Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (50)

50.

След като се върна у дома, Ник се изпъна в креслото и се замисли за Дженифър, за момчетата, за последния път, когато ги бе видял. Беше се прибрал за кратко в Англия миналата година, посланикът му бе осигурил място на един миноносец от кралските военноморски сили.

Дженифър го посрещна на пристанището в Портсмут. Водеше със себе си две едри момчета и на Ник му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че това са неговите синове, бяха станали почти мъже.

Той и Дженифър се прегърнаха като непознати. С Джеймс и Ричард само си стиснаха ръцете.

Къщата в Гилдфорд изглеждаше по-малка. Беше се променила по необясним начин. Тя принадлежеше на друг живот. Сега в средата на задния двор имаше противовъздушно скривалище и от къщите, които той помнеше от детството си, бяха останали само купища отломки благодарение на Луфтвафе.

През нощта Ник и Дженифър правиха любов за пръв път, откакто тя бе напуснала Букурещ. Беше истинска катастрофа. През цялото време той мислеше само за Даниела. Дженифър сигурно бе усетила това и се бе почувствала сама.

След това обаче тя поглади косата му и прошепна:

— Научил си някои нови номера.

Той не беше си и помислил дори, че може да бъде толкова прозрачен и да се издаде така глупаво. Лежеше в тъмнината и слушаше биенето на сърцето си, а клоните на ябълката удряха по прозореца на спалнята. Може би трябваше да започне да говори, да се оправдава и да обяснява, но вместо това откри, че задържа дишането си, очаквайки Дженифър да му зададе следващия неизбежен въпрос.

— Има ли друга жена? — прошепна тя.

Ник смяташе, че ще се чуе да отрича, да каже „не“, да се опита да спаси брака си. Но не беше ли това просто измама? Подозираше, че ако отрече, жена му ще приеме измамата и животът им ще продължи. Тя беше свикнала с неговия изпълнен с тайни живот, това просто щеше да бъде още една тайна, в края на краищата. Така че очакваше от устата му да излезе лъжа, но не стана така и вместо това се чу да казва:

— Да.

Дженифър стана от леглото и влезе в банята. Чу я, че пусна крана на чешмата, вероятно за да не може да долови плача й. Застана на прага, искаше да я прегърне, но някаква част от него се противеше.

— Съжалявам — успя да промълви.

Тя плисна лицето си със студена вода.

— Мислиш ли, че не знаех?

Не, не го и допускаше. Две години са дълъг срок за изпитание и за най-издръжливия и здрав брак, а техният не бе чак толкова здрав.

— Можем да се справим — рече тя. Ник не отговори. — Случва се непрекъснато, и в най-добрите семейства — продължи жена му.

Така беше, това беше истината. Случваше се. Откакто свят светува мъжете имаха любовни връзки с други жени, а съпругите им прощаваха. Но това се отнасяше за мъже, които искаха бракът им да оцелее, без значение колко се е обезценил и колко нечестни са станали самите те.

— Съжалявам, Джен — рече той. — Не бях го планирал.

— Не искам да знам подробности.

— Мисля, че бихме могли поне да говорим.

— Не смятам така. Не желая да го обсъждаме.

Тя се върна в леглото. Той легна до нея, и двамата бяха обърнати с гръб, но така и никой от тях не заспа. Чаршафите бяха студени.

Навън новата луна плуваше между облаците и той се зачуди дали Даниела я вижда в момента от моста Галата.

 

 

След толкова много време момчетата му бяха непознати. Осъзна, че трябва да ги опознае наново, а нямаше време. Докато дойдеше моментът, в който те да го приемат отново като техен баща, щеше да е време да се връща в Истанбул.

Те, разбира се, вече не се интересуваха от нещата, които бяха правили с него преди войната. Бяха прекалено големи за игри на криеница, гоненица и жмичка и прекалено малки, за да отидат в кръчмата и да изпият по една бира. Бяха се променили, не само физически, но и по характер. Ковкият метал на младостта бе започнал да се втвърдява.

