Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (26)

26.

Германците на поста с картечницата ги изгледаха удивено, когато излязоха от хотела и хукнаха да тичат. Ник усещаше снега през тънките подметки на обувките си. Леденият вятър го блъскаше по лицето като плесница. Ако тичаше чисто гол през площада, нямаше да се чувства по-уязвим или по-самотен. Над покривите отекваха единични изстрели. Кръвта блъскаше в ушите му.

Макс се хлъзна на леда и падна. Ник го вдигна на крака и те затичаха рамо до рамо по страда „Епископие“, преди да се хвърлят във входа на най-близкия моден салон. Някога тук се продаваха дрехи по последна парижка мода, а сега прозорците и вратите бяха заковани с дъски. Тази година нямаше да има зимна колекция.

Двамата дишаха тежко. Мръсно бялата фасада на „Атене Палас“, приличаща на сватбена торта, вече изглеждаше безнадеждно далеч.

Макс не можеше да си поеме въздух. Обикновено сутрешната му гимнастика се състоеше в подпиране на бара в Американския бар преди запалване на цигара. От устата му течеше слюнка, когато едва успя да се довлече във входа. Ник го последва.

Коли и автобуси бяха изоставени на булеварда. В едно такси Ник видя човешко тяло, проснато върху седалката на шофьора, кръвта се бе втвърдила и съсирила върху тапицерията.

Миришеше на изгоряло, над покривите като плащеница се носеше черен дим. Улиците бяха празни. Изглежда той и Макс бяха единствените, осмелили се да излязат на улицата в този град, пълен със снайперисти и луди.

Всичко пред очите му бе размазано и замъглено от страх. Ник не си спомняше как са стигнали до булевард „Братиану“. Имаше чувството, че стомахът му е пълен със залоена мазнина.

Апартаментът на Макс бе само на две преки от хотела, в шестетажна сграда с парижки шик. Колата му бе паркирана отвън на улицата. Зад и пред нея имаше изгорели коли, но поради някаква необяснима и странна причина тя бе пощадена по време на издевателствата през предишния ден.

Промъкнаха се и влязоха в нея. Макс се опита да я запали, но ръцете му трепереха толкова силно, че не можеше да вкара ключа. Ник протегна ръка.

— Пази се, Макс. Дай на мен.

— Мога да се справя, старче.

— Не можеш.

Макс се подчини и се премести на пода пред мястото на пътника. Ник превъртя ключа. Моторът беше много студен и не запали. Той само се молеше водата в радиатора да не е замръзнала.

Взе манивелата, излезе от колата и се наведе пред капака на автомобила, предоставяйки гърба си като идеална мишена на всеки снайперист в Букурещ. Моторът се закашля, после пак, а манивелата се отметна и едва не смаза китката му.

— Запали, дяволите да те вземат! — извика той.

И в този момент колата запали.

Предното стъкло беше хванало кора от лед. Той го изстърга с ръкавицата си и се мушна зад волана.

— Да вървим да ни убият, старче — подхвърли Макс.

Ник подкара съвсем бавно през пустите улици, наведен ниско над волана, очаквайки всеки миг някой куршум да пръсне предното стъкло. Макс все още клечеше на пода, а главата му бе подпряна на седалката.

— Сам не знам как се съгласих да ме навиеш — каза той учудено.

— Извинявай.

— Да си го начукаш, старче.

Те караха така почти пет преки покрай тела, замръзнали в причудливите пози на смъртта. Стените на къщите бяха целите в дупки от куршуми. Не видяха жива душа.

Стигнаха покрайнините на еврейския квартал. Ник спря колата. Дишаше тежко от страх, дъхът му се превръщаше в бели облачета пара в студения въздух.

— От тук ще вървим пеша.

Той излезе и приклекна до предните гуми. Макс се промуши през седалката на шофьора и също се плъзна до него.

— Ще умрем, старче. Ще пукнем в този шибан град. Знаеш ли това?

От съседната улица прозвуча изстрел. Прекалено близо. Всеки момент глутница гвардейци щеше да завие зад ъгъла и с тях беше свършено. На Ник му се догади от сладката миризма на смърт. Или може би това беше собственият му страх?

