Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (86)

87.

Те намериха един пансион близо до доковете, докато чакаха да пристигне кораба, който щеше да ги отведе в Англия. Първата нощ спаха в едно детско креватче, което не бе достатъчно дори за единия. Стаята вонеше на застояла пот и варени зеленчуци.

Когато Симон се съблече, Даниела видя ребрата му да се броят под бледата кожа, а също и заздравели следи и белези от рани по гърба му.

Тя си пое дълбоко въздух. Беше изчаквала подходящото време. Дали някога щеше да има такова?

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

Той въздъхна.

— Нека да не е сега.

— Трябва да ти кажа за англичанина.

— Няма значение. Всичко е останало в миналото.

— Има значение, Симон. Аз го обичах и все още го обичам.

Той мълчеше.

— Бяхме любовници три години. — Изчака да види какво ще направи. Надяваше се да я удари. Заслужаваше го.

Но той не я удари, защото тогава щеше да й даде правото и свободата да си отиде. Изразът на лицето му разби сърцето й.

— Казах ти, че няма значение.

С тези няколко думи сякаш изтри и последните четири години от живота й, все едно не бяха съществували. Ако им беше писано да оживеят, това време щеше да е изличено, защото в противен случаи нямаше да могат да продължат.

— Прощавам ти, Даниела.

Тя не молеше за прошката му, но я прие. Мразеше се за слабостта си към него, слабост, която не бе проявявала през изминалите години. Но беше негова жена и знаеше, че той никога нямаше да я остави да си отиде.

 

 

Горещината беше безпощадна. Даниела и Симон седяха в една чайна на доковете и гледаха тълпите, които се движеха по кея, безнадеждни и бездомни. Всички отчаяно търсеха друг дом и друг шанс.

Един пътнически кораб тъкмо бе акостирал в Златния рог и пътниците от него се изсипаха от митницата на площад „Тофан“ — тъмнокожи отрудени мъже с тюрбани, натоварени с пилета и торби от зебло, богати достолепни турци с носачи, носещи куфарите им зад тях.

Даниела изучаваше лицето на Симон, опитвайки се да намери нещо, което да накара сърцето й да трепне. Но така и не откри. В сърцето й нямаше нищо, освен благодарност, че се отнася добре с нея, че я бе спасил. Искаше й се да го обича повече. Тогава щеше да й бъде много по-лесно.

Те носеха със себе си билетите, купени с парите на Ник, и паспортите, които им бе обещал. Цялото им имущество се съдържаше в два картонени куфара в краката им. Бяха напуснали жилището в Букурещ. Просто бяха излезли и хванали първият влак за Констанца, а след това кораб за Истанбул. Искаше й се да се сбогува с Ник за последен път, но колко пъти човек може да каже сбогом?

През последните седмици Симон беше особено внимателен към нея. Проявяваше нежност и разбиране, които тя вероятно не заслужаваше. Даниела чакаше любовта да се върне, вярваше и се надяваше, че ще стане така. Чакаше да се почувства с него така, както се чувстваше с Ник. Но седмиците на тяхното изгнаничество минаваха, а тя все повече се объркваше и не знаеше дали причина за това са нейните прегрешения или неговите.

Симон изглеждаше чужд, далечен и тя го отдаваше на затворничеството му. Беше нормално. Но след това си спомни, че всъщност Симон винаги е бил такъв, дори и в най-добрите им времена. Просто си беше такъв, така се държеше. Даниела си даде сметка, че нещата между тях никога няма да бъдат същите, никога вече.

Изглежда щеше да носи този товар през целия си живот. Споменът за предателството на Илие бе толкова пресен в нея, сякаш се беше случило вчера. Когато баща й откри за връзката им, й забрани да го вижда, но тя продължи да излиза зад гърба му. Позволи на Илие да направи онова само веднъж. Искаше да е доволен, а след това той й каза, че това било тяхна тайна и тя пази тази тайна, докато откри, че е бременна и вече не бе възможно да я крие.

Мислеше си, че той я обича. Но след това осъзна, че я беше използвал, и никога не прости, нито забрави предателството му, защото бе рискувала всичко заради него. Когато роди бебето, трябваше да понесе срама съвсем сама.

За неговите румънски приятели Илие беше герой, а тя бе просто една еврейска пачавра.

Даниела се закле никога повече да не вярва на мъж. Но тогава Симон прояви интерес към нея, помоли баща й за позволението да се оженят, въпреки че знаеше за срама и падението й. И тя бе изпълнена от огромна благодарност.

Той искаше много малко от нея, само да му бъде съпруга. Даниела не знаеше, че бе копнял за нея през цялото време, и му дължеше толкова много — че я спаси, когато никой не искаше дай подаде ръка дори. Как можеше сега да го изостави?

И все пак…

Наблюдаваше го, докато той гледаше към пролива и с един пръст разсеяно минаваше по тънкия белег на челюстта си, където легионерите от „Желязната гвардия“ го бяха били. Помисли си какъв беше преди, когато по костите му имаше плът — едно хубаво момче, което можеше да има всяка жена, която си поиска. Защо беше избрал нея? Някой ден отново щеше да бъде привлекателен мъж, при това скоро. Все още беше млад и бе останал жив, докато толкова много други хора бяха мъртви.

