Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (58)

58.

Истанбул, ноември 1943

Когато Ник чу гласа от другия край на телефонната линия, го побиха тръпки от лошо предчувствие.

— Обажда се Майер — каза гласът. Нямаше увод, нито въведение, нямаше я обичайната закачка за „моя английски приятел“.

— Хер Майер? Какво мога да направя за вас?

— Трябва да поговорим — отвърна германецът и Ник си помисли за Даниела. Какво ли имаше да му каже? Свързано ли беше с нея? Дали не беше някакъв капан?

— Къде предлагате да се срещнем, хер Майер? — попита той.

Хамамът — традиционната обществена парна баня, беше традиция и ритуал в Турция. Там хората отиваха, за да се отпуснат и да побъбрят, и беше последното място, където някой би очаквал да се проведе нелегална среща между двама офицери от вражески разузнавания.

Майер бе избрал банята близо до Хиподрума^[1]. Ник се съблече в една от кабинните и уви хавлия около кръста си. Един слуга го заведе до залата. Зърна окосмени мъже на средна възраст, които бършеха потта от лицата си. Във въздуха се носеше остър мъжки мирис.

Ник седна на една пейка, чувствайки как от кожата му се изпарява сладка миризма на озон. Затвори очи и се отпусна. Отново се замисли с почуда защо Майер иска да се срещнат. Дали не бе планирал някаква нова игра?

Атмосферата в хамама със светлосенките и носещите се бели валма напомняше на Ник за представата на някой класически италиански художник за ада — замъглени фигури, движещи се като духове сред облаците, обикновени мъже с увиснали кореми, превърнати гротескно в чудовища от топлината и изпаренията.

Една фигура се приближи към него и седна на пейката, без да го поздрави.

Ник познаваше тялото на Майер по-добре, отколкото на който и да е друг мъж; знаеше например, че на лявото му бедро има родилно петно, на гърдите, точно под ключицата се вижда белег. Беше научил тези подробности от Даниела и сега откри, че сведенията се потвърждават.

Какво друго знаеше за този свой интимен, личен враг? Знаеше, че обича да пие чаша водка преди лягане, че спи по гръб с ръце, скръстени на корема, и че обича черни маслини. Сега Майер седеше до него, сякаш двамата бяха напълно непознати.

Немецът изглеждаше забележително запазен и с добре поддържана фигура, тялото му бе силно, твърдо и мускулесто. Ник си бе представял, дори тайно се бе надявал да открие наченки на напълняване. Тлъстини, отпуснати мускули. Но не беше така. Германецът имаше малко сиви косми на гърдите, но бе добре сложен. Един наистина забележителен съперник.

— Моят английски приятел.

— Хер Майер.

Майер някак си се бе променил, арогантността му бе изчезнала, както и злорадата усмивка, която Ник бе намразил още от фоайето на „Атене Палас“. Той вдигна ръка и я прекара през гърдите си, като избърса потта с ръката си.

Запита се дали Майер е направил грешката, която самият той бе допуснал — да се влюби в момичето, което използваше за целите на страната си.

Чуваше се как телякът измъчва плътта на някой клиент в съседната кабинка.

— И преди сме говорили на публично място, хер Майер. Защо е тази секретност? Защо тук?

— Защото ме следят от СД. — Sicherheitdienst беше представителството на Гестапо в чужбина. Те мразеха Абвера повече от всички чуждестранни разузнавания, взети заедно.

Ник мълчеше, изчаквайки.

— Чували ли сте вица за Гьоринг? Той и жена му давали прием. След вечеря всички се оттеглили в гостната и фрау Гьоринг открила, че съпругът й отсъства. Чула някакъв ужасен шум откъм трапезарията. Върнала се там и видяла Гьоринг, който се опитвал да свали венецианския полилей от тавана. „Херман! Престани — извикала тя. — Какво правиш? Имаш си достатъчно дрънкулки и без него!“

Той се разсмя на собствената си шега, Ник също. Понякога му се струваше, че му е трудно да мрази този човек, както би му се искало.

— Не обичате ли вече нацистите, хер Майер?

— Аз никога не съм ги обичал — отвърна печално той и усмивката изчезна от устните му. — Днес съм просто куриер, пратеник, хер Дейвис. Имам много влиятелни приятели тук и в Берлин. Знаете това, нали?

Ник не отговори.

— Онова, което имам да ви кажа, е строго поверително. Вярвам, че ще го запазите в тайна и ще намерите най-подходящия човек в консулството, с когото да споделите тази информация и на когото можете да вярвате безусловно. Моят живот и животът на много други хора зависят от това.

— Разбира се.

— Вероятно животът на милиони хора.

Чак пък милиони? Ник се зачуди накъде бие Майер. Предполагаше, че ще продължат да играят малката си игричка на котка и мишка: германецът ще се преструва, че не знае за принадлежността на Ник към Интелиджънс Сървис. Той пък ще се държи уж не знае, че Майер е полковник от Абвера.

— Естествено, ще се отнеса към всичко, което ми кажете, с необходимата конфиденциалност, хер Майер.

Майер попи потта от очите си.

— Знаете, че нашият фюрер се гордее със своята благосклонност.

Това е причината Германия да вземе Румъния, България и Унгария под своя протекция. Вашият Чърчил обаче не разбра това.

— Изпитвам известна трудност да определя разликата между протекция и инвазия.

Вместо да се хвърли в защита на политиката на нацистите, Майер го изненада, като му разказа друг виц.