След като повърна, той изтри устата си с опакото на ръката.

— Е, да вървим.

 

 

Чуха викове зад себе си. Инстинктивно се пльоснаха по корем в мокрия сняг.

— Господи — прошепна Макс. — Мисля, че се напиках.

Ник се обърна. Лицето на Макс се бе сгърчило от унижение и истински, неподправен ужас.

— Чакай тук — нареди му Ник.

Започна да пълзи към ъгъла. На улицата имаше може би петима-шестима зеленоризци. Бяха хванали един евреин, за да си поиграят с него. Мъжът приличаше на студент, с бръсната глава и дълги масури покрай ушите. Носеше дълго черно палто, зацапано с мръсотия вероятно от скривалището, в което се бе крил.

Един от зеленоризците насочи пушката си към краката на мъжа и стреля. Куршумът изтръгна искра от камъните и ужасеният пленник изкрещя и заподскача. Друг легионер извади отнякъде туба с бензин и изля съдържанието й върху човека, който отново закрещя. Осъзнавайки какво ще последва, той се опита да избяга, но един от мъчителите му го събори на земята с приклада на пушката си.

Мъжът с тубата запали клечка кибрит и я хвърли, бедният нещастник избухна във въртящо се кълбо от пламъци.

Ник пропълзя обратно до мястото, където Макс лежеше с лице, забито в кашата от мокър сняг. Издърпа го за яката до близкия вход.

— Не мърдай, просто стой тихо!

Виковете и писъците продължиха. Не всички зеленоризци останаха да гледат. Трима от тях минаха на няколко крачки от мястото, където се криеха Ник и Макс, отправяйки се на запад към площада. Няколко минути по-късно и другите ги последваха.

Ник си представи какво ще стане с Даниела, ако тези мръсници я намереха. Не смееше дори да мисли, че може би вече е закъснял и усилията му са безпредметни.

Миризмата на горяща плът беше отвратителна. Когато зеленоризците се отдалечиха, двамата с Макс хукнаха. Ник хвърли бегъл поглед към почернялото сгърчено тяло, проснато в средата на пресечната улица. Милостивата смърт бе прекратила писъците на нещастника и сега той лежеше съвсем неподвижно, като купчина овъглени парцали.

 

 

Еврейският квартал беше пуст. Замръзнали тела бяха разхвърляни на улицата като боклук. Сградата, в която живееше Даниела, бе оплячкосана и подпалена, изприщеното от огъня дърво все още пушеше сред почернелите раковини на стените.

Ник чу стрелба в близката улица. Притисна се към стената, тя все още беше топла, и затвори очи.

— Закъсняхме — рече Макс.

Свиха се един до друг, наблюдавайки дъха си, който се превръщаше в облачета бяла пара.

— Ник, закъснели сме. Ти направи каквото можа. Да се махаме оттук.

— Все още не.

Той пресече улицата, прескачайки счупени кресла и разкъсани книги, страници, напечатани на иврит, които вятърът разнасяше из въздуха. Почти се подхлъзна на един стъпкан молитвен шал, който лежеше в локва черна съсирена кръв.

Пожарът бе срутил покрива и той се бе разпаднал в почернели отломки около стълбището. Една бронзова менора се подаваше под парче изкривено смачкано тенеке. То беше все още топло при докосване.

Ник бе готов да побегне, когато чу шум наблизо. Сякаш някой кашляше. Зърна циментово стълбище, водещо надолу към мазето под скелета, останал от металните стълби.

— Има ли някой там?

Прехвърли се внимателно през джунглата от греди и метал, които се валяха на пода на стълбището. Циментът беше зацапан със засъхнала кръв, смесила се с топящия се лед.

Отново чу звука — приглушено хъхрене. Ритна и отвори вратата към мазето. Там, в тъмнината, имаше някой. Различаваше звука от дишане — сух звук, сякаш някой дращи с шкурка по дърво.

— Ало? — извика той и премина на френски. — N’avez pas peur. Je suis Anglais. Je veux vous aider. Не се бойте. Аз съм англичанин. Искам да ви помогна.

— Ник?

Някой запали клечка кибрит и свещ. Беше Даниела, свита на цимента, косата й бе разрошена, очите — подивели от страх. Бе приклекнала до баща си, който лежеше, хъхрейки на пода в безсъзнание.

