Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (78)

78.

Студена синя зора над Истанбул. Майер седеше в кабинета на Ейбрамс и ядеше яйца с бекон. Имаше добър апетит и със сигурност получаваше по-добро гостоприемство тук, отколкото би му оказал Химлер.

Майер приключи със закуската и бутна чинията настрани.

— Негодници — процеди и запали цигара.

Ейбрамс седеше в кресло близо до прозореца и пиеше чая си.

— Немското посолство е уведомило турската полиция, че сте бил отвлечен, и ги е помолило да ви търсят.

— Ще го направят ли?

— Няма да оставят нито един лист хартия върху бюрата си необърнат. Но силно се съмнявам, че ще ви намерят. — Той се наведе напред. — Е, полковник Майер, какво имате да ни кажете?

Секретарката на Ейбрамс седеше незабележимо в ъгъла на стаята с отворен на коленете бележник и молив.

Майер се облегна и попи устата си със салфетка. Поклати глава.

— У дома ще ме обявят за предател.

— Имаме уговорка. Късно е за преговори.

— Хитлер е луд. Болен човек. Винаги съм го казвал.

— Съжалявам, полковник, но не сме тук, за да обсъждаме философията, а само фактите.

Майер изглеждаше сив. Беше в безопасност, но някой в Германия щеше да се погрижи жена му и синът му да бъдат наказани за предателството му. Може би точно в този момент СД вече чукаше на вратата на берлинския му дом. Но нямаше избор, бедният; беше чакал до последния момент, опитвайки се да ги изведе от страната, и повече не можеше да направи нищо за тях.

Той затвори очи и започна да говори.

 

 

Говори цели пет часа, назовавайки имена на симпатизанти на нацистите, куриери на Абвера и агенти в Палестина, Сирия, Ирак и Египет; разказа им всичко, което знаеше за операциите на съюзниците в България, Унгария и Румъния, какво бе научил Абверът от британското и американското разузнаване в Турция и с особено голямо удовлетворение всичко, което знаеше за дейността на СД.

Когато свърши, секретарката на Ейбрамс бе изписала един бележник и бе запълнила втория наполовина. Това беше голям удар, незабавното повишение на Ейбрамс в кариерата беше вързано в кърпа.

Пепелникът пред Майер беше пълен с угарки и преливаше, а от атмосферата в стаята — тежка мъгла от пот и тютюнев дим, на Ник му се догади. Ръцете на Майер трепереха; вероятно бе изпил прекалено много чаши турско кафе.

— Какво ще кажете за смъртта на Доналдсън? — попита го Ник.

Майер погледна Ейбрамс и сякаш за миг се поколеба.

— Не знам нищо за това.

— Но Даниела знаеше. Тя ме предупреди.

Немецът поклати глава.

— Излъгала ви е.

— Каза, че ви е подслушала да говорите за бомба по телефона.

— Винаги е била много добра лъжкиня — отвърна Майер и отново погледна Ейбрамс за подкрепа.

— Той е прав, Дейвис. Не мисля, че Троян беше всичко онова, което изглеждаше, че е.

Ник се облегна, в стомаха му се стегна възел от страх. Знаеше какво ще последва.

— А какво ще ни кажете за Даниела Симоничи? — зададе въпроса Ейбрамс.

Откакто бе започнал да говори, гласът на Майер беше равен и монотонен, но сега Ник усети нещо друго в него, някаква нотка на триумф може би.

— Ах, да, Даниела Симоничи — повтори той и хвърли на Ник поглед, който не можеше да бъде разгадан.

— Накарали сте я да прелъсти руснак на име Григориев — рече делово Ник. — Той работеше за НКВД.

— Карал съм я да прави много неща за мен. Но вие сте прав, накарах я да го прелъсти. Тя го примами в един тих хотел на площад „Таксим“, където чакаха няколко от моите агенти. Беше упоен и прекаран през границата в България, за да бъде разпитан на спокойствие и както трябва.

Ейбрамс се наведе напред и подпря лакти на коленете си.

— Същият план ли използвахте, за да изведете Дейвис от Истанбул?

Ник имаше чувството, че сърцето му спря.

— Накарах я да шпионира майор Дейвис преди много време.

— Знам това — рече Ник. Изгаряше от желание да изтрие доволната усмивка от лицето му. — Тя ми го каза още на първата ни среща в Истанбул.

— Защото аз я накарах да го направи.

В стаята настъпи дълго мълчание, докато двамата англичани обмисляха изводите от тази забележка.

— Какво искате да кажете? — попита накрая Ейбрамс.

Ник отново се вцепени.

— Значи ни е мамила?

