятна гледка. Ник го накара да отключи багажното отделение и го набута вътре. Завърза ръцете му на гърба с въженцето, което сряза от транспаранта в купето, и натика един парцал в устата му, използвайки парче червен плат, отрязан от сигналното флагче.

Когато свърши с тези приготовления, бързо съблече своите дрехи. Очите на мъжа се разшириха. Мисли си, че ще го насиля, каза си с погнуса Ник. Но дори един стар възпитаник на Итън би избрал по-примамлив обект.

Ник повтори, че няма намерение да го наранява, и облече униформата му. Панталонът му беше къс и прекалено широк в кръста. Стегна колана на последната дупка, за да не му се смъква. Остави французина свит на пода, близо до сандъка, съдържащ архивите на консулството. Когато се върна в купето на пазача, почувства, че влакът намалява скоростта и спира. Бяха стигнали почти до границата.