Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (64)

64.

Да мине човек през масивните железни врати на пазара за подправки, бе все едно да влезе в крепост. Базарът бе като истинска атака срещу възприятията: гъстата, богата мъгла от ароматите обгръщаше отвсякъде, виковете на търговците, приканващи своите купувачи, те оглушаваха, блясъкът на планините от жълт турмерик, златен кимион и розов шафран те заслепяваше.

Ник бе поет и понесен от вълната от хора, после се спаси от нея, като сви по изтърканите каменни стъпала пред една от портите. Стъпалата водеха към дървена решетъчна врата. На почукването му отговори един облечен с роба турски прислужник, който го въведе в кабинета на Майер.

Когато влезе, го лъхна вълна от топлина, стаята се отопляваше от две печки с въглища. Беше богато обзаведена; дебели зелени и кафяво-червени килими от Анадола застилаха пода; стените бяха облицовани с плочки от син измирски фаянс. Един прозорец гледаше надолу към базара. Внушителна гледка.

— Моят английски приятел — рече Майер и стана на крака зад тежкото орехово бюро. На лицето му обаче нямаше усмивка. Изглеждаше измъчен.

— Хер Майер.

Майер му посочи с ръка един стол от другата страна на бюрото. При това посегна към чекмеджето и извади бутилка ракия и две чаши.

— Малко е рано, но… — рече с извинение.

— Мога да изпия едно.

— Добре. Аз също.

Майер плъзна чашата по бюрото. Ник добави малко вода, което превърна цвета на чистата напитка в мляко. Имаше вкус и мирис на анасон.

— Искали сте да ме видите.

Германецът запали цигара и се облегна в стола си. Изглеждаше спокоен и отпуснат, но ръката, която държеше цигарата, трепереше.

— Вие знаете кой съм аз, нали?

Е, най-после, помисли си Ник. Край на тайните. Повече няма да се крием.

— Кажете ми.

— Аз съм полковник от Абвера. Сигурен съм, че го знаете.

— Поканихте ме, за да ми съобщите това ли?

— Знаете, че не.

— Какво искате тогава?

— Искам да изляза от тази война.

— Искате да дезертирате?

Дезертирането на един полковник от Абвера щеше да бъде зашеметяващ успех. Ник почувства, че му е трудно да сдържи вълнението си.

— Кога?

— Това все още предстои да бъде решено.

Ник се запита дали не е поредната игра. Отпи малко ракия и се замисли.

— Ако се съгласим, със сигурност сте наясно, че ще очакваме да споделите с нас нещо, което знаете.

— Сега това вече няма значение. Войната е загубена. — Всъщност Майер изглеждаше разстроен и отчаян. Или всичко това беше някакъв театър? — Обаче ще ми трябва време да изведа семейството си от Германия.

— Това възможно ли е?

— Всичко е възможно.

— А любовницата ви? Какво ще стане с нея?

Очите на германеца неочаквано станаха твърди и много блестящи.

— Какво любовницата ми?

— Очаквате ли да дадем убежище и на нея?

Майер се усмихна, беше готов да зареже играта.

— Това ще зависи най-вече от вас, хер Дейвис.

Гърдите му се стегнаха и му стана трудно да диша.

— От мен?

— Разбира се. И двамата знаем причината.

Очите им се приковаха едни в други. Тези на Майер бяха ледено сини и в тях бе невъзможно да се прочете каквото и да е.

— Вие ме изненадахте — каза Ник.

— Не обичам да бъда предсказуем.

— Ще трябва да говоря с началниците си.

— Разбира се. И вашите началници ще си счупят краката да ми помогнат.

Беше прав. Дезертирането на шефа на Абвера в Истанбул щеше да бъде удар под кръста за германците.

Ник изпи ракията и стана.

— Ще ви се обадя.

Майер му подаде ръка. Ник се поколеба, сетне я пое и разтърси. За пръв път двамата се докосваха.

— Има нещо, което трябва да знаете, хер Дейвис. Във вашето консулство има човек, който работи за руснаците.

Ник го загледа с недоверие.

— Откъде знаете?

— Наскоро заловихме един от най-важните агенти на НКВД на Балканите. Видях протоколи от разпитите му. — Той подаде на Ник кафяв плик. — Тук вътре са копията им. Но трябва да внимавате кой ще ги види. Предайте ги лично на хер Ейбрамс.

— Откъде да знам, че са истински?

— Вие не. Но Абверът знае.

— Приятен ден, хер Майер.

— Wiedersehen.

