Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (47)

47.

Истанбул, август 1943

Тя идваше понякога късно през нощта — една забулена в сенки фигура, която се движеше безшумно по каменистите улици. Чукаше на дървената портичка, две кратки почуквания и едно дълго. Той я очакваше и Даниела се шмугваше вътре, обвита в облак от парфюм.

Играта, която играеха, беше византийска. За да поддържат измамата, че го шпионира, както искаше Майер, беше необходимо да се фабрикува дезинформация, която Даниела да вземе със себе си, за да оправдае своите нощни посещения.

Ник и Ейбрамс много точно планираха какво да й подадат и какво не, защото трябваше да изглежда, че Даниела е стигнала до материалите по правдоподобен начин. Първо й дадоха фалшиви документи, който тя преписа със своя ученически почерк. Ник определяше времето и тя никога не разполагаше с повече от половин час, за да копира онова, което й предоставяше, при това напосоки. Казваше на Майер, че понякога Ник носи документи вкъщи от посолството, което беше самата истина, макар да бе в разрез с протокола. Лъжеше, че ги била преписала, докато е спял.

И като стана негов шпионин, Даниела стана и негова любовница.

Той толкова точно изучи формата на бедрата й, че трябваше само да вдигне ръце, за да си я припомни; можеше да затвори очи и моментално да призове спомена за дългата й тъмна коса върху лицето си, когато тя се навеждаше над него в леглото, за да го целуне.

Скоро я познаваше толкова подробно и интимно, че знаеше как спи — едната й ръка безгрижно метната над главата, лицето — доста намръщено в съня, като непокорно дете. Знаеше как се мята и рита, измъчвана и преследвана от сънища. Опияняваше се от неповторимия й аромат, а когато бяха заедно, поглъщаше сладкия мускус на кожата й като парфюм.

След като Даниела си отидеше, представата за тяхната близост го измъчваше и ревността го гореше като зъбобол. Завиждаше на Майер — макар че бе мамен, нали я имаше при себе си, когато се събудеше сутрин, и тя бе част от живота му всеки ден! Това Ник искаше най-много от всичко на света.

Никога не бе сигурен какво се крие зад нейните загадъчни златисти очи. Чудеше се за Майер и си задаваше въпроси — какви лъжи му поднасяше, как успяваше да го измами? Веднъж, след като правиха любов, Даниела му каза:

— Не съм стигала дотук със Зиги.

— А какво правиш? — Преструваш ли се? — попита я Ник.

Разбира се, отвърна тя, и всички негови съмнения и мъки го запариха като горещи въглени, защото се запита дали не се преструва и с него. Как би могъл да узнае?

Често я сънуваше и се събуждаше от истинска физическа болка, когато посягаше с ръка да я потърси и откриваше, че мястото е празно и тя не е до него. Ник действаше против себе си — част от него търсеше начин да я откъсне от Майер, докато професията и задълженията му изискваха да направи всичко възможно да я запази под един покрив с него, та да може тя още дълго да се възползва от благоволението му.

 

 

Една вечер Ник работи до късно в кабинета си, изучавайки документите от папка, която бе донесъл от консулството. Същата вечер щеше да се види с Даниела за пръв път от почти четири седмици и всяка минута се ослушваше за звука от стъпките й по паважа навън.

Досието бе на операция „Цицерон“, негова собствена разработка. Ян Романеску беше оцелял след погромите и разстрелите, извършени от „Желязната гвардия“, и отново бе влязъл в контакт с него чрез турски бизнесмен на име Омар Калмаз. Бившият двоен агент сега работеше в една комунистическа организация в Добруджа и молеше Ник англичаните да ги снабдят с радио и експлозиви. Отдел „Специални операции“ в Кайро изпрати свой експерт по саботажите на име Джордан — Ник бе видял този човек за последен път в мазето на легацията в Букурещ. Подготви план как да го спуснат, екипиран с радиопредавател, придружен от обучен оператор, на юг от Констанца, така че веднага да се свържат с групата на Романеску.

Когато чу стъпките на Даниела в уличката, изостави документите и отиде в градината, за да отключи вратата. Веднага след като тя влезе вътре, двамата се хвърлиха в обятията си. Ник я занесе на ръце по стълбите до спалнята и те се строполиха изнемощели от нетърпение и страст в леглото.

Правиха любов бързо, задъхано, нетърпеливо. Раздялата и невероятното физическо привличане, което изпитваха един към друг, бяха по-силни от тях.

Когато бяха заедно, винаги им се струваше, че най-сетне са се завърнали у дома.

