Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (35)

35.

Той се премести в една турска къща близо до голямата джамия на Сюлейман. Имаше балкон, който гледаше към Златния рог. Намираше се близо до пазара за плодове, в лабиринта от разпадащи се задни дворове и тесни улички с калдъръм и наредени плътно от двете страни дървени къщи — разбити, овехтели, с греди, почернели от времето.

Къщата беше пълна с тъмна махагонова мебел и миришеше на силен турски тютюн, на който предишният собственик очевидно бе любител. Върху дървените дюшемета бяха постлани тъмночервени килими от Бухара, а по стените висяха копринени килими. Имаше много скришни ниши и издатини, където котките на прислугата му си правеха леговища и се приличаха на слънце по всяко време на деня. В задния двор цъфтяха рози и се извисяваше едно-едничко самотно юдово дърво^[1]. Казваха, че името му идело от дървото, на което Юда се обесил, след като получил тридесетте сребърника като награда за своето предателство.

Юда — още един беден нещастник, който не бе понесъл да живее с последиците от нещо, което първоначално му е изглеждало като добра идея.

Градината бе заобиколена от висок тухлен зид.

Той чакаше на задната врата и поглеждаше часовника си — минаваше десет. Тази нощ нямаше звезди, въздухът бе наситен с дъждовна мъгла, докато Ник нетърпеливо и тревожно мереше с крачки тъмната, тайна градинка.

Долови почукването на токчетата й в уличката навън. Отключи вратата в зида и тя се шмугна вътре.

През големите френски прозорци влязоха в кабинета му. Ник бе оставил лампата на бюрото да свети. Пое палтото й и го закачи. Когато се обърна, тя протегна ръка. Държеше ролка с лента. Той я взе.

— Почакай тук — каза. — Искаш ли нещо за пиене?

Даниела поклати глава. Седна и кръстоса дългите си крака; той чу шумоленето на копринените й чорапи. Изглежда хер Майер се грижеше добре за нея.

Ник слезе долу в мазето, където бе уредил един от шифровчиците в посолството да оборудва временна тъмна стаичка. Името му бе Сандерсън и той моментално се хвана на работа под светлината на червените лампи.

Това беше двойна игра. Даниела му бе казала, че Майер й плаща добре за информацията, която му носи. Но нито за миг не бе повярвал, че онова, което правеше за него, бе за пари.

След десет минути Сандерсън отвори първата касетка, постави ролката в легенчето с проявителя, а сетне и във фиксатора.

Смъртоносна беше тази игра. Даниела щеше да я плати скъпо, ако бъдеше разкрита. Щеше му се да й бе отказал, да не беше се съгласил с предложението й. Какво щеше да стане, ако Майер я разкриеше?

Сандерсън вдигна единия край на филма и го постави срещу светлината. Ник разчете написаното върху негативите. Сърцето му се разтуптя.

Фотографът постави лентите в легенчето за отмиване и сетне окачи мокрите филми на едно въженце, осветени отзад със стоватова крушка. Ник вдигна увеличителна лупа към мократа лента. И прочете на немски:

СТРОГО СЕКРЕТНО. ГЛ.КВ. НА АБВЕРА В БЕРЛИН ДО ФОН ПАЛЕН, АНКАРА

— Довърши това — нареди на Сандерсън и се върна по стълбите горе в кабинета си.

 

 

Даниела седеше в креслото до прозореца, пред бюрото. Очите й бяха затворени. За миг си помисли, че е заспала, но когато влезе, тя го погледна и се усмихна.

— Как го направи?

— Мъжът си сваля панталоните, нали? Е, понякога забравя ключовете си в тях.

— И ти ги открадна?

— Той остави панталоните си на камериера, за да ги занесе на химическо. Ключовете бяха в джоба му.

— Ще те хване.

— Не, няма. Вярва ми. Мисли си, че шпионирам теб. И е небрежен.

— А какво стана с ключовете?

