Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (29)

29.

„Ориент — Симплон експрес“, София — Истанбул, февруари 1941

Когато пристигна в Истанбул, Ник моментално бе прикрепен към английското консулство под същото прикритие, което бе използвал в Букурещ. На кратко съвещание той бе осведомен от военния аташе Доналдсън за политическата обстановка. Сега английското правителство смяташе, че е въпрос само на време България да се присъедини към Оста, което налагаше да се евакуира консулството в София. Архивите там, както му обясни Доналдсън, били прибрани в голяма каса и Ник трябваше да ги ескортира до Истанбул. Дадоха му билет за следващия влак до София и му бе заръчано да докладва на служителя там.

Немските туристи, дошли преди няколко месеца уж да разгледат Румъния, сега се прехвърляха през Дунава с фериботи за друга ваканция. Когато отваряха своите куфари пред българските митнически власти, сред вещите им имаше униформи на вермахта и малки автоматични оръжия. Българските митничари се усмихваха и им махаха с ръка да преминат.

Във фоайето на хотела в София, където бе отседнал, Ник постоянно чуваше викове „Хайл Хитлер!“, с които нацистите нагло се поздравяваха. Всички преструвки за неутралитет бяха изчезнали. Хитлер си бе хванал нова метреса на Балканите, без да има намерение да се ожени за нея. Междувременно колони от вагони тътнеха по релсите и пренасяха въоръжение за българската армия, докато в обратна посока се отправяха подвижни състави, натоварени до пръсване с масло, олио и захар.

Това бе една от най-богатите земеделски страни на Балканите, а по-голямата част от народа й нямаше какво да яде. Ник можеше да се обзаложи, че в същото време във Франкфурт и Хайделберг трапезите се огъваха от изобилие на храна.

 

 

Беше студена, безрадостна вечер. Дъждовна мъгла обвиваше и замъгляваше светлините на гарата. Ник се бе увил в зимното си палто и наблюдаваше товаренето на сандъците и кашоните с архивите на консулството. Капчици ситен, вледеняващ дъжд си проправяха път от врата по гърба му. Той потръпна. Още в Букурещ бе изпаднал в състояние на меланхолия и хипохондрия, преследван от цяла глутница страхове — за страната си, за себе си.

Консулът поклати глава.

— Без съмнение, ще се видим скоро в Истанбул — промърмори той.

Един кондуктор с кафява униформа вървеше забързано по перона.

— Еп voiture, messieurs et’dames, еп voiture!^[1]

— Желая ви късмет, Дейвис — рече консулът, докато Ник се качваше на влака.

— Благодаря, сър — отвърна той и тръгна да търси мястото си.

Коридорите бяха претъпкани с хора. Ник показа билета си на кондуктора в спалния вагон и влезе в своето купе. Хвърли куфара си върху мрежата за багаж и окачи палтото си на задната страна на вратата, където то започна да се отцежда от дъждовните капки.

Изпищя свирката на стрелочника и влакът потегли. Чувстваше облекчение да напусне София. Тя му напомняше прекалено много на Букурещ през последните дни — навсякъде имаше германци, които пееха и говореха твърде високо, препълвайки всеки ресторант и бар. Сега те притежаваха проклетия свят. Той беше техен.

 

 

Ник се опита да чете някакъв брой на „Таймс“ отпреди три седмици, който бе взел със себе си от Истанбул, но не можеше да се съсредоточи. Вече няколко пъти се връщаше на един и същи параграф. Затова го захвърли настрани и се загледа през замазания от дъжда прозорец.

Чу как прислужникът бие звънчето си по коридора.

— Premier service, ’dames et messieurs, le diner est servi, premie diner!^[2]

Не беше гладен, но това щеше да разсее мислите му и да го отвлече. Излезе от купето и тръгна по коридора.

В композицията имаше един общ вагон — салон с две отделни помещения, обзаведени като гостни, а вагон-ресторантът бе след него. Това бе първото му пътуване с „Ориент експрес“ и той бе впечатлен; всичко бе изключително елегантно и разточително. Вагоните за салона и ресторанта бяха облицовани с панели от махагоново и тиково дърво, инкрустирани с розово дърво, имаше оригинални акварели на Делакроа и Сеймур^[3]. Столовете бяха тапицирани с червена релефна кожа, а сервизите бяха изключително скъпи — солидно тежко сребро и севърски порцелан. Чашите бяха от кристал „Бакара“.

Един сервитьор с бяло сако прие поръчката му на френски: гъста супа от месо и дивеч, пилаф с пъдпъдъци и бургундско вино реколта 37-ма година. „Защо да не се поглезя — помисли си Ник. — Няма да плащам аз, я!“

Облегна се и загледа съседите си, които вечеряха. Щеше да се храни с врага. Влакът напоследък се използваше главно от шефовете на нацистката партия, които сновяха между Берлин и Балканите с дипломатически мисии в марионетните държави като България и Румъния. Шефът на Абвера — генерал Канарис, и немският посланик в Турция Фон Папен бяха чести пътници.

