Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (83)

84.

На следващия ден в стаята на Ник бе доставен плик. Беше оставен на рецепцията същата сутрин. Адресът бе: „Никълъс Дейвис, хотел «Атене Палас», стая 412. Моля, да бъде предаден лично“.

Той седна на леглото и го загледа. Накрая събра кураж да го отвори.

Докато правеше това, си спомни отново деня, в който я срещна за пръв път, през онези горещи летни дни на 1940; тогава Букурещ беше друг, различен град и той бе различен човек.

Ник скъса плика и го пусна на пода. Първия път не прочете писмото дума по дума. Втория път го прочете много по-бавно, а след това го чете още много пъти, преди да го остави.

Скъпи, ти трябва да знаеш, че те обичам, тук, днес, сега. Вече научи моята малка тайна, но не знаеш всичко. Затова аз ще ти разкажа. Дължа ти поне това обяснение.

Предполагам, че Зиги е бил много доволен, когато ти е казал какво правех за него. Но се съмнявам дали ти е споменавал защо го правех.

Когато бях на шестнадесет години едно момче на име Илие, румънец, ме ухажваше. Той беше православен християнин. Поддържах връзка с него въпреки възраженията на родителите и семейството си, продължихме да се срещаме и след като ми забраниха, защото мислех, че той ме обича. Забременях, но когато му казах, той ме изостави. Бях обезчестена. Майка ми застана на моя страна, ако не беше тя, баща ми сигурно щеше да ме изхвърли на улицата.

По време на раждането загубих бебето, момченце. Докторът каза, че никога повече няма да имам деца.

Не вярвах, че някое момче ще ме поиска след случилото се. Но тогава в живота ми се появи Симон. Той ме познаваше още от училище, каза, че винаги ме бил обичал, и се ожени за мен въпреки всичко.

Ти знаеш какво стана с евреите, когато започна войната. Майка ми умря точно преди началото и аз благодаря на Бога за това, защото поне тя не страда. Баща ми бе арестуван от фашистите и банката ни бе конфискуван и дадена на един германски финансист; загубихме дома си, парите си и прислугата, всичко.

Симон и аз се крихме в апартамента на страда „Липскани“. Знаеш какво трябваше да правя, за да останем живи.

Точно там отивахме през онзи следобед, когато Симон бе арестуван от полицията. Защо не ти казах още тогава, че той ми е съпруг? Защото знаех, че може би ще се нуждая от помощта ти, и мислех, че може да не я получа, ако научиш истината. Мъжете винаги искат нещо в замяна.

Макар сега да знам, че по отношение на теб съм грешала.

Симон бе един от малкото останали живи в префектурата, когато Антонеску направи преврата. Скоро след това той попадна в ръцете на СД. Помолих Зиги да ми помогне да го измъкнем оттам. Той използва Симон, за да ме вербува за негов агент.

Първото нещо, което СД направи, бе да ми изпрати един от пръстите на Симон, заедно с брачната халка на него, така че да няма никакво съмнение. Това го направи СД, не Зиги. Той не си падаше по бруталните методи, макар че никога не се е колебал да използва хората, които си падат. Каза ми, че Симон няма да бъде повече нараняван, ако правя каквото ми каже. Държеше се така, все едно беше мой защитник, а не мой мъчител. Какво можех да сторя? Германците управляваха света, а англичаните си отидоха. Така че, както виждаш, не го направих за пари. Не исках неговите пари, не исках и твоите.

Позволиха на Симон да ми пише на всяко първо число от месеца. Живеех на ръба на лудостта, докато пристигнеше писмото. Но Зиги обеща, че мъжът ми ще бъде добре и няма да му се случи нищо, докато изпълнявам нарежданията му.

Аз се влюбих в теб още в Букурещ, Ник, макар да знаех, че не е правилно. Нямаше нужда да се насилвам или да се преструвам, че те харесвам. Нищо не бе инсценирано.

Идеята да дойда при теб и да те предупредя във влака беше на Зиги. Всичко беше планирано предварително. Фарсът с българската полиция бе разигран, за да те убеди да ми вярваш.

Докато се преструвах, че шпионирам за теб, Зиги дърпаше конците. Имаше ли значение в края на краищата? Нима ти загуби войната, защото аз се опитвах да спася съпруга си и да го запазя жив?