— Отиде на някаква среща и докато го нямаше, аз отворих сейфа и направих снимки на всички документи, които намерих вътре. Сетне върнах документите в сейфа точно както бяха преди и оставих ключовете в панталоните му. Беше съвсем просто.

Говореше уверено и сякаш бе напълно сигурна в способностите си. Но всъщност всеки човек е убеден, докато нещата не тръгнат наопаки и не се провалят.

— Разбирам.

— Това ли е всичко? Само това ли ще кажеш — разбирам?

— Изнервен съм.

— Нали това искаше да направя?

— Да, така е.

— Има ли в тях нещо, което може да се окаже важно?

— Вероятно.

Даниела се изправи, очите й бяха влажни.

— Той не ме очаква да се върна преди полунощ.

— Можеш да останеш? — прошепна Ник.

— Да — отвърна тя. — Разбира се.

 

 

Точно преди полунощ Ник я изпрати през градинката до задната портичка. Една тясна тресчица от луната се бе появила в цепнатината между облаците, а студеният вятър шумолеше в голите клони на дървото на Юда.

— Бъди внимателна — прошепна той, но тя вече се бе сляла с мрака. Парфюмът й остана във въздуха миг преди бризът да го отнесе. Ник заключи вратата и се върна на работа.

 

 

Майер седеше в леглото и я чакаше. Лампата на нощното шкафче светеше. Когато влезе, той вдигна очи от документите, които четеше. Не й каза нищо и тя сметна това мълчание за успокоително.

Даниела започна да се съблича. Той я наблюдаваше.

За нея да легне и да спи с него преди не означаваше нищо, възприемаше себе си просто като едно тяло. Сега се чувстваше изцапана, опетнена, омърсена да минава от ръцете на един мъж в ръцете на друг.

Остави внимателно роклята си на стола. Усещаше погледа му върху себе си.

— Мислех, че вече си заспал.

— Реших да те изчакам.

През прозореца се виждаха светлините на стария град от другата страна на Златния рог. Даниела се зачуди коя ли светлинка е на Ник, защото бе сигурна, че той все още работеше.

„Защо не може тук, в това легло, да си ти?“ — попита го мислено Даниела. Беше просто временна удобна връзка — веднага след като войната свършеше, той щеше да се върне при жена си в Англия. Каза й да бъде внимателна и все пак бе поискал да шпионира за него, да се изложи на опасност. Искаше й се да вярва, че Ник я обича, но знаеше, че не е така. Всъщност всички мъже обичаха илюзията за нея, но никой не я обичаше истински.

Това бе неудобството да бъдеш велика актриса: заслепяваш всеки с грима, чара и талантите си, но накрая не можеш да повярваш, че те обичат. А как биха могли? Сама вече не знаеше какво вътре в нея е истинско, коя е тя. Бе се превърнала в героиня от пиесата, която играеше.

Прободе я дълбока вътрешна болка, когато се отдръпна от прозореца. Свали бельото си и бързо отиде в леглото.

Майер остави документите и изгаси лампата. Тя му позволи да я прегърне и се опита да се отпусне, докато усещаше твърдостта на члена му, допрян до бедрото й. Ръката му опипваше гърдите й. Даниела се насили да се приспособи към неговия обичаен подход и към познатия й вкус и мирис.

Но я обзе огромно отчаяние. Бе препълнена само с отчаяние. Господи, какво мъчение!

— Liebling, желая те — прошепна Майер.

— И аз те желая — отвърна механично тя.

Знаеше, че е суха, не го искаше вътре в себе си. Тази нощ актът с него й бе направо непоносим. Затова започна да целува гърдите му, сетне слезе към корема, което подсказваше за намерението й, и ръката му върху главата й я окуражаваше.

Даниела го пое в устата си, чу как той стене, и почувства дълбоко облекчение, че може би с това ще се приключи.

„Каква актриса съм — помисли си тъжно. — Чудя се дали някога наистина ще разбера коя съм, или ще си остана жената, която играя пред света.“