Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (40)

40.

Даниела идваше, когато можеше; оставаше, докогато смееше. Той очакваше черният телефон на бюрото му да звънне, чудеше се какво ли прави и къде ли е. Тя често го посещаваше нощем, шмугваше се като тъмна мълчалива сянка през вратичката в зида на градината.

Но тази нощ изглеждаше объркана и не му носеше плик. Ник се опита да я целуне, но тя остана сдържана. Беше приготвил водка с вермут и Даниела взе чашата си и отиде до прозореца. „Струма“ беше невидима някъде навън в мрака. Виждаха се само лъчите на прожекторите, които шареха по водата от бреговите катери.

Ник си спомни за еврейския квартал, за деня, в който „Желязната гвардия“ го атакува. Мислеше си, че много хора не разбираха какво значи да си бежанец, сякаш евреите напускаха домовете и целия си живот по собствена прищявка. Спомни си евреина, който бе изгорен жив на улицата; спомни си Леви, превърнат от побоя в купчина кървави парцали върху калдъръма на тясната уличка. Неочаквано почувства дълбок срам от собствената си страна. Какво му бе казал Ейбрамс? Състраданието няма място в политиката.

— На този кораб има евреи, също като мен — каза Даниела.

— Бих искал да мога да направя нещо.

— Каква е ползата от Великобритания в тази война? Какво добро е направила? Ти не можа да ни помогнеш в Букурещ, не можеш и сега!

Ник разпери ръце в израз на отчаяние.

Тя беше права.

— Ако можеше да ми помогнеш, Ник, щеше ли да го направиш?

— Знаеш, че да.

Лицето й бе посърнало.

— Даниела?

— Нуждая се от твоята помощ.

— Ела тук. Седни.

Придърпа дивана до малката кахлена печка, където беше топло. Тя седна свита, с подпрени на коленете лакти, сякаш е била ударена с юмрук в стомаха.

— Какво ти е?

— Нищо особено. Този кораб там. Мисля, че брат ми е на борда му.

— Брат ти?

— Амос. Писа ми преди няколко седмици, че има билет за кораб на име „Струма“ и че се опитва да избяга в Палестина.

— Писал ти е? Как е узнал къде се намираш?

— След като баща ми бе арестуван, брат ми избяга от Букурещ и отиде в провинцията. Мислеше, че там ще бъде в безопасност. Пишеше ми всяка седмица в „Атене Палас“. Когато дойдох тук, аз му се обадих, макар че не бях сигурна дали получава писмата ми. До този момент.

Тя се загледа в тъмнината, в черната вода.

— Какво ще стане с тях, Ник? Чух, че капитанът планирал да разбие британската блокада и да заседне на отсрещния бряг.

— Вероятно си видяла състоянието на кораба. Дори ако успее да излезе в открито море, никога няма да успее да прекоси пролива.

— Никой ли няма да им помогне?

— Моето правителство смята, че тези хора не бива да стигнат до Палестина. Британските дипломати се опитват да убедят Турция да ги върне обратно в Черно море.

— Знам, че той е там — рече тя.

— Какво искаш да направя?

— Можеш ли да го извадиш от този смъртоносен капан и да го преведеш до Палестина по друг път?

— Не знам.

— Аз ти помогнах, помниш ли? Сътрудничеството ми може да означава нещо за твоето правителство.

Тя избягваше да срещне очите му. Това го накара да стане подозрителен.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

— Каквото и да стане, не искам да ме мразиш.

Той се намръщи.

— Защо трябва да те мразя?

Даниела понечи да отговори, но се спря. Много по-късно Ник, разбира се, проумя от какво се страхуваше тя — боеше се, че брат й би могъл да му каже нещо за нея и това я притесняваше. Но в този миг можеше само да я гледа и да се чуди какво иска да скрие.