Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (12)

12.

Макс отвори вратата по халат. Стегна колана на кръста си и се ухили.

— О, сър Галахад — поздрави го закачливо.

— Може ли да вляза?

— Чувствай се като у дома си. Всъщност всички други го правят, без да искат разрешение.

Ник го последва в кухнята. Макс сложи кафеника на печката и запали цигара. Моментално се задави в задушаваща кашлица, която продължи почти пет минути и щеше да остави у Ник впечатлението, че приятелят му умира, ако не беше присъствал на това изпълнение и преди. Когато най-накрая кашлицата се прекрати, Макс си пое дъх с облекчение.

— Сега вече е по-добре — рече и дръпна дълбоко от цигарата. — Първата за деня. Прочиства дробовете.

Отблизо Ник можеше да види посивелите корени в косата му. Бяха станали приятели дълго преди да осъзнае, че Макс боядисва косата си. Подобна суета бе доста неочаквана за Ник.

— Как е Даниела? — попита той.

— Чудесно. Не мога да ти се отблагодаря. Тя не престава да се грижи за мен. Не скръства ръце. Но не бива да я оставяш тук прекалено дълго. Ще ме умори.

— Много смешно.

В този момент чу, че се отваря врата, и Даниела излезе от съседната спалня, облечена, блестяща, перфектна.

— Ще пиеш ли кафе, скъпа? — извика Макс.

Тя се усмихна.

— Здравей, Ник. Не му обръщай внимание. Непрекъснато ме занася.

— Знам.

— И така, ти отново ме спаси — рече тя на Ник.

— Чакай, чакай, той няма никакви заслуги. Не е направил нищо подобно — намеси се Макс. — Това е моят апартамент, нали?

Сетне наля кафе в чашите.

— Добре де, вашият покорен слуга и роб ви приготви закуската. Сега ще отида да се облека, ако нямате нищо против.

След като излезе, те се загледаха мълчаливо един дълъг миг.

— Изглеждаш прекрасно — каза Ник.

— Не знам как да ти благодаря — промълви тя и той реши, че вероятно има предвид да се отплати в буквалния смисъл.

— Отново ходих в префектурата. Съжалявам, нямах късмет.

Даниела стоеше толкова близо до него, че докосна ръката му със своята. Той искаше да се отдръпне, а в същото време умираше от желание тя да приближи още повече.

— Не мога да остана вечно тук.

— На Макс му е приятно. Всички смятат, че си му любовница. Репутацията му пред жените в Букурещ направо е скочила до небето.

— А моята репутация? — попита тя и Ник осъзна, че си бе въобразил прекалено много неща за нея. Просто защото всяка друга жена в Букурещ спеше с германците, не значеше, че и Даниела го прави.

— Тук си на сигурно място, в безопасност.

— Аз съм еврейка, Ник. Ние никъде не сме в безопасност.

— По-безопасно е, отколкото в еврейския квартал.

Тя кимна, съгласна поне с това.

— Защо го правиш? Защо ми помагаш?

— Непременно ли трябва да има отговор?

Ръката й се отдръпна от неговата.

— Обикновено.

— Тогава приеми, че го правя заради спокойствието на душата си.

— Какво ще стане със Симон?

Той сви рамене. Би могъл да изкаже предположенията си, но не искаше да я разочарова, като изтъкне какви са шансовете да види отново брат си.

— Ти си толкова добър. Ти си най-милият мъж, когото съм срещала.

Ник се зачуди дали Дженифър би се съгласила с това определение за съпруга й. Погледна часовника.

— Трябва да вървя на работа. Стой тук толкова, колкото искаш. Всичко е наред. — Наистина трябваше да върви, но се поколеба. Понякога тя изглеждаше силна и непоклатима, а друг път, както сега, приличаше на малка ранена птичка.

Даниела отново протегна ръка, за да докосне бузата му, но той се усмихна и бързо се отдръпна. Знаеше, че ако го докосне отново, може да не бъде в състояние да се контролира и да извърши нещо, което въобще не биваше да прави. Особено в кухнята на Макс.

 

 

По-късно същата сутрин Ейбрамс влезе в кабинета на Ник и се настани на стола от другата страна на бюрото му. Той изключително рядко напускаше собствения си офис, за да отиде толкова далеч в сградата, поради което Ник реши, че сигурно има да му съобщи нещо много важно.

— Искам да претърсиш жилището на Клайв Алън.

— И какво да търся, сър?

— Не знам. Но той стои зад смъртта на Бендикс. Сигурен съм в това.

— Имаме ли доказателство?

— Все още не, Дейвис.

Ейбрамс изчисти една невидима прашинка от полираната орехова повърхност на бюрото му с показалеца си.

— Той ни предаде. Предаде страната си. — Ейбрамс се поколеба дали да каже повече, сетне стана и излезе от стаята толкова рязко и неочаквано както се бе появил.

Ник никога не бе вярвал на Клайв Алън; имаше нещо в него, което не му харесваше — нещо в очите, но не беше го мислил за предател. Планът за Плоещ беше техният единствен шанс да повлияят върху хода на войната отвътре, в самата Румъния. Но сега, когато германците вече бяха прехвърлили два полка от Бранденбургската дивизия в Плоещ, какъвто и да е саботаж беше немислим и невъзможен.

Клайв Алън.

Ник облече сакото си и слезе, за да вземе кола от гаража и да намери Йонеску.

 

 

Клайв живееше в жилище близо до сградата „Карлтън“ на „Братиану“. Да се влезе вътре не беше трудно. Йонеску намери пазача и след малко приказки на румънски една сума от леи смени притежателя си, а ключът за апартамента на Алън се озова в ръцете им.

След като влязоха вътре, Ник направи бърз оглед на жилището. Клайв беше битов алкохолик — цялата къща беше пълна с празни бутилки, на пода, по земята, дори в мивката. Главно твърд алкохол — уиски и цуйка. Това не бе добър знак.

Йонеску пазеше на вратата. Ник беше бърз и експедитивен. За половин час намери онова, което търсеше, в едно фалшиво чекмедже тайник в гардероба на Клайв в спалнята. Беше кафяв хартиен плик, пълен с лири стерлинги, а на гърба му имаше написан телефонен номер. Ник използва телефона в дневната и го набра; гласът от другата страна отговори на немски.

Той преписа цифрите, върна плика в тайника и излезе, като заключи вратата зад себе си.