Извърших много неща, с които не се гордея. Но не знаех нищо за отвличането ти. Кълна ти се, не знаех нищо! Да, един от СД ме намери, искаше да те заведа в капан, така че да могат да те хванат. Каза ми, че ако откажа, Симон ще бъде убит. Но аз не можех да го направя, не исках. Те обаче така или иначе ме използваха. Предполагам, че всъщност не са имали нужда от моята помощ. Направиха го без мое знание. Трябва да ми вярваш. Когато открих какво са ти сторили, исках просто да умра.

Мислиш ли, че Зиги би позволил на СД да те хванат? Ти знаеше, че той иска да дезертира, нали сам ми го каза. Какво щеше да стане, ако им беше издал намерението му? Това щеше да бъде смъртната му присъда. Гарантирана.

След това е изфабрикувал лъжите за мен, когато вече е бил в безопасност, и го е направил от злоба.

Знам, че няма да ми повярваш, но аз се влюбих в теб. Обичах те тогава и все още те обичам. Ако не беше женен, щях да остана с теб завинаги.

Но ти имаше съпруга, Ник, и синове. Какво можех да сторя? А аз все още имам съпруг. Сега той е на първо място в задълженията ми, макар и не в сърцето ми.

Отговарям за всяка дума, която пиша. Обичам те. Обичам те повече, отколкото думите могат да изразят.

Бих искала за нас да имаше друг край; бих искала да имаше друго време. Винаги ще пазя спомените си за теб. Надявам се, че и ти няма да се откажеш от твоите.

Веднъж ми каза: ако не е лудост, тогава не е любов. Добре тогава, за мен ти беше луд. От моя страна аз направих онова, което бе правилно, опитвайки се да спася живота на мъжа си. Дадох ти любовта си и мислех, че това ще ти бъде достатъчно.

Става късно, вече се стъмнява и скоро ще бъде прекалено тъмно, за да пиша. Върни се у дома, мой скъпи Ник, и забрави за мен и за всичко, което се случи тук.

Сбогом. Обичам те. Д.

Същия този следобед Ник стоеше на балкона на хотелската си стая и наблюдаваше руските танкове, които гърмяха по булевардите на Букурещ, така както германските преди тях. Трябваше да бъде радостен. Руснаците бяха техни съюзници. Но не се чувстваше никак щастлив.

Ейбрамс се обърна към него.

— Когато поканиш вълка в къщата си, не се изненадвай, ако не иска да си отиде.

— Това поговорка ли е?

— Не знам. Обаче ми звучи много правдоподобно. Ще видиш, че ще стане така.

— Майка ми обичаше да казва, че колкото и зле да са нещата, на другия ден слънцето отново ще изгрее.

— А дали ще изгрее? Само ако Сталин му позволи. Какво ще кажеш да слезем долу и да поздравим новите си приятели.

 

 

Симон седеше на перваза на прозореца и гледаше към улицата. Денят беше сив и душен. Беше мълчал през целия ден, потънал в мислите си. Даниела предполагаше, че все още беше в затвор.

— Няма ли да ми кажеш какво се случи?

— Не искам.

— Трябва да говорим.

— Не и за затвора. Предпочитам да си мисля, че никога не се е случвало. Искам да забравя.

Тя си пое дъх.

— Добре, аз имам да ти кажа някои неща.

— Предпочитам да ги оставиш в миналото, където няма да ни измъчват. Така ще бъде най-добре.

И отново се обърна към прозореца. Тя видя отражението му в стъклото. Лицето му беше празно и бледо.

Но миналото винаги ще ни измъчва, помисли си отчаяно Даниела.

Спомни си колко ужасена беше всеки месец, докато очакваше писмото от него — дали ще дойде, или никога повече няма да чуе нищо от него, как си бе представяла събирането им. Мислеше си, че й се иска да изпитва отново предишните си чувства. Мислеше си за времето преди войната, за живота, който бе живяла някога — обедите в „Капса“, вечерните приеми в жилището на булевард „Братиану“, разходките в парка Чишмиджиу.

Защо не можеше да се почувства отново така?

Защото Ник й бе показал един друг вид любов. Сега тя знаеше какво означава един мъж да изпитва страст към нея. Истинска страст. Не беше ли достатъчно, че Симон бе мил и добър, че все още я обичаше и винаги щеше да я обича независимо от всичко?

Тази нощ той я привлече към себе си в тясното легло и отново я люби — този път по-нежно и внимателно, но когато затвори очи, Даниела виждаше над себе си не Симон, а Ник. Сърцето й я предаде, когато искаше толкова много да бъде отново съпруга на мъжа си.