Ник се опита да отгатне кои са сътрапезниците му във вагон — ресторанта и какво правят във влака. Дебелият австриец с червеникава козя брадичка трябва да беше банкер; тримата германци, които говореха и се смееха на съседната маса, със сигурност бяха от Абвера; турчинът с червен карамфил на бутониерата и масивен златен пръстен на малкия си пръст изглеждаше прекалено богат, за да е честен. Представи си го в склад на пазара за подправки, търгуващ с опиум, кардамон и държавни тайни сред безброй чашки гъсто турско кафе и серт турски цигари.

И тогава влезе тя. Едва ли щеше да бъде по-шокиран, ако сервитьорът бе плиснал чаша леденостудена вода в лицето му.

Беше с Майер. Той бе с униформа. Тя — в семпла черна рокля, тъмната й коса блестеше. Яркочервени нокти и устни със същия цвят, влажни от наскоро нанесеното червило. Ник почувства осезаема болка от желанието, което го връхлетя.

Майер го забеляза пръв. Целият засия сякаш бе срещнал стар приятел.

— Liebling, виж! Това е англичанинът! Какво неочаквано удоволствие!

Ник се изправи.

— Така е, съвсем неочаквано, хер Майер.

— Сигурно си спомняте госпожица Симоничи.

Той леко сведе глава пред нея.

— Госпожице Симоничи, моите почитания.

Лицето й беше празно и безизразно. Ник се опита да прочете нещо в очите й, но така и не успя.

— Имате ли нещо против да ми правите компания?

— Само за момент — съгласи се Майер и седна на неговата маса. — И тъй, хер Дейвис, какво правите в София?

— Бях тук по работа на посолството. А вие?

— Туризъм. София е много красив град.

Ник не бе на същото мнение, но не каза нищо.

— Все пак, човек не бива да се привързва много към някой град, така открих аз. Вие много обичахте Букурещ, доколкото си спомням.

Ник не се хвана на въдицата му.

— В Истанбул ли отивате?

— Да, за малко.

— Още туризъм? Войната явно е доста благосклонна към вас. Толкова много ваканции.

Последва усмивка. Майер очевидно се наслаждаваше на ударите, които си разменяха.

— Този път е по бизнес, опасявам се.

— Дълго ли ще останете?

— Нямам твърди планове. Вероятно ще се виждаме от време на време.

Даниела изглеждаше отегчена от разговора им. Той болезнено искаше да остане насаме с нея, да говори с нея, ако ще и само за няколко минутки. Тя обаче много внимателно избягваше очите му.

Супата му пристигна и Майер се изправи на крака.

— Но ние пречим на вечерята ви. Ще ви оставим да се нахраните на спокойствие.

Ник също стана и кимна церемониално с глава.

— Хер Майер. Госпожице Симоничи.

— Добър апетит — пожела му тя и това бяха единствените думи, които произнесе. Майер я придружи до масата им в другия край на вагон-ресторанта. Тя седна с гръб към него. Ник наблюдаваше как жестикулира, докато говори, чуваше звънкия й смях. Той го върна моментално към слабо осветеното фоайе на хотел „Атене Палас“. И така, значи тя все още беше метреса на Майер. Онази нощ във фоайето на хотела му бе казала, че е много добра актриса, и затова се запита дали и сега не играе. Беше ли щастлива? Невъзможно бе да се каже.

Но ревността със сигурност е лош съветник и още по-лош компаньон за вечеря. Ник загуби всякакъв апетит. Той бутна недокоснатата супа настрани и реши да се върне в купето си. Когато мина покрай масата на Майер, въобще не погледна към Даниела.

Преди живееше в доволно вцепенение, сега го прорязваше само острото съмнение, че някъде в живота си е пропуснал нещо много важно. Никога преди не бе познавал чувствата, които изпитваше към Даниела Симоничи; струваше му се, че бе живял половинчато.

 

 

Даниела се опита да се съсредоточи върху думите на Майер, но в мислите си последва Ник по коридора към неговото купе и се опита да му обясни всичко, така че да не се чувства наранен и изоставен. Майер й говореше за политика и бе толкова омагьосан от собствената си мъдрост и ум, колкото и опиянен от изявите и важността на страната си в света, а като следствие и от своята собствена важност, разбира се.

Той я отегчаваше.

Сега й обясняваше предимствата на „Каваклидере“, едно бургундско вино с богат аромат, което бе поръчал за вечерята. Но тя можеше да мисли единствено за високия англичанин със скъп вълнен костюм, тъжни сини очи и разпиляна тъмна коса, паднала на челото, който необяснимо как, но без съмнение бе пленил сърцето й.