Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (77)

77.

Мъката и вината бяха неговите постоянни спътници. Те седяха мрачно до леглото му, когато се събуждаше сутрин. Ник отваряше очи и за няколко сладки мига денят беше изпълнен с обещания, след което си спомняше всичко, затваряше ги и се молеше да се върне отново в милостивото убежище на съня.

Вместо да страда, че е изгубил брака си, Ник скърбеше за Даниела. Вече нищо в живота му не можеше да го утеши, да му вдъхне желание да продължи — нито синовете му, нито задълженията му. Човешките същества се нуждаят от кислород и надежда, за да живеят. Ако в живота им няма задоволство, трябва да има поне обещание за такова. Ала сега му се струваше, че всичката надежда си бе отишла безвъзвратно.

Даниела можеше да умре на корабчето по хиляди начини. Навярно така и бе станало. Той си ги представяше, един по един. Беше се провалил: беше я предал, изоставил, беше я загубил завинаги.

Откри, че копнее за унищожението, което Оверат щеше да му предостави накрая. След като издадеше тайните си, немците щяха да го разстрелят. Тогава тази мъчителна борба със самия себе си щеше да свърши. Дали нещо от това щеше да има значение накрая? Няколкото имена, прибавени към папките на Оверат, нямаше да променят изхода на войната; неговият героизъм или липсата на смелост не означаваха нищо.

Няколко седмици по-късно Ник видя Майер в бара на „Пера Палас“. Изглеждаше посивял, бузите му бяха хлътнали. СД го следеше денем и нощем. Освен това не можеше да изведе жена си и сина си от Берлин и тревогите му бяха разбираеми.

Те говориха по телефона; Ник загърби всички преструвки и направо го попита какво е станало с Даниела.

— Не знам — отвърна с равен глас Майер. — Излезе една нощ и просто повече не се върна. Вие може би знаете защо?

Ник не можеше да му каже нищо.

 

 

Събуди се една нощ от звъненето на телефона до леглото си. В съня си беше тичал по пясъци, преследван от мъже без лица. Целият беше мокър от пот.

Затърси пипнешком телефонната слушалка в мрака.

— Дейвис?

— Кой е?

— Ейбрамс.

— Какво е станало?

— СД арестува офицери от Абвера из целия град.

Ник светна лампата и погледна часовника си. Три и петнадесет сутринта.

— Трябва да изведем Майер. Веднага. Пращам кола. Направи каквото трябва.

И затвори.

Ник свали крака от леглото и набра номера на Майер. Немецът вдигна още при първото позвъняване.

— Къде сте? — попита Майер.

— Вкъщи. Току-що чух, че СД е започнало арести.

— Да, двама от тях седят във всекидневната ми.

— Задръжте ги — извика Ник. — Идвам веднага.

Той навлече риза и панталони. Докато тичаше по стълбите, чу как колата спира на улицата. Все още закопчаваше ризата и обличаше сакото си, когато скочи в нея.

— Бързо! — извика на шофьора.

 

 

Караха като луди през моста и по стръмните улички на Пера, през тъмни, каменисти сокаци. Стигнаха до апартамента на Майер на площад „Таксим“ за рекордното време от седемнадесет минути. Когато спряха отпред, видяха, че прозорецът на втория етаж свети. Пред сградата, близо до мерцедеса на Майер имаше паркирана лимузина „Хорс“. Две малки нацистки знаменца украсяваха радиатора й от двете страни.

Шофьорът на Ник натисна клаксона.

Майер сигурно бе стоял на прозореца. По късно той разказа на Ник, че двамата мъже от СД се държали съвсем цивилизовано. Казали му, че го връщат в Берлин, и му дали време да си събере багажа. Когато видял колата на консулството, той хвърлил куфара върху тях и се втурнал през вратата.

Ник го видя да тича. Отвори задната врата и Майер скочи в колата.

Когато потеглиха, Ник погледна през задното стъкло и забеляза двамата агенти от СД да тичат към лимузината. Но те вече завиваха по „Истиклял“ и караха с пълна скорост към британското консулство заедно със своя ценен товар.