Ричард, вече навършил петнадесет, се бе превърнал в книжен плъх. Това разочарова Ник толкова, колкото впечатляваше Дженифър, която кроеше планове да го направи лекар. Джеймс сега беше с няколко пръста по-висок от баща си и опитите на Ник да играе футбол с него бяха посрещнати с нещо като едва прикрито пренебрежение, защото Джейми вече бе много по-сръчен от него.

Той ги изведе на чай и сладкиши в града. Разговорът беше труден и едва вървеше, с дълги неловки паузи и запъване. Джейми говореше повече, разпитваше го за Истанбул, за джамиите, за това как ходят облечени хората там, но повече искаше да знае дали баща му е участвал в някоя битка и изглеждаше разочарован, когато му обясни, че Турция е неутрална страна и че е видял от войната само няколко блуждаещи бомбардировача, които от време на време се появяваха в небето над Истанбул.

Не можеше да каже истината за себе си дори на синовете си.

Джеймс се поинтересува от работата и Ник обясни, че работи в един кабинет в консулството. Синовете му очевидно бяха разочаровани. Всеки син иска баща му да бъде герой, а героите не седяха на бюра. Може би един ден щеше да може да им каже истината.

— Кога ще се върнеш? — попита неочаквано Ричард. Беше разтрошил кейка в чинията си, превръщайки го в купчинка трохи.

— Не знам. Когато войната свърши.

Ричард загледа втренчено покривката на масата.

— Когато се върна от Букурещ, мама плачеше през цялото време.

— Продължи месеци наред — допълни Джеймс.

— Предполагам, че съм й липсвал.

— А тя липсваше ли ти? — попита Ричард. Ник прочете по изражението на лицето му, че повече не може да се отнася с него като с дете.

— Разбира се.

— Мама вече е по-добре — рече Джеймс. — Излиза повече.

Двете момчета се спогледаха, сякаш заговорничеха за нещо. Очилата на Ричард отразиха светлината, когато завъртя глава. Настъпи дълга, неловка тишина.

— Какво ви става? — попита Ник.

— Мама си има нов приятел — изтърси Джейми, а Ричард се опита да го срита под масата.

— Престани, Ричард! — Ник моментално съжали, че го е скастрил. Момчето бе на негова страна. После се обърна към Джеймс. — И кой е този приятел?

— Някакъв майор от военновъздушните сили.

— Съмнителен тип, черноборсаджия — вметна Ричард.

— Води мама на кино.

— Не е вярно! Никога не го е правил! Не го слушай!

— Сигурен съм, че няма нищо нередно — каза Ник. — Майка ви е много самотна. Аз не се сърдя. — Усмихна се, за да покаже, че всичко е наред, но те не бяха глупави. Същевременно почувства острото пробождане на ревността. Не искаше Джен да е нещастна, дори се бе надявал да си намери някого, който отново да я обича. Но друга част от него явно изискваше жена му да му остане вярна завинаги. Това негово чувство за собственост дори го изненада.

Замисли се дали да я попита за майора по-късно, или да последва примера й — може би щеше да е по-добре да не знае.

 

 

Англия не беше същата. Не бе страната, която Ник остави преди четири лета. Беше по-намръщена и вероятно по-малко оптимистична, имаше прекалено много вдовици и майки, загубили синовете си.

Това бе една Англия на купоните за хранителни дажби и яйцата на прах, на газовите маски, които всеки носеше на рамото си в мукавена кутия, и колбасите под тезгяха на месаря.

Веднъж отидоха в Лондон да пият чай в кафене „Лион“. Ник видя със собствените си очи какво бяха сторили немските бомби на града и почувства вина за това, че не споделяше нещастията на своите сънародници. Докато те страдаха от блицкрига, той бе завързал любовен роман в един грандхотел в Букурещ.

Изпитваше странно чувство за раздвоение. Тялото му бе в Англия, но мисълта и духът му витаеха в Истанбул. Вътрешният му взор следваше една елегантна жена със зелен шал върху тъмната коса, която вървеше по калдъръмените улички на древната отоманска империя, покрай старинните къщи, наредени по „Сюлеймание“. В представата му тя спираше пред една къща с боядисана в зелено врата и поглеждаше към балкона; върху лицето й бе изписано изражение, което някой случаен минувач би могъл да определи като копнеж.

