Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (68)

68.

Те стояха един до друг на моста Галата и гледаха студената черна вода, набръчкана от вятъра. Днес малко рибари бяха излезли на риболов, вятърът носеше бели зайчета по водите на Златния рог и малките им лодки се изправяха като коне върху вълните.

Както винаги Даниела го попита дали има вести от Дженифър. Ник усещаше, че тя се опитва да ги събере, да ги върне към общия им живот. Каза й истината: Дженифър му бе писала три пъти този месец, беше добре и се бе върнала в Лондон, момчетата отново ходеха на училище, Джейми бе в последния клас.

— Те очакват да те видят отново.

— Това все още не може да стане.

— Когато войната свърши, трябва да се върнеш при семейството си.

— Никога няма да се върна при Дженифър. Вече не.

— Тогава ще си намериш някоя друга.

— Искам теб.

— Аз не съм подходяща. Трябва да си намериш жена, която да те направи щастлив.

— Намерил съм я. Ти си тази жена.

— Ще има други жени, които ще те направят щастлив.

Не можеше да има по-страшно мъчение, помисли си Ник, от това жената, която обичаш, да ти желае щастие с някоя друга, да те тласка в прегръдките на някоя друга. Можеше ли да има нещо толкова жестоко, толкова болезнено? Беше изречено с доброжелателност, тъй като бе сигурен, че тя най-искрено му желае щастието. А всъщност Ник искаше тя да изпитва ревност. Такава ревност, каквато терзаеше него.

Даниела протегна ръка.

— Иска ми се да бе възможно да сме заедно.

— Възможно е, ако го искаш. — Гневът и объркването го накараха да направи нещо, което не бе мислил, че ще стори — да издаде една тайна.

— Той ще доведе жена си и сина си в Истанбул, Даниела. Знаеш ли това? Ще премине на наша страна. Къде ще останеш ти? И какво ще правиш?

Върху лицето й се изписа неизразима тъга. Ник осъзна, че тя вече знае.

— Аз мога да се грижа за теб!

— Ако е писано, и това ще стане — отвърна тя.

— Хората са тези, които решават дали нещо е писано или не.

— Не можеш да се бориш със съдбата, Ник.

Не разбираше този неин фатализъм. Сякаш бе решила, че е родена под нещастна звезда и няма нищо, което някой можеше да направи за нея. Сякаш не притежаваше контрол над живота си. Ник никога не бе вярвал в съдбата. Хората се позоваваха на съдбата, когато не искаха да поемат отговорност за собствения си избор.

В мигове като този му се искаше да я разтърси, за да я върне в реалния свят, но знаеше, че това няма да помогне. Изглеждаше толкова твърдо решена да бъде нещастна, колкото другите бяха алчни за пари, секс или власт, отдадени на своите пороци със сляпа преданост.

— Обичам те — каза Ник. — Защо постоянно ме отблъскваш?

— Не бива да продължаваш да си причиняваш това — отвърна вече съвсем делово Даниела. — Давам ти всичко, което мога, а ти искаш още и още. Какво не ти е наред? Защо си недоволен? Може би трябва да престанем да се виждаме.

Неведнъж си бе мислил, че някой ден по силата на съдбата ще бъде откъснат от нея. Но сега съвсем осезаемо проумя, че може наистина да я загуби.

— Не мога повече да продължавам — въздъхна Даниела. — Не мога да продължавам да те измъчвам по този начин. Извинявай, Ник.

— Но какво смяташ да правиш?

На лицето й се появи тъжна усмивка. По-скоро опит за усмивка.

— Ще оцелея. Винаги оцелявам.

Тяхната връзка бе продължила три години и бе преминала през раздяла, опасности и съмнения, и сега, когато вече не бе длъжна да остане с Майер, тя напускаше и него.

Причината можеше да бъде само, че не го обича и че никога не го е обичала.

Чувстваше се изморен чак до мозъка на костите и не беше му останала сила да продължи.

Затова я остави да си тръгне по моста по посока Бейоглу. Светът беше сив и студен. Ехото от сирените на товарните кораби се носеше скръбно над водата.

 

 

Дървените къщи се редяха от двете страни на улицата. Над покривите им Ник можеше да зърне Мраморно море. Сред закотвените военни кораби се промушваха лодки. Мюезинът приканваше правоверните на обедна молитва, към гласа му се присъедини още един и още един, и пеенето им се понесе над града като догонващи се вълни от свещена песен.

Нещо накара Ник да вдигне очи. Видя за миг лицето на една жена да наднича крадешком през прозореца, наполовина затворен с жалузи. Те разбираха страстта, тези синове на Мохамед, но традицията им да пазят жените си затворени и скрити от чуждите мъжки погледи разкриваше много повече от слабостите на мъжката природа, отколкото от изкушенията на женската.

Един от племенниците на Мохамед някога бе отбелязал, че желанието се състои от десет части или стъпки и че жените притежават девет от тях; но всъщност душата е тази, която изпитва желание, а не просто тялото, помисли си Ник. Душата е тази, която обича. Мъжете обичат с очите си, а жените със сърцето, мислеше си той.