 

 

В съня си той приличаше на малко момче. Тя погали нежно лицето му. Беше изпълнена с непоносима нежност и тъга. Притежаваха само този миг и това беше всичко, което можеха да имат. Каквото и да се случеше, помисли си Даниела, тези техни мигове щяха да останат завинаги с нея. Никой не можеше да й вземе спомените.

Но защо не мога да имам повече? — помисли си с тъга тя. Защо трябва да бъде така?

Даниела го целуна нежно по челото и стана, чувствайки влагата между бедрата си. Колко много искаше някой ден това да стане част от него, която да расте в нея. Но знаеше, че е невъзможно и никога няма да се осъществи.

Сърдита и гневна на съдбата си, тя избърса сълзите, облече една негова риза и излезе от стаята.

 

 

Ник отвори очи, чудейки се колко време е спал. Спомняше си, че след като се любиха, говориха тихо в тъмнината, но не знаеше кога е заспал.

— Даниела?

След секунди тя се появи на прага на спалнята.

— Да, Ник?

— Къде беше?

— Отидох да ти донеса нещо за пиене — отвърна и му подаде чаша вода, след това седна на леглото.

Пресегна се да запали свещта на нощното шкафче. Носеше една от неговите ризи; ръкавите бяха прекалено дълги и стигаха до върха на пръстите й, а краищата на ризата — почти до коленете. Изглеждаше възхитително невинна и прелъстителна.

Тя се претърколи на леглото и седна върху него, пръстите на едната й ръка се заровиха в космите на гърдите му.

— Не знаех къде си отишла. Дълго ли спах?

— Само няколко минути.

— Извинявай.

— Не ставай глупав.

Подеха обичайните си разговори — понякога продължаваха с часове. Тя му задаваше безброй въпроси за Англия; Гилдфорд, където той живееше, за нея бе толкова екзотичен, колкото за него Букурещ.

Животът им не можеше да бъде по-различен. Тя бе ходила на училище всеки ден по тесните калдъръмени улички, където бе изучавала иврит и Талмуда^[1], а белобради старци бяха рецитирали Тората^[2] в прашните класни стаи. Местните румънски момчета я бяха замеряли с камъни и й се бяха подигравали от другата страна на улицата.

Ник беше учил в пансион, където възпитаваха момчетата с бастун, студени душове и кални футболни игрища, бе се връщал вкъщи единствено за Коледа и през лятната ваканция.

Нямаше никога да забрави изражението на лицето й, когато й разказа за интерната — тя не можеше да повярва, не можеше дори да си го представи. Самият Ник бе смятал този си начин на живот за съвсем нормален, докато не порасна и не срещна хора, които бяха прекарали целия си живот при семействата си и не бяха се разделили с близките си. За нея неговото детство бе толкова жестоко и изпълнено с насилие, колкото нейното за него, свят, в който може да бъдеш пребит само защото имаш друга религия, изповядваш чужда вяра.

— Моето семейство е живяло в една и съща къща в еврейския квартал повече от сто години. Баща ми наруши традицията и се преместихме на булевард „Братиану“, когато бях на седем години. Стана страшен семеен скандал.

— Семейството ти ортодоксални евреи ли са?

— Спомням си еврейските празници, когато бях дете. Чичовците ми носеха кафтани, бели чорапи и шапки, обрамчени с кожа. Баща ми беше първият, който се промени. — Тя се усмихна на друг свой спомен. — В Англия има ли печени кестени?

Той кимна.

— Да, можеш да си купиш от уличен продавач през есента.

— Когато бях малко момиченце, баща ми носеше от тях. Купуваше ги от един човек, който ги печеше на улицата в ръждясал червен самовар.

— Не мога да си представя, че си била малко момиченце.

— Бях мършава и тънка като пръчка, само кожа и кости, имах големи зъби.

— Обзалагам се, че всички момчета са били луди по теб.

— Имаше само едно.

— Не ти вярвам.

— Той беше първото момче, което ме целуна. Бях на петнадесет години, той ме вкара във входа на малка книжарничка на път за вкъщи от училище. Спомням си, че не ми допадна. Направих го само защото исках той да ме хареса.

— Какво стана с него?

Тя сви рамене.

— Не знам. Семейството му се премести.

— Колко време го познаваше?

— Не искам да говорим за това — прекъсна го Даниела. — Тази нощ ми се ще да забравя всичко за Румъния. Нека да говорим за нещо друго. Разкажи ми за Лондон. За Парламента. Виждала съм снимки. Там има голям часовник.

— Биг Бен.

— Може ли от върха му да се види целия Лондон?

— Не е толкова голям.

