Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (5)

5.

Август 1940 г.

Имаше нещо средновековно в еврейския квартал, в неговите тесни калдъръмени улички с ортодоксални евреи с висящи покрай ушите им масури и дълги бради, с шивашки магазини, в които се продаваше конски косъм, мушама и топове подплата. Нещо средновековно имаше и в омразата, която тези хора събуждаха у другите. Нищо не можеше да направи един политик по-популярен сред народа както измъчването на евреите.

Той намери книжарницата, която търсеше, веднага след като зави от страда „Липскани“ и попадна в един шумен и душен пазар в сърцето на квартала. Тя беше прашна, разхвърляна, тясна, пълна с религиозни книги и критични коментари, натрупани по лавиците. Изчака в задната част на магазина, преструвайки се на замислен. Никой не беше го проследил.

Набит евреин с мека черна шапка влезе в магазина и очите им се срещнаха за кратко. Новодошлият се престори, че разглежда някаква книга, преигравайки с ръката си, както правеха всички аматьори. Накрая взе дебел том със статии и пъхна в него плик. Сетне върна тома на лавицата и излезе.

Ник намери книгата, извади плика и го сложи в джоба си. Евреинът беше главен управител на оръжейна фабрика; пликът съдържаше производствената програма за последните три месеца.

Ник се измъкна навън на светло, нажежените до бяло камъни на калдъръма изгориха подметките на обувките му. Чувстваше се изтощен от топлината и безсмислието — производствената програма, която току-що прибра, щеше да бъде сложена в някоя папка в прашните кабинети на Уайтхол и с нищо нямаше да промени хода на войната. Ако успееха да извършат саботаж на нефтените полета и резервоари в Плоещ, щеше да смята дълга си към родината за изпълнен. Но подозираше, че мандарините в Лондон се препъваха в нежеланието си да не разсърдят едно неутрално правителство, каквото все още беше румънското, с подобни стремителни действия, без значение какво казваше Джордан.

И тогава я видя, просто за секунда зърна лицето й в тълпата и сърцето му подскочи в гърдите. Появата й го извади от мрачните мисли сякаш се затръшна врата; видя я за съвсем кратко — зелен шал с цвят на нефрит сред морето от черни бомбета и навити на масури къдрици. Тя зави зад ъгъла на страда „Зарафи“. Ник затича да я настигне, но беше изчезнала.

Той стоеше на улицата и се чувстваше като глупак.

Повика файтон и каза на кочияша да го върне в британското посолство.

Едно дръпване на юздите и потеглиха. Кожената седалка беше гореща там, където гюрукът не можеше да осигури достатъчно сянка от слънцето. Просто искаше да се прибере в посолството, далеч от просяците, шума и тълпата. Градът се пържеше в лятната жега като в пещ, въздухът беше бледожълт като димна мараня и пълен с прах и пясък, който скърцаше между зъбите.

Мотоциклет с кош, в който се возеха трима гвардейци със зелени селски ризи, прогърмя и мина толкова близо до коня, че горкото животно се уплаши и кочияшът трябваше да използва камшика си, за да го укроти. Една полицейска кола с виеща сирена мина покрай тях няколко секунди по-късно. Полицаят зад волана започна да ругае кочияша, който изобщо не реагира, седеше безучастен като чувал с картофи.

Ала явно не бе точно така, щом почувства нужда да излее своя гняв върху коня.

— Успокой се, тъпо еврейско копеле! — викаше файтонджията, като отново размахваше камшика.

Тъпо еврейско копеле. Дори кочияшът на файтона ги наричаше така.

Ник почувства как кожата му настръхва. Завъртя се на мястото си и загледа как полицейската кола зави и изчезна в кривите тесни улички на Липскани. Във въздуха се носеше миризмата на насилие. Конят тропна с копита и подрипна. Обзе го странно предчувствие за смърт — горчиво и всепоглъщащо.

 

 

Леви вървеше най-отпред и видя мотоциклета с кош да паркира на улицата пред тяхната къща. Извика, за да ги предупреди. Зеленоризци.

Симон сграбчи ръката на Даниела и двамата хукнаха да бягат. Черната полицейска кола зави зад ъгъла след тях, блокирайки пътя им за отстъпление. От нея изскочиха двама полицаи. Единият държеше дървена полицейска палка. Другият — камшик.

— Бягай! — извика Симон на Леви.

Той обаче се подхлъзна на калдъръма и падна. Двамата полицаи моментално се озоваха над него и започнаха да го бият. Леви пищеше. Опита се да се изправи, но падна за втори път. Това само ги озлоби и те продължиха да го бият още по-ожесточено.

Даниела не можеше да помръдне. Беше се скрила в един вход и стоеше там с ръце на лицето, пищейки. Симон вече беше зад ъгъла. Двама зеленоризци излязоха от къщата, хванаха го и го повлякоха към полицейската кола. Натикаха го на задната седалка и колата потегли, като колелата й подскачаха по калдъръма. Ужасените минувачи се хвърляха към входовете, за да не бъдат премазани.

Двамата мъже, които биеха Леви, изглежда се измориха. Целите бяха опръскани с кръв по лицата и ризите. Леви вече не приличаше на човек; косата му бе сплъстена от черна кръв, лицето му бе неузнаваемо. Лежеше като купчина смачкани парцали върху камъните.

Мъжете вдигнаха поглед и я видяха, единият от тях се ухили зловещо с вълча гримаса и й намигна. Даниела знаеше какво ще последва.

В този момент някой сграбчи ръката й. Като мислеше, че искат да я хванат, тя се опита да се освободи. Но това не беше зеленоризец. Беше непознатият от миналата нощ, англичанинът, който я бе отвел до дома й с trasura. Тя го зяпна от удивление.

Той я повлече със себе си по алеята. От двете им страни се редяха голи тухлени стени. В края на уличката чакаше файтон, а кочияшът се оглеждаше уплашено през рамо. Когато видя зеленоризците по петите им, той дръпна юздите и след миг изчезна.

— Ах, ти, мръсно копеле такова! — извика след него англичанинът.

Даниела се извърна. Двамата зеленоризци почти ги бяха настигнали.

Тя захвърли обувките си с високи токчета и като все още стискаше ръката му, го последва през лабиринта от улички, които неочаквано бяха опустели. Дробовете й изгаряха в огън.