Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (67)

67.

Според нацистите в Абвера имаше по-ненадеждни хора отколкото във Френската съпротива. Химлер, шефът на СД, смяташе, че Абверът е по-голяма заплаха за сигурността на Германия, отколкото дори диверсантите от „Специални операции“.

Ейбрамс беше убеден, че Майер ще бъде принуден да направи съвсем скоро своя ход. Настояваше Ник да се срещне с него още веднъж и да го подтикне към тази последна безвъзвратна стъпка.

Под натиска му Ник се обади по телефона на Майер и уреди среща в едно кафене в стария град.

Неизменният портрет на Мехмед Завоевателя гледаше от стената с недоброжелателна и злобна мъдрост. Сервитьорът донесе кафе в миниатюрна чашка. От него се вдигаше пара като спирала. Както обикновено кафето имаше консистенция на сварена гореща кал, но го съживи. Турското кафе удряше сърцето като електрошок, черно, горчиво и много, много силно.

Тежките удари на ковача от съседния дюкян почти заглушаваха виещата мелодия на маането, носеща се по радиото. По улицата преминаваха калайджии на велосипеди, колелата им се пързаляха по леда. Тук беше градът на обикновените турци — няколко старци в изтъркани кафяви костюми пушеха наргилета и отпиваха чай от малки чашки, като не спираха да хвърлят заровете и да местят пуловете върху таблата, наблюдавайки чужденеца със зорки, подозрителни очи.

Ник погледна ръчния си часовник. Майер закъсняваше и той започна да се тревожи.

Германецът се появи най-неочаквано, меката му шапка бе спусната ниско над очите срещу вятъра, яката на сивото му палто бе вдигната чак до брадичката.

Седна до Ник. Нямаше излишни формалности.

— Как върви бизнесът с подправки? — попита Ник.

— Не знам нищо за него. И не ме интересува.

Ник поръча още едно кафе.

Мейер запали цигара. Направи цели три безуспешни опита, докато пламне кибритената клечка, което говореше, че е нервен.

— Знаете ли, че Калтенбрунер е писал на Хитлер? — попита внезапно. Калтенбрунер беше заместникът на Химлер в СД. — Видях копие от писмото. Било е откраднато от Райхстага от един наш човек. Калтенбрунер твърди, че бюрото на Абвера тук, в Истанбул, било гнездо на усойници. Много мила оценка, след като служихме на родината си толкова вярно, не мислите ли?

— Защо ми казвате това?

Майер издиша дълга струя дим.

— Не искам да видя Германия разбита и разорена от нацистите.

— Решили сте да дезертирате?

— Дезертиране е много грозна дума. Но да, вие сте прав. Не ми харесва да изменя на моите приятели и колеги, но не мога да служа на нацистите. Това е истината.

— Какво искате, хер Майер?

— Ако ми помогнете, ще ви разкажа всичко, което знам за работата на Абвера в Истанбул.

— Ще ни кажете ли какво знаете за Доналдсън?

Какъв беше този поглед в очите му? Появи се за миг и изчезна.

— Разбира се. Трябва да спася и семейството си също.

— Къде са те сега?

— Все още в Берлин. Някои мои приятели се опитват да им уредят визи за Истанбул.

— Не трябва да протакате нещата прекалено дълго.

Майер се усмихна, но напрежението в очите му говореше вместо него. Бягството не бе единственото нещо, за което мислеше.

— А какво ще стане с метресата ви?

— Какво имате предвид?

— Ще изискате ли виза и за нея също?

— Страхувам се, че това е невъзможно. Фрау Майер едва ли ще го приеме. — Той се наведе над масата. Ник вдъхна миризмата на тютюн и скъп одеколон. — Вие не изглеждате толкова лош, мой английски приятелю. Имало е моменти, разбира се, когато ми се е искало да ви прережа гърлото. Но не и сега.

„И на мен ми се е искало да прережа твоето, «приятелю» — помисли си Ник. — Но ти я изпрати при мен; това бе твое дело.“ Все пак беше доволен да узнае, че бе нарушил спокойствието на Майер така, както и той бе разбил неговото.

— Значи е уредено?

— Веднага щом сте готов, ми се обадете по телефона в консулството. Или вкъщи. Ето номера ми. — Той му подаде листче хартия през масата.

Майер го прибра в джоба, допи кафето си и стана да си върви.

— Сега трябва да отида и да купя повече кимион.

— Желая ви успех. Струва ми се, че напоследък има оживено търсене на подправки.

Майер сякаш се поколеба, беше невъзможно да се определи дали е ядосан или тъжен.

— Тя е забележителна жена. Но вие добре го знаете.

— Така е — отговори Ник.

— Никога няма да я имате. Наясно сте и с това. — И с тези думи излезе от кафенето.

 

 

— Бог е поставил онази ти работа отвън, а сърцето вътре и е имал причини да го направи, старче. Има само един начин да се стигне до жената и това е чрез половия ти орган. Сърцето е запазено, то остава вътре и не може да бъде достигнато от всеки, нито прикачено към всичко. Ясно ли е?

Седяха в един тъмен бар близо до площад „Таксим“. На малката сцена любовницата на Макс — Адриен Варта, пееше някаква тъжна унгарска балада, един турски свирач на баглама^[1] й акомпанираше.

По високото чело на Макс бе избила пот и тя блестеше под светлините на сценичните прожектори. Това му придаваше вид на човек, обзет от лудо отчаяние.

— Вземи мен и Варта. Хубаво момиче. Истинска акробатка, ако схващаш какво искам да кажа. Хваща окото. Тайната е да не се привързваш прекалено много. Тя е просто жена. А половината свят се състои от жени. Запомни това, старче.

— Ще се опитам.

Варта наистина беше хубава. Славянски руси коси, тънки и гъвкави бедра като змии, дрезгав глас, който караше всеки в бара да я изяжда с очи.

— Не трябваше да ти казвам — рече Ник. — Знаех си, че няма да ме разбереш.

— Разбрах те напълно. Имаш намерение да съсипеш живота си заради една жена. Правено е и от други мъже преди теб. Желая ти успех в начинанието.

— Аз я обичам, Макс.

— Мъжете не се влюбват, старче, те само се надървят.

— Ти си циник.

— Разбира се, че съм. Забрави ли, че съм журналист?

Варга приключи баладата си и премина към някаква друга бавна и жална любовна песен под шумните ръкопляскания на група турци, седнали точно под краката й до сцената, те я поглъщаха с очи.

— Искам да се оженя за нея — продължи Ник.

— Защо ще разваляш хубавата връзка? Не те разбирам, старче. Някога да си срещал щастливо женен мъж? — Гласът му се извиси до театрален шепот. — Между нас да си остане, Варга също иска да се жени.

— А ти?

— Аз не вярвам в брака. Веднъж ми стига. Отказах й.

Макс изпи уискито и си поръча друго. Пиеше прекалено много.

Беше стигнал до фазата, когато вече не можеше да му се помогне. Ник гледаше Варга и се чудеше дали някоя жена щеше да успее да промени приятеля му.

Той лично се съмняваше в това.