Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (56)

56.

Папката за Троян с всеки месец ставаше все по-дебела. Понякога имаше една ролка филм, понякога две. Качеството на снимките бе различно, често пъти те не бяха на фокус и в резултат бяха нечетливи, понякога размазани, когато, без да иска, бе мръднала ръката си, докато бе снимала.

Той й даваше документи, които да копира, и както винаги настояваше да го прави бързо. Беше цяло изкуство да се подготви дезинформацията, която даваха на Майер. Част от нея трябваше да бъде истинска и доказуема, за да изглеждат лъжите достоверни. Споменаваха се имената на двойните агенти, които ги бяха предали; фалшифицираха кодирани съобщения от „Специални операции“ в Кайро, намекващи за инвазия в Гърция — преструвка за истинска инвазия, планирана някъде другаде, имаше фалшиви доклади за нетърпимостта на турците към британските интереси, които, ако бъдеха приети за истински, можеше да намалят германския натиск върху Анкара.

Понякога двамата се срещаха в едно кафене в Султанахмет, където никога не ходеха чужденци. То бе близо до стените на стария дворец, в една тясна калдъръмена уличка зад „Света София“. Имаше мръсни мраморни маси и столове, а на стените висяха избелели снимки на Мустафа Кемал — Големия Ататюрк^[1] както и копие на картина, изобразяваща Мехмед Завоевателя^[2], нарисувана от Белини. Тези снимки можеха да се видят навсякъде в Турция, знак за почит към двамата мъже, допринесли най-много за оформянето на турската нация през последните петстотин години.

Ник седеше в тъмния ъгъл на тяхното кафене, извивките на турското маане се носеха от радиото и притъпяваха сетивата му. Беше свалил сакото си. Гърбът на ризата му бе мокър от пот.

Другите посетители бяха турци от работническата класа, с кафяви развалени зъби и смачкани кафяви сака, които преживяваха дните си, пушейки наргиле, слушайки монотонната арабска музика по радиото и играейки безброй игри на табла. Повечето от тях бяха небръснати, защото работническата класа не можеше всеки ден да ходи на бръснар.

Кафенето можеше да изглежда романтично, ако човек нямаше обоняние. Но сега беше разгарът на лятото и градът се печеше и разтапяше под средиземноморското слънце. Киселият дъх на разлагащите се улични отпадъци висеше във въздуха, топлината беше като мъгла — зловонна, злокобна пара, която тровеше дробовете и изсмукваше влагата от тялото. Мухите се събираха на малки черни облаци над изгнилите кори от дини. Типична картина за Ориента.

Едно ваксаджийче, клекнало и превито надве до вратата, удряше с четката си върху капака на кутията и хвърляше укорителни погледи към мръсните обувки на Ник. Той кимна и момчето се наведе над краката му, като извади четките и кърпите за лъскане от дървеното си сандъче.

Докато почистваше обувките му, Ник наблюдаваше как двама възрастни мъже пуфкаха с наргилетата си. Грозните им развалени зъби и сухата кашлица бяха доказателство, че целият им живот бе преминал в подобни занимания. Гълъбите се поклащаха безстрашно между краката им, напълно необезпокоявани.

Едно такси спря отвън и от него слезе Даниела. Тя носеше зеления шал, който криеше дългата й тъмна коса от погледите на турските мъже. Но в една мюсюлманска страна жената си остава жена и когато влезе в кафенето, турците направо я разсъблякоха с очи, а лицата им излъчваха похот и глад.

Тя седна и един сервитьор с мръсно бяло сако веднага донесе две чаши ябълков чай.

Двамата започнаха разговор за незначителни неща, скачайки от тема на тема. Даниела веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита шепнешком.

Ник гледаше мрачно към улицата.

— За какво мислиш?

Тишината продължи до безкрайност.

— Ще ми кажеш ли какво мислиш, или ще седим така целия следобед?

Той не отговори.

— Защо не ми кажеш?

— Няма нищо.

— За жена ти ли става въпрос?

Той поклати глава.

Ах, тези очи! Те проникваха чак в душата му и му казваха милион истини и милион лъжи.

Накрая тя бръкна в джоба си и сложи една ролка филм на масата.

— Няма да остана, ако не говориш с мен.

Искаше да я попита: „Ти ли ме предаде?“, но думите заседнаха в гърлото му. Даниела стана и излезе. Този път Ник не тръгна след нея.

Вместо това остана на мястото си и претегли филма на ръка. Не беше сигурен в нищо, дори в собствените си инстинкти. Как би могъл да знае истината? Как би могъл да бъде сигурен?