 

 

След онази първа нощ той и Дженифър повече не говориха за Истанбул. Веднъж Ник се върна вкъщи и я чу да плаче в банята, но когато я повика, тя заключи вратата.

Седмица по-късно жена му се почувства достатъчно силна, за да разрови раната. Седяха на градинските столове в задния двор и четяха неделните вестници. Това беше семеен навик, на който някога той се бе наслаждавал; сега препалената търпимост и ленивото спокойствие го дразнеха и тревожеха.

— Какво има?

— Трябва да поговорим, Джен.

Тя сгъна вестника.

— Слушам те.

Но продължиха да седят в мълчание. Ник не искаше да я нарани, но както изглежда изборът му бе между две възможности — да я напусне или да живее в чудовищна лъжа.

Дженифър първа наруши дългото мълчание.

— Знам, че спиш с друга жена. Това започна още в Букурещ, нали?

— Наистина започна там. Само че не спях с нея.

— Я, стига! Не ме лъжи!

— Това е истината.

— Нима си въобразяваше, че не знам?

— Не знам какво си знаела и какво не.

Стегната, измъчена, крива усмивка.

— В известен смисъл прозрачността ти е добродетел. Мога да чета в теб като в книга.

— Книгата не е много добра.

— Моля. Спести ми твоите изявления от рода на mea culpa^[1]. Тази връзка все още ли продължава?

— Момчетата ми казаха, че се виждаш с някакъв мъж — нападна я вместо отговор.

Тя му отправи отровен поглед.

— Значи сме квит, нали така? Сигурно ти е харесало. Така съвестта ти се е поуспокоила.

— Джен, не е така.

— Той е просто приятел. Не бих ти сторила това, Ник.

Но защо ти го причини на мен, беше недоизказаното. Той си пое въздух.

— Кой е този мъж?

— Ставаш нахален — процеди студено, като се изправи и влезе в къщата.

Ник заведе момчетата на кино, после играха някакво подобие на футбол, но Ричард беше разсеян, а Джеймс намираше опитите му да прави дрибъл с топката за смешни.

След края на мача Ник седна на тревата, беше останал без дъх. Ричард извади една книга, докато Джейми започна да подритва топката с левия си крак, перчейки се с уменията си.

— Снощи чух мама да плаче — рече той.

Ричард вдигна очи от историческата си книга.

— Ще се разведете ли?

— Не знам.

— Знаеш — запъна се Джеймс.

— Мама каза, че си имаш приятелка — обади се Ричард.

Ник го загледа втрещено. Не можеше да повярва, че Дженифър би изрекла подобно нещо пред момчетата.

— Защо просто не ни кажеш?

— Защото не мисля, че ще разберете.

— Защото ти ни лъжеш, затова!

— Не съм ви лъгал.

— Лъжеш ни и в момента.

Джеймс беше прав. Лъжеше ги, като не им казваше всичко. Но все още бе на мнение, че са прекалено млади, за да разберат.

— Ще говорим за това по-нататък — обеща Ник.

Момчетата се спогледаха. Ричард посегна с ръка под очилата си и избърса една сълза, преструвайки се, че го сърби носът.

Джеймс продължи да рита топката. Неочаквано я остави да тупне на земята и я изрита с все сила. Тя прелетя във въздуха и падна от другата страна на пътя в общинската мера, като накара камиона на хлебаря да завие рязко, за да я избегне.

— Това беше глупава постъпка — рече Ник. — Върви и я вземи.

— Не искам — отвърна синът му.

За пръв път Джейми не му се подчиняваше. Фронтовата линия беше ясно очертана. Те бяха просто момчета и светът за тях бе съставен от два цвята — бяло и черно. Нюансите на сивото все още не съществуваха.

Ник се почувства нещастен заради мъката, която бе причинил на децата си и на Джен.

Изправи се и отиде да вземе топката сам, сетне всички се върнаха вкъщи през общинската мера. Момчетата вървяха пред него и никой не продума.