— Имате червени пощенски кутии като стълбове. Хората пускат писмата си в тях. Често съм си представяла как ще отида там. Баща ми посети Сорбоната в Париж. Обеща, че ще ме вземе със себе си във Франция и Лондон, но… Вероятно някой ден все пак ще отида. Някой ден.

— Когато всичко това свърши.

— Тази война никога няма да свърши. Ще продължи вечно.

— Даниела, предложих да ти извадя паспорт и виза, мога да го направя веднага, ако искаш.

— Можеш да ги извадиш за мен, но не и за всички онези хора от „Струма“ и един Господ знае за колко още други. — Лицето й омекна, тя взе ръката му в своите. — Нали не съжаляваш, че ме срещна?

— Защо трябва да съжалявам?

— Всичко се случва.

Какво имаше предвид? Понякога Ник си мислеше, че да обича Даниела, бе като да бъде в стая, пълна с огледала. Тя го обичаше, но не искаше да бъде с него, и никога не говореше за бъдещето.

— Трябва да вървя.

Ник мразеше тези думи. За няколко часа войната, която висеше над тях, се оттегляше в някаква ниша, и Ник можеше да си въобрази, че са любовници без усложненията, които стояха помежду им. Можеше да си представи как ще се събуди на сутринта с нея, все едно тази нощ тя нямаше да си отиде. Но след това Даниела произнасяше омразните думи: „Трябва да вървя“ и ефимерното естество на техния любовен роман се сгромолясваше обратно в пропастта от обърканост и самота, в каквато се бе превърнал всекидневният му живот. Всеки път Ник чувстваше все по-силно, все по-безнадеждно да го обхващат скръб и безпокойство, и никога не знаеше дали това не е последният път, когато са заедно.

— Трябва ли да тръгваш наистина?

Чу я как си облича дрехите в тъмнината.

— Зиги ще побеснее, ако остана цяла нощ при теб.

— Ти просто си вършиш работата — отвърна горчиво той.

— Когато само спя с теб, върша работата си. Ако не се върна цяла нощ, може да си помисли, че съм се влюбила в теб.

— А ти влюбила ли си се? — попита той и затаи дъх.

Тя не му отговори. Вместо това се наведе над него и го целуна в устата. Ник протегна ръка и я прегърна през кръста, опитвайки се да я събори обратно при себе си. Даниела се разсмя и се освободи, оправяйки презрамката на сутиена си върху рамото.

Все още не бе отговорила на въпроса му.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Остани — рече Ник и начинът, по който го каза, не й позволи да се пошегува. Сега обуваше копринените си чорапи.

— Не мога.

— Няма нужда да се връщаш при него.

— Тогава кой ще шпионира Абвера за теб?

Даниела се изправи, изплъзна се от лунните сенки и сребърната флуоресценция я разкри по бельо и копринени чорапи. Беше така болезнено красива! Ник искаше да запази този миг, да го съхрани дълбоко в себе си, да го скрие неизличимо в паметта си за времето, когато щеше да е отминал.

— Нима Майер си мисли, че съм пълен глупак?

— Казва, че жените били твоята слабост — отвърна тя. Взря се в очите му и това бе мигът, в който всеки от тях би могъл да проговори и да каже всичко. Но и двамата запазиха мълчание.

Той въздъхна при вида на змиевидната извивка на гърба й, когато тя облече роклята си през глава. Да я наблюдава как се облича, беше едновременно еротично и депресиращо изживяване. Всеки път бе едно малко сбогуване, нещо като репетиция за последната окончателна раздяла.

— Бъди внимателна — предупреди я Ник.

— Той не подозира нищо.

— Ако някога открие, че го шпионираш, ще те нарани. — Не можеше да произнесе думите „Ще те убие“. Не можеше да понесе мисълта, че нещо такова би могло да й се случи.

Тя отметна буйната си коса и завъртя очи, усмихвайки се.

— Винаги съм внимателна. — Ах, тази нейна усмивка! Беше специална, заслепяваше и обезоръжаваше. Тя бе най-силното й оръжие. С нея Даниела мамеше света и го караше да мисли, че е самоуверена и доволна от живота, макар че само допреди миг бе плакала.

— Какво ще стане, ако Майер се върне някой ден и завари сейфа отворен, а ти не си имала време да прибереш документите?

— Чувам колата му, когато пристига. Винаги имам време да прибера всичко?

— Ами ако някой от прислугата влезе неочаквано?

— Никой не го прави.

Ник поклати глава. Не бе нито убеден, нито успокоен. Не му харесваха рисковете, макар сам да я бе помолил да ги поеме.

