Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (28)

28.

Пукотът на автоматите и притъпеното бумтене на танковете бяха заместени от кънтенето на църковни камбани, биещи на умряло.

Антонеску беше спечелил. Не бе за вярване: той трябваше само да вдигне ръка, за да спаси от още по-голямо разрушение града, който вече лежеше в руини след земетресението. Информацията на Даниела се оказа вярна: „Желязната гвардия“ се заблуждаваше, че германците ще им помогнат, а когато откриха измамата, вече бе късно. Това си бе загубена кауза в края на краищата — няколко хиляди зеленоризци, фанатици с пушки не можеха да се сравняват с румънските танкове и артилерия.

Но през тези три дни на хаос легионерите изкараха гнева, злобата и разочарованията си върху евреите с разюздани оргии от жестоко насилие. Стореното от тях не можеше да се опише с думи. Хиляди евреи страдаха и умряха от ужасна смърт, която бе извън границите на въображението. Ако не бе послушала собствените си инстинкти и силата на духа, и ако не бе безразсъдството на Ник, тяхната съдба щеше да бъде съдба и на Даниела.

 

 

— Дяволът ли те накара да го направиш? — попита Макс. Двамата седяха в Американския бар. Бяха се върнали в утробата, както го наричаше Макс. Той беше пиян, всъщност вече два дни не бе изтрезнявал. Беше се подпрял в единия край на бара, цигарата му бе изгоряла почти до края в едната ръка, а в другата държеше чаша с вермут. Беше десет сутринта, а по ръкавите на сакото му имаше следи от сива цигарена пепел, очите му бяха подпухнали и червени от прекалено многото алкохол и малко сън.

— Не знам — отвърна Ник.

— Ти я спаси два пъти. Плати си с лихвите. Достатъчно за шест месеца лудории, без каквито и да е въпроси. Денем или нощем. Ако питаш мен.

— Благодаря ти, Макс. Това със сигурност е добър съвет.

— Любовта е форма на лудост, знаеш това, нали? Не съм го казал аз, а Платон. Не искам да те плаша с познанията си за класиците.

Ник поклати глава, допи питието си и напусна бара.

Нямаше ток за електрическите полилеи и фоайето бе студено и тъмно. Зад вратите на хотела лежеше мрачен и неприветлив свят, всичко бе замръзнало и се пукаше от студ; мръсен, почернял сняг, прегърбени войници в сиви шинели, оцелели, бродещи из град, лишен от милост.

Видя Даниела да седи сама до една от жълтите мраморни колони, като небрежно захвърлено на стол палто от собственика си.

Стоеше и я наблюдаваше. Мислеше, че не го е видяла, но тя неочаквано вдигна очи към него и попита:

— Видя ли какво направиха?

— Не съм ходил по-далеч от посолството.

Посолството: още едно тъжно и жалко място. Беше успял да стигне до кабинета си по задното стълбище, защото предната врата бе обсадена от стотици евреи, оцелели след ексцесиите на гвардията, и които сега вдигаха врява и настояваха за визи, за да напуснат този ужасен град. Но паспортното бюро в Лондон не бе позволило да се издават визи в Букурещ и когато персоналът на посолството напуснеше Румъния, тези хора щяха да бъдат изоставени на германците и на собствения си крал — марионетка.

— А чу ли какво е станало в кланицата? — попита тя.

Ник кимна. Всички в града говореха само за това. Легионерите бяха замъкнали шестстотин еврейски мъже и жени в кланицата, където ги бяха подложили на същия процес както свинете; сетне бяха окачили почистените и изкормени трупове на метални ченгели с надписи: „Месо кашер“^[1].

Но дори тази съдба бе по-милостива от сполетялата онези евреи, арестувани в деня на бунта и отведени в килиите под префектурата. Съпруги и дъщери били изнасилени многократно пред съпрузите и бащите си; онези, които останали живи, били принудени да гледат как мъжете им са измъчвани до смърт по ужасяващи начини, така че когато хората на Антонеску завзеха след три дни полицейските участъци, някои от жените буквално бяха полудели от скръб и ужас.        Все още намираха тела в гората Банеаза.

