Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (80)

80

Букурещ, август 1944

И шансът реши.

Три месеца по-късно шансът го заведе до един августовски ден, до една синя и гореща утрин и до самолета на Кралските военновъздушни сили, който отведе него и Ейбрамс от Истанбул в Букурещ. Когато колесниците докоснаха пистата в южния край на града, Ник видя гъст дим, който висеше ниско над Букурещ като плащеница. Румъния отново беше предадена.

Съветската офанзива бе започнала на 20 август и немските и румънските позиции много бързо бяха превзети. Синът на Карол, крал Михай, бе инсценирал преврат с помощта на армията и Антонеску бе арестуван, а правителството му заменено от правителство на Националния демократичен блок на Попеску. Кралят веднага обяви, че страната му ще се присъедини към силите на Съюзниците срещу държавите от Оста.

Тази нощ германският главнокомандващ бе приет в двореца и след кратък разговор с краля бе принуден моментално да напусне Букурещ. Той удържа на думата си, но скоро след като си отиде, нареди на Луфтвафе да бомбардира града. Бомбардировките не стихваха вече трети ден.

Самолетът им кацна на летище „Банеаза“, премина покрай останките от немския „Хайнкелс“, свален от руските бомбардировачи преди няколко седмици. Те подскачаха през тревата към хангарите чак в другия край на летището.

Ето че отново се бе завърнал в Букурещ. Тя беше някъде там.

Ник погледна Ейбрамс на седалката до себе си и се зачуди какво ли си мисли. Преди две седмици един фелдмаршал и четирима немски генерали бяха екзекутирани за участието им в заговор срещу Хитлер. Самият Канарис бе обесен с корда за пиано. Ейбрамс бе на печелившата страна, но всъщност бе загубил войната по други начини.

Лицето му бе неразгадаемо като маска. Сега трябваше да направи най-доброто, на което бе способен. Съветските войски скоро щяха да бъдат тук и задачата му бе да се свърже с новите съюзници; Ейбрамс беше готов за среща с дявола.

 

 

Пред сградата за пътници чакаше един черен опел. Ник скочи от самолета, а Попеску претича през тревата, за да го посрещне.

— Добре дошли в Румъния! — извика той, за да надвие рева на машината. — Надявам се това посещение да ви хареса повече от последния път.

Доста груба шега, на която Ник не отговори. Попеску го целуна по румънски маниер по едната буза като стар приятел. Ейбрамс подаде ръка за по-официалното ръкуване. Попеску ги поведе към колата.

 

 

Ако румънците бяха послушали Попеску и бяха започнали преговорите с нас по-рано, мислеше си Ник, вероятно нямаше да бъдат в това опасно положение, в което се намираха сега. Но съдбата им вече бе решена преди три месеца, когато Чърчил и Рузвелт се съгласиха относно зоните за военни операции в Югоизточна Европа — по силата на това споразумение съюзниците щяха да влязат в Гърция, а руснаците в Румъния.

Беше прекалено късно да се направи каквото и да е по този въпрос. Червената армия бе на прага на града.

Докато пътуваха от летището, Ник чуваше тежкото бумтене на артилерията. Руснаците бяха само на няколко километра, помитайки последните остатъци от германската съпротива.

Пътят им минаваше покрай тъжни предградия, покрай дървени колиби, вързани коне и кози, сетне бетонни блокове с жилища, заобиколени от пустееща земя, или селски ниви.

Накрая стигнаха до самия град, все още разрушен от земетресението и от гражданската война преди три години. Много от сградите, които бяха оцелели тогава, сега бяха превърнати в купища отломки от бомбите на Луфтвафе.

Ник си спомни какъв беше Букурещ, когато пристигна за пръв път през 1939 година. Казваха, че е по-декадентски дори и от Париж, а също и по-евтин: черният хайвер се продаваше на килограм, а обедите продължаваха от дванадесет до пет. Имаше парижки парфюми и парижка мода в магазините по Shaussee; градските градини бяха пълни с цветя, а улиците всеки ден биваха метени от армия селянки с метли с дълги дръжки.

Но това беше тогава.

Сега улиците бяха пусти; няколкото души, които се щураха безцелно, бяха с празни очи и облечени в парцали. По-голямата част от града беше в руини, а булевардите бяха изровени и целите в кратери от немските бомбардировки. Магазините по Shaussee бяха със заковани с дъски прозорци и повечето от липите ги нямаше.

Имаше една разрушена сграда, която изпълни сърцето му със задоволство — тълпата бе изгорила Германското бюро. Беше доволен да го види изкормено и опожарено.

Сирените започнаха да вият над града. Хората по улиците хукнаха да тичат. Ник чу ужасяващия писък на щуките в небето, приличаше на банши^[1]. Попеску извика на шофьора да завие.

Спряха пред националната банка. Попеску отвори вратата и ги поведе навътре.

— Оттук, оттук! Бързо!

Влязоха и намериха убежище в един от трезорите. Ник почувства как земята над главите им се тресе, когато германските бомбардировачи удариха за последен път своите предишни съюзници, преди да си отидат.

Довиждане и благодарим за нефта.