— Даниела?

Старецът се изкашля отново и около устните му се появи розова пяна.

— Той умира — рече тя.

Ник клекна до нея. Даниела се притисна към него и заплака. Той я прегърна. След миг тя се отдръпна и изтри гневно лицето си с ръка, сякаш бе засрамена.

— Когато зеленоризците дойдоха, се скрихме тук долу — обясни тихо. — Аз го донесох на ръце. Така както той ме носеше, когато бях малка.

Баща й така или иначе щеше да умре, помисли си Ник. И двамата го знаеха. Дъхът на старият човек миришеше на гроб.

— Трябва да те изведа оттук — рече й той.

Усещаше костите на рамото й през палтото от лисича кожа, френски модел. Спомняше си го от нощта, когато я видя в хотела. Сега то бе изцапано и въобще не изглеждаше елегантно, но поне изпълняваше функцията, заради която природата бе създала лисичата кожа — запазваше тялото й топло и живо през зимните нощи.

Ник й помогна да се изправи на крака.

— А татко? — попита тя.

Изнасянето на стареца щеше да бъде напълно безсмислен и напразен опит. Каквото и да се случеше, този човек утре щеше да бъде мъртъв. Беше в безсъзнание и дори не разбираше какво става. Според Ник щеше да умре или от сърцето, или от болните си дробове.

Но не можеха да го оставят.

Затова го взе на ръце. Все едно вдигна наръч сухи клони.

— Какво правиш тук? — попита го тя.

— Дойдох да те търся.

— Но защо?

Защо ли? Хубав въпрос. Нямаше отговор, така както нямаше отговор и за Макс.

— Хайде да се махаме — отвърна вместо това Ник.

Тръгна по стълбите със стареца на ръце, Даниела го последва. Прекоси улицата, където Макс все още го чакаше, скрит зад един изгорял микробус.

— Мили Боже! — опули очи от изненада журналистът.

— Намерих я.

— Виждам. А този кой е? Мойсей? Той е мъртъв! За Бога, остави го! Закъде си го помъкнал?

— Все още е жив.

— Успя да ме заблуди. — Макс погледна Даниела и поклати глава с удивление. — Не мога да повярвам. Ник каза, че ще те намери. Този кучи син е луд!

Младата жена беше прекалено изтощена, за да отговори.

— Трябва да опиша вашата история във вестника — продължи журналистът и дивият му смях разцепи тишината на улиците, носейки се над останките от изгорелия нещастник.

Те се затичаха към булеварда, колата им бе от другата страна на пресечката. Макс вървеше най-отпред, но като стигна до края на улицата, изруга и се скри зад ъгъла.

На булеварда, на около стотина метра пред тях бе спрял правителствен танк, боядисан в небесносиньо. Ник също се залепи за стената, студеният въздух изгаряше дробовете му.

— Сега какво ще правим? — попита Макс.

— Не можем да стоим тук. Ако патрулите от легионери минат, мъртви сме.

Чу се метално стържене, когато куполът на танка започна да се върти. Дулото му се насочи към околните постройки в търсенето на цел.

— Сега! — рече Ник и бутна Макс и Даниела пред себе си. Със стареца на ръце, затича след тях.

С крайчеца на окото си видя как оръдието на танка се завърта към него. Приготви се да бъде пометен от неизбежния огън на картечницата и се зачуди какво ли е да умреш. Надяваше се само да стане бързо. Времето забави своя ход. Имаше чувството, че към краката му са вързани торби с пясък.

Даниела и Макс стигнаха до ъгъла. Гледаха го и му викаха да побърза, но бяха много далеч.

Прекалено далеч.

Той се препъна, обърна се и видя картечницата в купола на танка право срещу себе си. Но стрелците не откриха огън и дори след години Ник се чудеше защо. Вероятно механизмът на картечницата беше заял; или имаше някаква друга необяснима причина. Хората убиват безчувствено, но понякога показват милост и състрадание по нерационален и напълно произволен начин.

Когато напусна хотела, той очакваше да умре; вместо това стигна до другата страна на улицата и бе изненадан да открие, че все още е жив.