— Хитлер, Чърчил и Рузвелт били на мирна конференция. Говорили си доста дълго и започнали да огладняват. Върху камината имало златна рибка в аквариум и те обсъдили как да хванат рибката и да я изядат. Чърчил направил примка от верижката на часовника си и се опитал да я улови, но безуспешно. След него Рузвелт хванал една муха и я пуснал в аквариума на края на някаква връв като въдица, но рибката пренебрегнала стръвта. Накрая дошъл ред на Хитлер. Той търпеливо изгребал водата от аквариума с лъжица, докато рибката останала на дъното на сухо, безпомощно пляскайки с опашка. „Продължавай, Адолф! — казал Чърчил. — Сега я изпържи“. „О! — отвърнал Хитлер. — Няма да го направя, докато тя сама не ме помоли за това!“

— Искате да ми говорите за Хитлер ли? — попита Ник.

— Искам да говорим за мирна конференция.

— Хер Майер?

— Какво знаете за адмирал Канарис?

— Знам, че е шеф на Абвера. Че е високопоставен и с добро възпитание.

— И освен това патриот като мен. Нашите семейства се познават отдавна и са близки. Ние обичаме нашата страна, но това не значи, че обичаме нацистите. Тези две понятия не са едно и също нещо.

— Защо ми казвате това?

— Защото сме на път да загубим тази война, хер Дейвис. Не днес, не утре, но така или иначе ще я загубим. Няма нищо по-сигурно на този свят. И когато това стане, руснаците ще изпратят своите танкове и своите комунисти и какво ще стане с Германия? Докато бях в Берлин, говорих с много високопоставени, добре образовани, възпитани и патриотично настроени германци, които искат да започнат диалог със Съюзниците. Адмирал Канарис лично ме помоли да направя опит за среща с вас.

Ник си спомни документите, които Даниела бе откраднала от касата на Майер. Излизаше, че са истински в края на краищата.

Постара се да запази гласа си спокоен и да не издаде с нищо вълнението, които го обзе.

— Значи вие сте пратеник на адмирал Канарис?

— Като за начало — да.

— Кой друг?

— Той ме помоли да не ви запознавам с допълнителни подробности, докато не потвърдите, че някой от британското или американското правителство е готов да преговаря с него.

Беше му трудно да седи тук, потта да капе от носа му, а той да остане спокойния и сдържан разузнавач, за какъвто бе обучен.

— Няма голям смисъл да се преговаря с адмирал Канарис, ако той няма властта да преобърне хода на войната.

— Хитлер няма да бъде на власт вечно, хер Дейвис.

Ник вдигна въпросително вежди.

— Не мога да кажа повече от това.

— Поне можете да опитате, нали?

— Имаме планове. За да ги приведем в действие, трябва да имаме уверение, че избавяйки се от Хитлер, ще получим реални и незабавни ползи и предимства.

— Добре. Ще предам съобщението ви, хер Майер.

— Благодаря. — Майер се поколеба, сякаш се бореше в себе си с онова, което искаше да каже. — Знаете ли, аз не съм изменник, хер Дейвис. Обичам страната си. Затова правя това.

Ник сякаш видя своя огледален образ — един мъж, измъчван от съвестта, задълженията и сърцето си. За миг почувства този човек не като съперник, а като покаял се приятел.

Но моментът отлетя бързо за голямо негово облекчение.

Майер стана.

— Ще чакам да ми се обадите.

Когато се обърна да си върви, Ник неочаквано попита:

— Как е румънската ви любовница? — Беше глупаво, палаво, безсмислено и той сам почувства ревността и гнева в гласа си, но не можеше да се сдържи.

Майер се обърна и го погледна. Очевидно се опитваше да събере и подреди измислиците, така че да не се издаде. Според правилата на играта Ник не би трябвало да знае, че любовницата му идва в неговото легло по нареждане на Майер; пак според същите правила Майер не би трябвало да знае, че Ник спи с нея.

— Вие помните ли я?

— Да, от влака.

— Влакът… — повтори германецът, лицето му беше безизразно. Винаги е по-трудно да възстановим лъжата, отколкото да си спомним истината. Етикетът на измамата може да бъде изключително изтощителен. — О, да, спомням си. Имаше някакъв инцидент. Казаха ми, че неочаквано сте напуснал влака.

— Слязох в Истанбул, точно както беше планирано.

— Значи не съм разбрал добре.

— Очевидно. — Горещината го накара да се почувства слаб. Съвсем скоро трябваше да излезе от тази баня. — Все още ли сте с нея?

— С кого?

— С румънката. Как й беше името?

— Даниела. Да. Тя живее в къщата ми на площад „Таксим“. Много е изтощителна тази жена! На всеки няколко месеца се връщам в Берлин при съпругата си, за да си почина.

Майер се усмихна, очевидно му се подиграваше. Ник почувства как вътрешностите му се стегнаха в юмрук.

— Когато войната свърши — продължи Майер, — няма да се изненадам, ако с вас станем приятели.

— Може би — отвърна Ник. Лицето му бе неразгадаемо като маска.

Да бе, как ли пък не! Приятели! По-скоро щеше да отреже черния си дроб с градинска лопата. В живота си не бе мразил някого повече, отколкото Майер в момента.

Германецът пристегна хавлията около кръста си.

— Ще се радвам, когато тази война свърши — рече той. — Никога не съм бил особено ентусиазиран по отношение на нея.

— В Румъния изглеждахте доста по-ентусиазиран.

— Е, тогава печелехме на всички фронтове. Желая ви късмет, хер Дейвис. Надявам се скоро да имате добри новини за адмирала.

И изчезна в облаците пара.