Спря в края на улицата и погледна назад, за да се увери, че никой не го следи. Забеляза само бегло движение зад жалузите на къщата по средата на улицата — една жена го наблюдаваше. Друга душа, хваната в клетка като неговата.

 

 

Къщата на Омар датираше от времето на Отоманската империя през седемнадесети век. Някога е била огромна, но отдавна бе преминало времето на славата й. Сега беше овехтяла, дървените рамки на прозорците и лоджиите бяха посивели от годините, боята на предната врата се белеше на ивици като изгоряла кожа.

Ник отвори страничната врата и премина през пустата градина. Почука на вратата и зачака. Тъкмо щеше да почука отново, когато чу как ключът се завъртя в ключалката и вратата едва-едва се открехна.

Миризмата на мускус и още нещо — сладко и болнаво, достигна до носа му. Жената на Омар надничаше навъсено през процепа, главата й бе покрита с плътен шал. Черните й очи го поздравиха със страх. Чужденец, който идва в къщата, можеше да донесе само нещастие на мъжа й.

Ник събу обувките си и влезе. Беше тъмно и студено. Той се огледа. Някога къщата е била пълна с тежка махагонова мебел, върху подовете е имало скъпи килими от Бухара. Сега беше голо и почти празно, само няколко килима висяха по стените; останалото бе продадено, за да се посрещнат нуждите на Омар от опиум.

Жената въведе Ник в спалнята в задната част на къщата.

Омар лежеше върху един килим в ъгъла на лявата си страна. Стаята бе тъмна и въздухът бе наситен със сладък дим. Ник седна с кръстосани крака на пода и зачака.

Наблюдаваше как Омар взема топче лепкав черен опиум с края на иглата и го поставя в купичката на лулата. Запали го с восъчна свещ и вдъхна гъстия дим, очите му бяха замъглени и не на фокус. Ник не бе сигурен, че осъзнава присъствието му. Сладкият аромат на опиум се стелеше във въздуха.

Точно когато Ник си помисли, че е потънал дълбоко в мечтите и виденията, предизвикани от наркотика, Омар му махна с ръка да дойде по-наблизо.

— Ефенди — промърмори той. — Отдавна не съм те виждал.

— Гюнайдин^[1], Омар. Нека денят ти да е светъл.

— А какъв е твоят?

— Не се оплаквам, Омар. Хвала на Бога.

— Чух, че си имал проблеми с една жена — продължи Омар.

— Хората обичат да клюкарстват.

— Разбирам, ефенди. Единствените мъже, които нямат проблеми с жените, са мъртъвците.

Той се ухили и всмукна от лулата.

— Попеску бей иска среща. Тук, в Истанбул. Той ще изпрати свой личен пратеник, от министерството. Това е зет му, армейски офицер, син на един от най-близките му приятели. Името му е… името му е…

Омар отново се отнесе някъде надалеч, носен от ласкавите ръце на опиума. Ник се изправи, беше отвратен и бързаше да излезе от къщата.

Когато се озова навън, почувства, че му е зле. От миризмата на опиума му се гадеше и трябваше да се подпре на стената, за да не падне.

Тръгна обратно по моста Галата, където същата сутрин Даниела си бе отишла за последен път.

Имаше намерение да вземе такси оттук до консулството, но вместо това слезе по стълбите до понтона в сянката на моста. Почувства как гредите под краката му се люлеят, докато тролейбусът минаваше над него.

В залива чайките, скупчени на малки облачета, се въртяха и пищяха около мачтата на рибарска лодка. Турците наричаха чайките загубените души на Босфора, духовете на онези, които са умрели в черните води на протока — изгонени от харема момичета и удушени придворни. Толкова много загубени души има на този свят, помисли си Ник. Понякога му се струваше, че самият той е една от тях. Даниела също.

„Нима съм по-различен от Омар? — мина през ума му. — Пристрастен ли съм към сладката черна смола на страстта? Казват, че станеш ли веднъж роб на опиума, единственият път да се спасиш бил от моста Галата.“ Той се загледа във водата и си представи, че вижда собственото си лице да го гледа оттам — изтощено, мрачно, преследвано.

— Това не е само страст — каза му лицето. — Знаеш, че е повече. Знаеш, че я обичаш.

— Не мога да я обичам — отвърна Ник. — Трябва да обичам някой друг, за Бога.

Но беше прекалено късно. Човекът, с когото бе живял през целия си живот, се бе отдалечил от него. Отражението в дълбоките, бурни води бе лице, различно от онова, което познаваше някога. Този тайнствен непознат бе измамил стражите и бе узурпирал самоличността му, беше откраднал паспорта и ключовете от къщата му и бе обсебил живота му.

Ник знаеше, че каквото и да се случеше с Даниела, за него нямаше връщане назад.

Щеше ли някой да го разбере? Приятелите, семейството, момчетата? Той се отдалечи от моста. Видя един хамалин, прегърбен под масивните чували с ориз, да върви по стълбата, водеща от трюма на товарен кораб към доковете. Когато чувалите бяха поети от гърба му от двама мъже, видя изражението на облекчение, изписано върху лицето на носача — признак за елементарното удоволствие от свалянето на ужасно тежкия товар.

Помисли си, че отлично знае как се чувства.