Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (6)

6.

Фоайето на хотел „Атене Палас“ бе приемало много необикновени посетители, но появата на босоногата красива жена с кръв по блузата, ръка за ръка с рошав и потен англичанин, моментално събуди интерес. Въздухът се изпълни с глъчка.

Американският бар беше прекалено пълен, реши Ник. Затова я отведе към малкия двор в задната част на хотела, до който се стигаше само през големите френски прозорци в залата за закуска. Румънски армейски офицер и неговата любовница се бяха скрили там за своята тайна среща и с негодувание изгледаха двамата неканени натрапници.

Ник и Даниела седнаха на една сива, изтъркана маса под липите. Точно се здрачаваше.

— Чакайте тук — каза й той.

Отиде до бара и се върна с две чаши цуйка^[1]. Ръцете на Даниела трепереха толкова силно, че не можеше да държи чашата. Полата й беше скъсана, лицето посивяло и набраздено от пот.

— Сигурно изглеждам ужасно — прошепна тя.

Ник й помогна да пийне от ракията. Тя въздъхна, когато силният алкохол изгори гърлото й.

После взе ръката му. Имаше малки и фини ръце, бледи и крехки.

— Защо го направихте? — прошепна Даниела.

— Не знам — отвърна той.

— Вие спасихте живота ми.

— Кои бяха двамата мъже с вас?

— Този, когото натикаха в колата, е моят… моят брат. А Леви… той беше приятел.

— Не можеше да се направи нищо повече.

— Трябва да го намеря. — Надигна чашата да изпие цуйката и изля част от нея върху полата си. Той я взе от ръката й. — Къде са го завели?

— Най-вероятно в полицейското управление. — Бедният, искаше му се да добави. Полицейското управление имаше много лоша репутация и полицаите там правеха каквото си искат с нещастниците, попаднали във властта им.

— Трябва да го намеря — повтори Даниела.

Сега вече трепереше неудържимо. Ник я прегърна и притисна към себе си, докато тя хлипаше. Сълзите й намокриха ризата му; притисна я още по-плътно и наведе глава, за да вдъхне аромата на косата й.

— Защо ви преследваха зеленоризците? — попита шепнешком.

Тя му разказа на пресекулки цялата история: баща й бил собственик на банка — „Банк де Креди Букурещи“. Симон бил директор. Обвинили го в измама и злоупотреба, но това било само извинение, за да го натопят и да скрият истината, че властите буквално си бяха присвоили, тоест откраднали банката. Откакто баща им бил арестуван преди два месеца, и двамата се криели от полицията.

Двамата млади румънци от другия край на дворчето ги гледаха с интерес. Сигурно изглеждаме много странна двойка, помисли си Ник.

— Не можете да се върнете в онази къща, ще ви чакат там. Има ли къде да останете тази нощ?

— Нямам никакви пари. Цялото ми имущество е у дома.

— Тогава ще трябва да намерим къде да пренощувате — заключи Ник.

 

 

Бе застанал в средата на стаята и я държеше с една ръка през кръста. Тя изглеждаше безпомощна като изгубило се малко момиченце. Ник дръпна завесите на прозореца и очите им едновременно се спряха върху огромното легло.

За няколко часа се бе пренесла от разбитата, порутена сграда в еврейския квартал в апартамент, наподобяващ салон във Версай, с тежки златисти завеси на прозорците и позлатени кресла стил Луи XIV, тапицирани с розов брокат. Вратата на балкона беше открехната и летният бриз носеше уханието на розите от градината под тях.

— Какво ще стане със Симон? — попита Даниела.

Той отмести един кичур тъмна коса от лицето й.

— Ще видя какво мога да направя.

Очите й го гледаха с оня отнесен израз, който бе виждал върху лицата на войниците, върнали се от битка по време на Гражданската война в Испания. Прегърна я и почувства как тя се размърдва в прегръдката му. Щеше му се да я вдигне на ръце и да я отнесе в леглото. Но някакъв инстинкт го спря — тя щеше да го приеме като начин да му плати, а това бе унизително. Не искаше да омърси благородните чувства, които го бяха движили, с обикновен секс. А и не беше ли сексът платежното средство, което всеки друг мъж би поискал от нея? Монетата, с която се заплащаше напоследък всичко?

Но Ник не беше от мъжете, които си позволяват случайни любовни връзки. Това въобще не бе в негов стил.

— Какво има? — прошепна тя.

— Трябва да вървя.

Изразът на лицето й трудно можеше да бъде разгадан.

— Ще се върна утре сутринта. Ще видя какво можем да направим за брат ти — обясни й той.

Но когато се отдръпна от нея, почувства необясним гняв към себе си, че е толкова праволинеен и принципен.

Затова бързо излезе през вратата.

 

 

В мига, в който ключът му се завъртя в ключалката, вратата се отвори стремително и Дженифър се хвърли на врата му.

— Къде беше? Обадих се на всички, обърнах цялото посолство да те търся! — Беше полудяла от страх. — Какво се е случило?

— Добре съм.

— Но по ризата ти има кръв!

— Всичко е наред. Не е моята.

Не е моята кръв. Какво искаше да каже? Това не е моята кръв, така че не е необходимо да се тревожиш за мен? Зачуди се как ли се е появила там — вероятно, когато Даниела падна, докато се спасяваха от зеленоризците. Може би от изцапаната й ръка.

Не можеше да срещне очите на жена си.

— Добре съм, Джен. — Освободи се от прегръдката й и като я заобиколи, влезе в апартамента. Трябваше спешно да изпие едно уиски. Отиде до масичката с напитките и си наля цели три пръста от гарафата.

Почувства се по-добре.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Зеленоризците решиха да счупят няколко еврейски глави в еврейския квартал. Случайно се озовах в мелето.

— Озовал си се в какво? Чия е тази кръв?

— Не знам.

Тя го гледаше сякаш беше някакъв абсолютно непознат, току-що нахлул в нейната всекидневна. Всъщност беше точно така.

Бегло зърна отражението си в огледалото. Приличаше на човек, участвал в кървава битка. По бялата му риза червенееха пръски кръв, а очите, които го гледаха от огледалото, бяха студени и заплашителни.

— Добре ли си? — попита Дженифър, все още застанала до вратата.

— Не. За малко не ме убиха.

Тя прие новината хладнокръвно. Вероятно друга, много по-ужасна възможност мина през ума й.

— Ник, вече е почти полунощ. Къде беше?

— Изпих няколко питиета в Американския бар. Нуждаех се от успокояване на нервите.

— И не се сети да ми се обадиш, да ми съобщиш, че си добре?

— Знаеш какви са телефоните в този проклет град.

— Но това е само на три преки оттук! Можеше да се прибереш вкъщи! — Гласът й се извиси, изпълнен с гняв, преливащ в тревога. — Кажи ми какво се случи!

— Бях на страда „Липскани“. Видях няколко евреи, нападнати от зеленоризци, и помогнах на един от тях да избяга. Това е всичко.

Той пресуши чашата си.

— Ще трябва да помислим как да те измъкнем от Букурещ — рече. — Тук е прекалено опасно за теб.

Върна се до масичката с напитки и си наля още едно уиски. Беше прекарал всички тези години, почти половината си живот под прикритие, опазвайки тайните на правителството. Но сега си задаваше въпроса дали би могъл да продължи да се преструва на човек, какъвто никога не е бил? Денем и нощем, на работа и вкъщи, за краля и родината.