 

 

Последния ден преди да замине Ник стоеше в кухнята, докато Дженифър приготвяше специална закуска. Кой знае как и по какъв начин бе успяла да се снабди с шест свински наденички от месаря. Гледаше я как ги пържи в тигана. Тя не го поглеждаше.

— Наденички — рече Ник. — Умно момиче.

— Взех ги изпод тезгяха.

— Какво направи, за да ги получиш?

— Не си ти този, който ще ми задава въпроси от този род.

— Успя ли да намериш и яйца?

— Никакви, ако не броим твоите. Тя ще те чака ли на пристанището?

— И в Турция не могат да се намерят яйца.

— Сигурно страдаш силно от това. Искаш ли развод?

Мазнината пръсна върху престилката й. Те се загледаха.

— Наденичките ми липсваха. Човек не може да намери наденички в Истанбул. Вече се чувствам изморен от неизменното овнешко с какво ли не.

— Тя какво представлява?

— Разкажи ми за твоя майор.

— Няма нищо за разказване.

— Нима?

— Когато се оженихме, беше „за в добро и зло“.

— Мисля, че свещеникът имаше предвид времето. — Доста глупава шега. Дженифър сложи наденичките в чиния. Двамата отново се погледнаха.

— Помня в какво се заклехме. Но бях млад и мислех, че никога нищо няма да се промени, нито ти или аз. Не знаех нищо за живота и още по-малко за любовта. Представа нямах какво значи да обичаш някого. Не знам какво се обърка, Джен — опита се да обясни Ник.

— Аз ще ти кажа. Ти имаш извънбрачна връзка.

— Не е толкова просто за обяснение.

— Така ли?

— Ти беше толкова нещастна, колкото и аз.

— Смятам, че не си познал. Фактът е, че си едно егоистично късогледо копеле и винаги си бил такъв.

— Тогава защо все още си омъжена за мен?

— Нямам никакво понятие. Бих могла със същия успех да бъда омъжена за… ето за този тиган например.

— Тогава защо ти е толкова трудно да се разделиш с един тиган, Джен? Какво толкова те задържа при мен?

— Ние имахме идеален, щастлив брак, докато ти не се хвана с някаква пачавра.

— Ти имаше идеален щастлив брак.

— Не мога да те позная.

— Никога не си ме познавала. Но вината беше моя. Аз никога не ти казах нищо. — И това беше неговата вина. Беше се оженил за нея заради куп грешни причини: защото тя мислеше, че той е хубав и перспективен, защото тя бе идеалната жена за него, защото беше красива. И бе останал женен пак поради куп грешни причини и защото никога не й каза нищо. Как можеше сега тази жена да го разбере?

— Гади ми се от теб.

— Виж какво, не можем да продължаваме така.

— Не го започнах аз — сопна се тя и хвърли наденичките на кучето.

Два часа по-късно те тръгнаха за Портсмут.

На пристана Дженифър се притисна към него със страст, каквато той не очакваше, и направи нещо, което никога преди не беше я виждал да прави пред синовете им: разплака се.

— Моля те, върни се! — прошепна тя.

Ник не можеше да продума нито дума. Знаеше за какво връщане говореше тя.

— Моля те, Ник! — Той се опита да я прегърне, но тя го отблъсна. — Обещай ми, че ще се върнеш.

Ричард сложи ръка на рамото на майка си.

— Разбира се, че ще се върне, мамо! Ще се върнеш, нали, татко?

Хвърли поглед към Джеймс и видя омраза, изписана на лицето му. Дженифър го погледна, очите й също блестяха от омраза.

— Никога няма да ти позволя да си отидеш, Ник — зарече се тихо тя.

Това беше нейната благословия и проклятие. И то звучеше дълго в ушите му — когато се надвеси над перилата на миноносеца, а острият вятър на Северния Атлантически океан го пронизваше; когато се появи желанието една нацистка подводница да го спаси от всичките му грижи и да го освободи от вината, която изяждаше душата му. Защото независимо дали Даниела все още го чакаше в Истанбул или не, той знаеше, че не може да се върне при нея.