— Как може хора да вършат такива неща с други хора? — попита Даниела.

Това беше въпрос, който философите обсъждаха от векове, и Ник със сигурност нямаше отговор за него. Никой нямаше отговор. Да убиеш друго човешко същество, можеше да бъде акт, продиктуван от страх или необходимост, но да режеш ушите и носовете им преди това беше нещо, което Ник винаги бе смятал за извратеност. Но той беше само един непоправим романтик.

— Понякога мисля, че всъщност коктейлите и учтивите разговори по време на вечеря са отклоненията от нормалното.

Тя поклати глава, сякаш се опитваше да изтрие от мисълта си ужасяващите видения.

— Искам да ти благодаря отново — каза Даниела. — За всичко, което направи за мен. Ти си моят ангел спасител.

Какво можеше да й каже? Беше я извел от еврейския квартал и я бе върнал в „Атене Палас“, като бе позволил на Майер да си я получи обратно. Вероятно това наистина бе акт на благородство, извършен, за да успокои чувството му за вина пред опашката от евреи на вратата на посолството. Бе й позволил да отиде при Майер, навярно защото не искаше да продължава да се влюбва в нея, а и германецът можеше да й предложи защитата, която Ник не беше в състояние да й осигури през следващите седмици и месеци.

Сега обаче съжаляваше за това.

— Ти не трябва да оставаш с Майер — каза й.

— А какво друго да правя?

— Мога да ти осигуря виза. Напусни Букурещ.

— Не мога — отвърна Даниела.

— Защо?

Тя не отговори.

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Не знам.

— Има ли къде да отидеш?

— О, мисля, че ще се оправя. — Начинът, по който го каза, разпали тлеещите въглени на ревността. — Има моменти, в които съжалявам, че беше там в онзи ден, когато зеленоризците дойдоха. Понякога ми се иска да бях умряла заедно с Леви.

— Не, не го мислиш наистина.

Тя не отговори.

Майер влезе през въртящата се врата. Даниела стана и целуна нежно Ник по бузата.

— Никога няма да те забравя — прошепна.

— Защо не се махнеш оттук?

Даниела поклати глава. Той нищо не разбираше, а когато проумя, беше прекалено късно.

 

 

Искането на Антонеску бе англичаните да напуснат страната през нощта. Портиерите в хотела свалиха куфарите на Ник и ги натовариха в една кола на посолството; нямаше много багаж, повечето от вещите на Дженифър и неговите лежаха под руините на апартамента, разрушен от земетресението.

Когато слезе по стълбите, всички във фоайето спряха да говорят и обърнаха глави към него. Част от германците се усмихваха, някои от тях вдигнаха чашите си в подигравателен жест на поздрав, а други, като Майер, имаха достойнството да се обърнат настрани. Предишните му другари и колеги, малкото общество от шпиони, аристократични мошеници и проститутки, се бореха с други емоции: може би съжаление, може би гняв.

Англичаните най-накрая напускаха Букурещ.

Зърна я сред тълпата — тъмен облак от коса и златисти очи, заобиколена от тълпа сиви немски униформи до Американския бар. Тя го погледна и очите им се срещнаха за кратък миг. Усмивката й изчезна за секунда.

Пътят до Гара де Норд беше кратък, минаха през черни и пусти места, покрай стени, надупчени от куршуми. На гарата той се присъедини към останалите си колеги от посолството. Влакът щеше да ги откара до Констанца, където един турски кораб ги очакваше, за да ги отведе през Черно море до Истанбул.

Когато влакът напусна гарата, от беззвездното черно небе падаха снежинки. Целият свят бе тръгнал към преизподнята и единственото, за което Ник можеше да мисли, бе, че никога повече няма да види Даниела Симонич.