През изминалите две години беше научил много неща за Майер. Знаеше например, че неговите разнообразни бизнес интереси на Балканите — а именно универсален магазин в Букурещ, хотел в София, склад за подправки в Истанбул, бяха съвсем истински, защото Майер произхождаше от много богата пруска фамилия.

Преди войната бе служил във флота под командването на Канарис и имаше докторат по балканистика от университета в Хайделберг. Беше изпратен в Истанбул лично от адмирал Канарис като доставчик на коноп.

Това бе най-добрият вид прикритие за всеки разузнавач — да имаш истинска работа и всички да виждат, че си я вършиш. Но Майер не приличаше на търговец на коноп. Патрицианските черти, посивелите кичури на слепоочията и леденосините очи го караха да изглежда точно такъв, какъвто бе — потомствен аристократ, човек, свикнал с парите, богатството и властта.

Ник бе установил, че Майер често пътува между Берлин и Истанбул, като пренася важни документи, които връчва лично на самия Канарис в главната квартира на Абвера. Бе проучил също, че разполага с тайни квартири на площад „Таксим“ и на булевард „Истиклял“, както и с агенти в България, Истанбул, Анкара, Багдад, Палестина и Дамаск.

Но за самия Зигфрид Майер не знаеше много. Даниела не говореше за любовника си.

— Безсмислено е. Това няма да помогне на войната — казваше му тя, — а само ще те нарани.

Така че той не научи подробности за техния съвместен живот. От оскъдните реплики, които бе изпускала пред него, разбра, че Майер има родилно петно на дясното бедро, че обича да пие бира на вечеря и че предпочита турските цигари пред немските; но за какво си говореха те, как живееха, дали се смееха заедно, дали споделяха… О, не, Даниела пазеше тези неща в тайна.

— Как го правиш с него? — попита я веднъж. — Любовта, искам да кажа.

— Казах ти. Защо ми задаваш такива въпроси? Какво искаш от мен?

— Ти никога не говориш за него.

— Какво искаш да знаеш? Защо непрекъснато ме разпитваш? Това само ще те разстрои. Защо непременно държиш да се самоизмъчваш?

— Просто искам да знам. Това е всичко.

— Той е добър с мен. Внимателен е, макар да знам, че ти не ми вярваш. Разбира се, че чувствам нещо към него. Ти за каква ме мислиш?

— Някога пита ли за мен?

— Разбира се.

— И ти какво му казваш?

— Казвам му, че ме обичаш.

— И какъв е неговият коментар по този въпрос? Не подозира ли, че може да играеш двойна игра?

— Лъжите, които фабрикуваш за него в тези пликове, очевидно са прекалено добри. — След което го целуваше, както винаги, когато искаше да го разсее.

Сега през прозореца надничаше тънък резен от луната. Полумесецът на Мохамед, който плуваше в студеното, обсипано с ярки звезди небе. Ник искаше да задържи този миг и никога да не я пусне. Но Даниела се облече и явно очакваше от него да я изпрати. Нощта бе преминала бързо; никога няма начин да върнеш нощта.

Вървеше заедно с нея надолу по хълма към спирката. След няколко часа пазарът за плодове щеше да оживее — продавачите вече подреждаха своите сергии в тъмнината, мина камион, препълнен догоре с дини, светлините на фаровете му препускаха по стените, докато той подскачаше по камъните. Хамалите се бяха превили надве под тежестта на камарите от плетени кошове, запътили се към още един дълъг, изпълнен с черна работа ден, преди дори слънцето да се е появило на небето.

Ник чу рева на сирена откъм доковете, докато древният град лениво се събуждаше. Лимонов изгрев. Даниела вървеше до него с изправен гръб, тъмната й коса бе покрита със зеления копринен шал. Една жена — олицетворение на грацията и самоувереността.

Една загадка. Жена, в която не би трябвало да се влюбва, макар вече да бе убеден, че бе търсил точно тази жена през целия си живот.

Намериха такси пред пазара за подправки. Шофьорът беше заспал на волана. Ник се наведе и го бутна по рамото, за да го събуди, сетне му даде адреса на площад „Таксим“.

— Кога ще те видя пак?

— Скоро.

Тя влезе в колата. Връщаше се в другата къща, при другия мъж.

Ник се наведе към прозореца.

— Бъди внимателна.

— Обичам те — прошепна тя и го целуна.

Това го потресе. Остана втрещен и дълго гледа след червените стопове на таксито, докато те изчезнаха по моста Галата. Даниела за пръв път му казваше тези думи.

Ник се върна обратно по хълма. Джамията на Сюлейман се очертаваше на върха като огромна женска гръд. Парфюмът на Даниела бе пропил в дрехите му и остана там през целия ден.