Даниела си пое дълбоко въздух.

— Няма да дойда с теб — заяви внезапно.

— Какво?

— Казах, че няма да дойда с теб.

— За какво говориш?

— За Англия. Не мога.

Той се разсмя, сетне се намръщи. Не знаеше какво да й каже.

— Не те разбирам.

— Просто не мога да тръгна.

— Не искаш да дойдеш в Англия? А къде искаш да отидеш?

— Не искам да дойда с теб — поправи го тя. Не можеше сама да повярва, че се чува какво говори.

— Не го казваш сериозно.

— Ти никога не ме попита какво се случи с мен през годините, когато бе в затвора. Не те ли интересува?

— Не искам да знам. Такава бе уговорката ни.

По този начин винаги я възпираше, осуетяваше признанието, което напираше да излезе от нея. Винаги. Така беше и когато се ожениха. Като не спореше с нея, той я оставяше с вечното чувство, че е виновна, че вечно се оплаква и че той е единственият търпелив и добър мъж на света.

Но този път Даниела настоя. Единствената сила, която имаше на света, беше истината; истината беше нейната свобода.

— Живях с един немски полковник от Абвера като негова любовница и правех всичко, което ми наредеше, за да те запазя жив. Спях с него и шпионирах за него. Влюбих се в англичанина. Спях и с него и го обичах.

Болката върху лицето му преряза сърцето й като нож.

— Молиш ме да ти простя ли? Прощавам ти. Не бива да говорим повече за това. Всичко вече е минало.

— Не е минало. Аз още го обичам.

— Няма смисъл да говорим за това. Ти си моя жена. Каквото и да се е случило в миналото, най-добре да си остане там.

— Това не е минало, Симон! Това е настояще! Сега се чувствам така.

Той се намуси. Господи, всеки поглед, всяка сянка в очите му — не знаеше дали би могла да се справи с това.

— Не можеш да ме изоставиш сега. Не и след всичко, което преживяхме.

— Съжалявам, Симон.

— Трябва да забравиш. Ще отидем в Англия и ще забравиш какво се е случило в Истанбул, и ще можем да продължим да живеем.

— Аз го обичам — повтори Даниела.

Има моменти във всеки човешки живот, когато бъдещето се обръща. Тя знаеше, че това е моментът, когато можеше да получи свободата си обратно, ако беше достатъчно силна, ако имаше достатъчно смелост. Но вътре в себе си все още бе глупавото момиче, което бе забременяло и което никой не обичаше. А и заслужаваше да бъде наказана, защото отне Ник от жена му и семейството.

Чу се да казва:

— Моля те да ме оставиш на мира. — Ако видеше отчаянието й и колко много желаеше свободата си, можеше да омекне, да се умилостиви.

— Не мога да живея без теб — отвърна Симон. — Не и след всичко, което преживях.

— Аз също преживях много.

Върху лицето му се изписа отчаяние. Тя направо искаше да избяга.

— Знаеш ли какво е да те бият, докато се напикаеш?

— Знаеш ли какво е да бъдеш курва?

— Не оцелях три години в оня нацистки затвор само за да ме напуснеш.

— Ти нямаше да преживееш там и три дни без мен! — извика гневно тя.

— Как можеш да говориш така?

Върху лицето му се изписа истинска детинска паника. Приличаше на малко момче и мигом й се прииска да го прегърне и да го успокои, че всичко ще се оправи и ще бъде наред.

— Не можеш да ми сториш това! Не и сега — повтори упорито той.

— Аз все още го обичам — рече Даниела. Знаеше, че само истината ще я задържи да не се качи на кораба. Само тя ще я спаси от едно бъдеще, което повече не искаше.

— Не мога да живея без теб.

Тя знаеше, че е така. Знаеше, че е прав. Трите години в затвора го бяха лишили от всичките му жизнени сили. Но колко още му дължеше тя? Колко време трябваше да мине, за да изплати дълга си?

Даниела почувства как решимостта й се изпарява. На времето си бе обещала, че никога повече няма да живее заради някой мъж, но сега откриваше, че все още дължи лихвите за закрилата, която някога й бе дал. Щеше ли дългът й да остане завинаги?

— Как можеш да го направиш, след като аз се ожених за теб, когато никой не те искаше? Нима си забравила?

Ето това беше, най-сетне бе казано! Можеше ли да изостави съпруга си сега, когато той я молеше да остане?

Всичко, което бе извършила през последните три години, бе заради него. Как можеше сега да го изостави? Беше заложила толкова много от себе си в неговото оцеляване.

Симон заплака. И при тези сълзи Даниела почувства как решимостта й се стопява.

— Не плачи — каза тя и сложи главата му върху гърдите си, като погали косата му. — Всичко ще бъде наред. Не плачи.

— Двамата можем да се справим — хленчеше той. — Ще говорим за това на път за Англия. Нали?