Прислужникът на Майер го изпрати до вратата и Ник се потопи отново в лудницата, която цареше на базара. Не се върна веднага при колата. Вместо това се разходи безцелно из базара почти около час. Не обръщаше внимание на досадните набези на просяци и амбулантни търговци, мозъкът му бе зает с подреждане на парчетата от пъзела в опит да планира своето бъдеще с бившата любовница на Зигфрид Майер.

Извън консулството Ейбрамс беше съвсем различен човек. На работа беше строг, аскетичен и почти безкръвен. Далеч от властта, с която бе облечен в службата, той се оказа удивително срамежлив.

Живееше в огромна и добре обзаведена къща с мебели от тъмен махагон и много лавици, огънати от книги, в старата част на Истанбул. Прозорците му гледаха към Мраморно море. Къщата бе подредена, паркетът на пода светеше като стъкло, а в нишата на един прозорец имаше пиано. Ник се зачуди дали шефът му свири.

Поканата да вечеря насаме с него го изненада, но не можеше да откаже. Разговорът по време на вечерята бе мъчителен и болезнен; трябваше да спазват установените параметри и да избягват теми, свързани с работата, войната и политиката.

Чак след като се преместиха във всекидневната и прислужникът им поднесе кафе, Ейбрамс повдигна въпроса за твърдението на Майер относно руския шпионин в консулството.

— Вярвате ли му? — попита го Ник.

— Възможно е.

— Прочетохте ли документите, които той ми даде?

— Не е възможно да бъдат потвърдени. Съдържанието им ме обърка. Напоследък се боя повече от нашите руски приятели, отколкото от германските ни врагове.

— В Уайтхол няма да искат да чуят това.

— Ето защо ме изпратиха в Истанбул. — Лицето му се промени, неочаквано между веждите му се появи сприхава гънка, която бе сигнал, че това е един от въпросите, засегнали дълбоко честолюбието му.

— Вашият господин Арази от „Хаганах“ веднъж ми цитира една арабска поговорка: „Врагът на моя враг е мой приятел“. Но тя не е вярна, Дейвис. Когато тази война свърши, ще видите и ще разберете колко съм бил прав. Никой не обръща внимание на предупрежденията ни сега, но Сталин е много по-голяма заплаха за нас, отколкото е бил Хитлер когато и да е. Обаче никой в Уайтхол или във Вашингтон не ще и да чуе.

Беше толкова ядосан, че не можеше да седи. Стана на крака и отиде до бюфета, отвори сребърна кутия за цигари и извади оттам една от силните турски цигари, които обожаваше.

— Нашият враг не е Германия. Хитлер е врагът. Ако можехме да помогнем на германците да се отърват от него, тогава всичко щеше да свърши. На нас ни трябва силна Германия, за да държим Русия далеч от Европа.

Ник беше чувал тези гръмки фрази и преди и нямаше какво да каже. Докато Ейбрамс се пенеше, той се огледа из стаята, опитвайки се да не изглежда толкова разсеян. Забеляза, че подвързаните с кожа книги върху лавиците са подредени по азбучен ред, според фамилията на автора, и се усмихна. Типично за Ейбрамс. На стената висеше портрет на Крал Джордж V в златна рамка и няколко строги фотографии на мъж и жена — най-вероятно бяха родителите на Ейбрамс. Видя също така нещо, което не бе очаквал — снимката на млада жена. Беше пожълтяла от времето и чертите не се различаваха добре. Бе направена във фотостудио й за фон бе послужила някаква идилична селска сцена.

Ейбрамс потъна в мрачно мълчание. Ник реши да го разсее, като го попита за снимките.

— Това сестра ви ли е?

Ейбрамс всмукна от цигарата.

— Беше ми годеница.

— Годеница?

— Изчезна два дни преди сватбата. Никога повече не я видях.

Ник не бе в състояние да скрие изненадата си. Често пъти се бе чудил за миналото и личния живот на Ейбрамс извън консулството. Понякога дори се питаше дали въобще има личен живот.

— Преди колко време се случи това?

— Преди много, Дейвис — отвърна шефът му раздразнено, опитвайки се да сложи точка на този разговор. След което най-неочаквано добави: — Знаех, че никога няма да почувствам отново подобно привличане към жена. Така че какво да се прави?

Да, какво да се прави? Какво можеше да стори човек? Страстта звучи чудато и странно, когато е изразена с формалния език на дипломат.

Виж ти! Оказа се, че студенокръвната риба все пак имала сърце. Той очевидно все още тъгуваше по единствената си загубена любов.

Ейбрамс седна и продължи да развива острите си критики по адрес на злото на комунизма, а жената от снимката бе забравена. Ник не повдигна темата повторно.

А и какво ли можеше да направи?

Дори не научи името й.