Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (16)

16.

Всички в Букурещ бяха шпиони; ако не бяха такива, бяха дипломати и военни аташета, които искаха всички да мислят, че са шпиони. Имаше английски и френски инженери, които бяха на път да напуснат страната, а също и германски и италиански, които пък идваха в нея; имаше австрийски блондинки, завити в кожи от норки, на които Гестапо плащаше, за да прелъстяват и извличат информация от румънците, и румънски момичета в прегръдките на чиновници от немското посолство поради същите причини.

Всички те можеха да бъдат срещнати в хотел „Атене Палас“, защото това беше мястото, където цял Букурещ идваше, за да бъде видян и да изтъргува своите тайни и секретна информация.

Всеки, който работеше в хотела, работеше също и за тайната полиция на Морузов: камериерите, портиерите, жените в бели престилки, чистачките в тоалетните, дори розовобузите момчета, изпълняващи длъжността на пиколо с малките си маймунски шапчици, вързани под брадичката им. Човек влизаше в хотела вечерта и на другата сутрин в двореца, от другата страна на площада, вече се знаеше какво, къде и с кого си вечерял, какво си правил, когато си се върнал в хотела, и с кого си спал.

Ник знаеше кой за кого работи, това му беше работата: брадатият търговец на тютюн в ъгъла, който четеше гръцки вестник, получаваше пари от германците; красивата тъмноока жена, седнала на бара пред чаша вермут, работеше за французите. Мъжът с проницателния поглед в бял костюм и със сива козя брадичка работеше за всички, но спеше с един немски гей — красиво младо момче от Щутгарт, така че вече не можеше да се смята за надежден, дори и като двоен агент.

Голямата маса в лоби бара беше барометър на войната. На нея лежаха всички чуждестранни вестници: „Фьолкишер беобахтер“ и „Борсенцайтунг“ бяха вчерашни, докато заглавието върху смачкания брой на „Лондон Таймс“ гласеше, че французите са се оттеглили отвъд Марна на 12 юни и били толкова съсипани и изтощени, че не можели да стоят прави. За случайните гости на хотела датите и състоянието на вестниците можеха да подскажат кой взема превес на бойните полета.

Сега в Румъния се бяха настанили германците. Официално немското присъствие в страната се обясняваше с военна тренировъчна мисия; журналистите в Американския бар се смееха високо и задаваха ироничния въпрос защо на страна с размерите на Румъния са й притрябвали двеста хиляди военни инструктори. Германците бяха превзели също така и „Атене Палас“. В деня на тяхното пристигане ръководството на хотела бе разчистило от гости няколко етажа за изключително ползване от офицерите на вермахта. Част от персонала на английското посолство бе изпратен обратно у дома и повечето чуждестранни журналисти също си тръгнаха; Макс Кинг беше сред малцината, които решиха да останат.

През неделната сутрин в хотела беше тихо, групички от мъже и жени си говореха шепнешком за срещите си от предишната вечер или обсъждаха политиката и бартерните цени на реални и въображаеми тайни. Беше толкова тихо и спокойно, че обувките на сервитьорите, разнасящи червено вино, скърцаха по паркета като хидравлични спирачки.

Ник и Макс седяха заедно в салона точно до фоайето, върху покрит с червено кадифе с цвят на череша диван, пиеха цуйка и сърбаха турско кафе. Портретът на Антонеску в позлатена рамка беше подпрян на един статив срещу френските прозорци, където само преди няколко седмици се бе киприл портретът на крал Карол с маслени бои.

Кралят беше мъртъв. Да живее кралят!

Ник оглеждаше приятеля си: Макс правеше впечатление на повърхностен, на непрофесионалист. Отдалеч неговата гъста черна коса и висока мършава фигура създаваха илюзията, че е на петдесет години, докато всъщност наближаваше шейсетте. Но ако човек го разгледаше по-отблизо, откриваше тънката паяжина от червени капиляри върху носа и бузите му, които издаваха здраво пиене и прекалено малко сън. Той имаше жена и семейство в Хемпстед, за които говореше рядко. Другите журналисти го уважаваха; името му стоеше под заглавията на статии от някои от най-позорните или горещи точки на света. Беше интервюирал Хитлер и Ленин, бе отразявал Китайската гражданска война и клането в Шанхай.

Макс се наведе напред, опрял лакти на коленете си и понижи глас. Заговорническата му поза се отразяваше в позлатените огледала, наредени на стените.

— Говори се, че германците се канят да завладеят Гърция — рече, пускайки въдица за новини. — Смятали да започнат инвазията си оттук.

— Не знам нищо по въпроса — отговори му Ник. — Аз съм само помощник на военния аташе.

— О, разбира се, бях забравил. — Макс сложи три лъжички захар в кафето си. — Предполагам, че не знаеш и другата история, която чух.

— Каква история?

— Имало планове да се изпратят английски инженери да саботират нефтените полета в Плоещ.

— Това би било прието като вражески акт в една приятелска страна. Ще означава нарушаване на суверенитета на Румъния.

Този отговор очевидно много се хареса на Макс. Гръмкият му смях привлече вниманието на всички останали гости в залата.

— Така де! По-добре да загубим войната, отколкото румънският крал да си помисли, че сме били неучтиви.

Ник го изгледа търпеливо. Откъде знаеше за инженерните части? Вероятно от Клайв Алън. Но това вече нямаше значение; със смъртта на Бендикс операцията бе провалена и 54-та нефтена компания си бе вдигнала чуковете и тихомълком бе отплавала обратно за Египет. Джордан също изчезна от мръсната стаичка в мазето на посолството толкова мистериозно, колкото се бе появил.

