Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (63)

63.

Петнадесет километра западно от Москва Фьодоров гледаше през прозореца на лимузината „ЗИЛ“ към високите, стройни като ученички брези. Клоните им бяха посипани с бял скреж. Земята бе твърда като диамант и скрежът проблясваше върху кафявата пръст. Едната му ръка лежеше върху куфарчето до него. Вцепенението, което го бе обзело след смъртта на Наташа, най-накрая се бе сменило с друго, по-човешко чувство — страх. Той така или иначе умираше, тази сутрин беше пресметнал и претеглил всичките си възможности, беше се запасил с воля да го направи, но не предполагаше, че ще му бъде толкова трудно.

Лимузината премина по Кузутовски проспект и мрачните покрайнини на военната столица на Русия. Прекосиха Москва река по Породинския мост и се отправиха към Кремъл.

Фьодоров предположи, че по същото време на другия ден името му щеше да се излъчва по всички радиостанции в света. Никога не бе желал, нито се бе домогвал до блясъка на славата; той предполагаше, че всъщност едва ли някой от убийците на известни хора се е надявал на славата, която получаваше след смъртта им.

Шофьорът премина през бариерата от другата страна на Червения площад и влезе в малко дворче с частен вход. Мъжът му отвори вратата. Фьодоров се поколеба за секунда, пое си въздух. Запита се дали Наташа щеше да бъде горда днес с него.

Влезе по обичайния път до своя кабинет, който гледаше към Арсенала. Заседанието на военния съвет бе след четиридесет и пет минути. Беше решил да удари една голяма водка, преди да отиде на срещата.

Фьодоров влезе в кабината на асансьора и затвори вратата. Подемникът заскърца и простена, заклати се като старец, опитващ се да стигне до третия етаж. Той излезе и тръгна по постлания с килим коридор към кабинета си.

И рязко спря. Пред вратата му стояха неколцина офицери от НКВД с автомати в ръце. Обърна се. Зад него бе самият Берия, заобиколен от още трима униформени служители на НКВД.

Така, значи беше предаден.

Знаеше какво трябва да направи. Бръкна в джоба си и стражите извикаха предупредително, че ще стрелят. Добре, нека го застрелят.

Предпазителят беше вдигнат. Той постави пистолета право в устата си и допря дулото му към небцето. Беше предположил, че може да се стигне до подобен край, и беше готов.

И натисна спусъка.

 

 

От прозореца Даниела наблюдаваше как хамалите се влачат уморено под дъжда. Магаретата се клатушкаха, натоварени с плетени панери с портокали и грозде, от хълбоците им се вдигаше пара. Над Мраморно море се надигаха облаци, черни като наковалня.

В ръцете си тя държеше снимката на майка си в рамка — единствената, която притежаваше. С пръста си очертаваше контура на майчиното си лице. Докосването й бе толкова нежно, сякаш жената бе от плът и кръв.

— Чудя се какво ли мислиш сега за мен, мамо — прошепна Даниела.

Навън дъждът биеше по покрива като канонада или сякаш някой тропаше с нокти.

— Кажи ми какво да правя? Сигурно се срамуваш от дъщеря си. Но какво друго можех да сторя? Винаги съм била разочарование за вас, нали? Просто този път използвах лошите си инстинкти, както ги наричаше татко, за добро дело. — Една сълза се търкулна по лицето й. Тя я избърса сърдито. Нямаше да позволи да се самосъжалява.

Сетне се изправи и тръгна из стаята.

— Какво да направя с моя англичанин? Обичам го! Той ми е близък, сякаш душата ми си говори с неговата. Но е женен, мамо. Защо трябва да бъде така? Защо не може да е по-лесно? Защо винаги на мен трябва да ми се случва най-лошото?

Върна се при прозореца и загледа светлините на площад „Таксим“, като се замисли къде ли щеше да я отведе тепърва животът. Черната и мълчалива завеса на нощта бе паднала и покрила града. Даниела търсеше поне една светлинка в небето, но там нямаше нищо.