— Реших, че би било много по-ценно за нас да я използваме, за да ви захранва с дезинформация, отколкото да се опитва да получи достъп до легитимни документи. Предположих, което впоследствие се оказа правилно, че вие ще носите документи вкъщи в много редки случаи и че за госпожица Симоничи ще бъде невъзможно да получи достъп до тях, колкото и дълбоки чувства да таите към нейните чарове.

— Значи всичко, което ни е давала, е било фалшиво? — възкликна Ейбрамс.

— Погрижих се да изглежда, че е правила снимките сама, като ги снимах възможно най-аматьорски. И подслаждах премията с няколко символични, излишни неща, които можех да ви подхвърля.

Ник затвори очи. Мили Боже!

— Втората полза, която имахме от госпожица Симоничи, бе, че аз знаех, че почти всичко, което тя ми носеше от вас, беше дезинформация. Въпреки че сама по себе си тази информация не ни бе полезна, все пак ни даваше възможност да направим правилните интерпретации, заради сведенията, които събирахме и от другите разузнавателни служби.

Ейбрамс въздъхна тежко.

— А след това бе планирано отвличането на майор Дейвис. Не бях съгласен с подобно неджентълменско поведение, но от СД настояваха, а аз се опитвах да спечеля тяхното благоразположение с надеждата да си осигуря повече време, за да планирам оттеглянето си. Това обаче очевидно не се осъществи.

Ник за миг почувства реална физическа болка, която разцепи гърдите му.

— Тя знаеше ли?

— Че ще бъдете отвлечен и измъчван ли? Да, знаеше. — Ник сякаш падна в ледена вода. — Майоре, дълго време и аз страдах от илюзията, че тази жена ме обича. Също като вас открих, че ми е трудно да разделя професионалната си дейност от чувствата си към това момиче. Но накрая стигнах до заключението, че тя е напълно продажна, користолюбива и без каквито и да е скрупули. Жалко, че не сте разбрали това навреме.

— Какво стана с нея? — попита Ейбрамс.

Майер сви рамене.

— Мисля, че сега живее в Букурещ. С един майор от Siecherheitdienst. Струва ми се, че името му е Оверат.

Ник отиде от прозореца и го отвори. Напълни дробовете си със студен въздух, кокалчетата на ръцете му побеляха от стискане на рамката. Погледна надолу към градината — по клонките на дървото на Юда отново бяха покарали пъпки.

— Тя ме е лъгала. — Произнесе думите на глас, така че да придобият смисъл.

Тя ме е лъгала.

Беше му казала, че го обича, и все пак цели три години го бе мамила, а после го бе вкарала в капан. Бяха го измъчвали и със сигурност щяха да го убият, ако не беше намесата на Попеску.

Представи си лицето й под своето, върху огряната от луната възглавница. Скъпа, скъпа, любов моя.

Опита се да я защити, да я оправдае, убеждаваше сам себе си, че може би е невинна. Но знаеше, че е бил глупак. Проклинаше мига, в който я бе видял, в който бе спрял очите си върху нея. Остави студения пролетен ден да го отрезви, а ледения вятър да накара бузите му да горят от срам и омраза.

Прекрасната пролетна сутрин се развали. Мръсни облаци задръстиха небето от север и заръмя. Ник затвори очи, затвори и прозореца.

Имаше чувството, че е бил изкормен с тъпа лъжица.

 

 

Макс Кинг винаги му бе казвал да не се обвързва прекалено с жена. Журналистът си имаше съпруга вкъщи и Адриен Варга в леглото в истанбулската си квартира. Това е просто обикновена връзка, казваше той. Обикновена любовна връзка, която не означава нищо.

В нощта, когато Ник спаси Майер от лапите на СД, Адриен Варга съобщи на Макс, че е срещнала друг мъж и се е влюбила в него — един италиански дипломат. Тя събра багажа си и го напусна.

Същата нощ един продавач на цигари на път към къщи от площад „Таксим“ видя Макс да пада от моста Балата в развълнуваните черни води на Златния рог. Свидетелят твърдеше, че бил пиян и паднал случайно, но Ник предполагаше, че никой никога нямаше да научи истината. Реши, че Макс много щеше да хареса иронията: след като бе прекарал целия си живот в пиене на алкохол, прекалено многото вода го бе убила.

Ако сега Макс беше някъде тук, Ник можеше да говори с него за предателството и вероятно разговорите щяха да му помогнат. Никога не трябва да падаш от борда заради жена, казваше Макс. Но накрая той самият не бе успял да изпълни собственото си златно правило. А може би никога не бе вярвал в онова, което говореше; както бе казвал много пъти, той беше просто журналист, а човек не бива да вярва и на половината от онова, което казват журналистите, и на нищо от това, което пишат.