— Добре. Вече е твърде късно — рече Макс. — Пропуснахме шанса. Германците няма да ни позволят да припарим близо до Плоещ. Когато атакуват Русия, този нефт ще им трябва за танковете.

— Аз само провеждам политиката на правителството, Макс, не я правя.

— Разбирам те. Аз поне подпомогнах каузата миналата нощ — изпъчи се гордо Макс.

— Какво си направил?

— Всяка вечер дойчовците оставят обувките си пред вратите, за да ги лъснат. А пък аз се качих на пръсти в четири сутринта и ги разместих. Когато вермахтовците се излюпят от леглата си, никой няма да може да си намери обувките. А като знаеш колко много тевтонският мозък мрази безпорядъка, нали се сещаш какво ще настъпи.

Детински номер, но Ник се разсмя. Искаше му се да е бил там, за да види ефекта. Постъпката превъзхождаше всичко, което бяха успели да направят през последните шест месеца, за да ядосат германците.

Той отпи от кафето си, турско, много горчиво и силно. Малкият филджан без дръжка бе оставил кръгчета върху мраморния плот на масата.

— Знаеш, че Румъния бе принудена да си легне с германците — продължи Макс. — Нямаше друг избор. Осъзнават ли това в Уайтхол? Ако на Даунинг Стрийт^[1] беше Чембърлейн^[2] може би и той щеше да направи подобен компромис.

— При Чърчил няма такава опасност. Той обича битките.

— Ламаншът ни спасява, разбира се.

Макс се обърна и изпрати няколко целувки във въздуха, което бе местен обичай за викане на сервитьора. Той забърза към тях с още два amalfi — коктейли от вермут и цуйка с цвят на мед.

Когато питиетата бяха оставени на масата, Ник почувства прилив на вина. Миналата пролет бе ял хайвер в най-луксозните ресторанти на Букурещ, ала съвестта му бе спокойна, защото смяташе, че в една богата на орна земя страна като Румъния дори и най-бедните ще успеят да избегнат тежестите на войната и няма да гладуват. Оттогава бе минало по-малко година, но завземането на Бесарабия от Русия бе напълнило града с просяци, инфлацията бе излязла от контрол и имаше недостиг дори на масло и яйца. Извън вратите на хотела хората умираха, докато той седеше в тапицирано с плюш кресло и пиеше коктейли.

— Naroc — Макс вдигна чаша.

— Naroc.

Журналист неочаквано стана сериозен.

— Имаш рана на устната.

— Порязах се, докато се бръснех.

Настъпи неловко мълчание. Накрая Макс изплю камъчето:

— Какво става, Ник?

— Какво да става?

— Познавам те от почти година. Не е в стила ти да се биеш. Ще си имаш неприятности с посланика.

— Онзи тип беше пиян. Опитах се да избегна конфликта, но той ме удари пръв.

— Всички говорят за това.

— И какво казват?

— Че било заради жена.

Ник въздъхна.

— Не е истина.

— Дженифър знае ли, че не е истина?

Ник прехапа устни.

— Мислиш ли, че трябва да й кажа?

— Запомни го от мен, приятел. Ако ще го правиш, изчакай подходящия момент.

— Има ли такъв?

— Разбира се, че има. За какво мислиш са измислили смъртния одър?

— Нищо не е станало.

Очите на Макс потъмняха.

— Винаги става нещо.

Ник въздъхна. Господи, трябваше да говори с някого!

— Просто флиртувам, Макс. Макар че съм забравил как се правеше. Знам, че се държах като глупак. Не трябва да ми го напомняш.

— Бъди дискретен, старче. Това е всичко, което мога да ти кажа. Ако искаш да завържеш връзка, трябва да бъдеш много дискретен, без перчене и вдигане на шум. А не да размахваш юмруци във фоайето на хотела! Следващия път сигурно ще обявиш дуел на разсъмване. Мили Боже!

— Стига де! Не е онова, което мислиш.

— Какво става с теб и Дженифър?

Ник поклати глава.

— Тя ме обича. С какво съм го заслужил?

— А ти обичаш ли я?

— Ние сме от дълго време заедно. Не искам да я нараня, Макс.

Журналистът се разсмя и на тези думи.

Ник обаче се ядоса.

— Не е никак смешно — сопна се сърдито той. Но след като помисли какво каза току-що, осъзна, че може би беше.

— Не съществува такова нещо като приятелски развод, старче. Това е оксиморон. Нещо като мирна война. Или приятелски двубой на живот и смърт. Като военна интелигенция. Това са взаимно изключващи се категории. Противоречие на езика.

Ник разтърка лицето си. Тези неща бяха прости, ако не се отнасяха до теб. Ако ти не си замесен в тях.

— Оправи първо едната каша, преди да забъркаш друга — посъветва го мъдро Макс.

— Тогава просто ме застреляй — отвърна му Ник. Беше шега, но неочаквано си спомни Бендикс и Клайв Алън. Внимавай какво си пожелаваш, особено по време на война, за да не вземе да ти се сбъдне.

В този момент усетиха люлеене под краката им, чашите и линийките паднаха и се счупиха на пода, сякаш бяха във влак, в който някой неочаквано бе дръпнал внезапната спирачка. Жените се разпискаха, после за един миг настъпи пълна тишина. След това всички се разсмяха. Напоследък трусовете бяха станали доста обичайни за Букурещ. Бяха част от живота, както гвардейците и нацистите, както просяците пред хотела.

— Някой ден ще ни удари истинско земетресение — рече Макс с обичайната си далновидност.