Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Beautiful Spy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle(2014)

Издание

Колин Фалконър. Моята прекрасна шпионка

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София 2006

ISBN: 978-954-58-4078-4

История

  1. —Добавяне

33.

Консулството бе осигурило временни стаи за Ник и останалите служители от посолството в Букурещ в хотел „Пера Палас“. Ник изчака портиера да внесе куфара му и след като той си отиде, излезе на балкона и запали цигара. Студеният вятър преряза гърдите му като с нож и отне дъха му, но го съживи. Оттатък Златния рог мъгла от дъжд се спускаше като пелена над водата; рибарските лодки и фериботите просто потъваха в нея и изчезваха от погледа. Вятърът беше солен и толкова студен, че проникваше чак до костите.

Седмица преди това бе валяло сняг и преспите бяха останали като мръсна пяна по покривите на къщите, натрупани като наноси покрай канализацията.

Ник прекара ръка по лицето си, нуждаеше се от бръснене. Събитията от предишната нощ неочаквано му се сториха нереални.

Ще се видим в Истанбул.

Тя беше някъде там, в този град.

Трябваше да я види отново.

 

 

Истанбул беше не един град, а цели три — старият Истанбул се простираше до Сераглио Пойнт[1] — консервативния квартал с джамиите и харемите, които придаваха на града неговия уникален и прочут по целия свят силует; от другата страна на Златния рог се ширеше различен свят от барове, нощни клубове и ресторанти около площад „Таксим“ и европейския квартал Пера; а в далечния край на Босфора в Азия бе Скутари.

Някога това е била империята на римляните, а след това Византия със столицата си Константинопол, където Юстиниан бе построил великолепната църква „Света София“[2], едно произведение на изкуството от камък, което все още доминираше над старинния квартал цели хиляда и петстотин години по-късно. Отоманските завоеватели бяха трансформирали и променяли града, линията на хоризонта бе свидетелство за султани и паши, които бяха живели тук. Големите джамии на Сюлейман, на Рустем и Баязид се извисяваха над покривите на къщите в източната част на Рога, докато елегантната Кула на правосъдието бе израснала сред кипарисите на Сераглио Пойнт, където някога султаните са поддържали своите хареми.

Кемал Ататюрк беше човекът, който бе наложил новото име на града само преди няколко години, но за много европейски семейства той все още бе Константинопол и само в най-новите карти го споменаваха като Истанбул.

Ник си спомни деня, когато за пръв път пристигна тук от Констанца. След като подминаха тъмната сянка на крепостта Румели[3], градът блесна пред него като истинско великолепие от светлина. Той идеше от Букурещ, един град заклещен в хватката на студа, зимата и страха, на глада и недоимъка, и се почувства все едно бе излязъл на свобода от затвора.

Турция бе успяла повече там, където Румъния се бе провалила, и бе останала извън войната, въпреки огромните усилия на Лондон и Берлин да я въвлекат в нея. Хитлер искаше Турция като база, от която да атакува Русия и Близкия изток, а Великобритания се надяваше Турция да й помогне да откъснат германците от Балканите. Но дори Лъвът и Орелът бяха новаци в желанието си да привлекат Отоманската империя на своя страна в сравнение с Русия; през последния век руснаците искаха да получат контрол над Дарданелите и безпрепятствен достъп до Средиземно море. Сегашната война им предлагаше подобен шанс.

Засега турският президент Иньоню успяваше да овладее нервите си и да запази неутралитета на Турция. Голямата война преди двадесет години бе катастрофална за страната и той бе решен да не позволи въвличането й в още една. Турската икономика бе изостанала и едва се крепеше, а войската беше малобройна и толкова зле екипирана, та беше смешно да си въобразяват, че може да защитава границите. Армията бе изостанала с тридесет години, нямаше модерно въоръжение, нито въздушни сили, нито противовъздушна отбрана. Присъединяването към Алианса или към Оста щеше да доведе единствено до катастрофа. Вместо това Иньоню бе подписал приятелски пактове с големите сили и се опитваше да води политика на отстъпки с всяка от тях.

Но неутралитетът на Истанбул бе превърнал града в магнит за отчаяните бежанци от България, Гърция, Унгария, Югославия и Румъния. Те бяха увеличили населението му с над сто хиляди души, утежнявайки допълнително проблемите на страната, в която вече много хора страдаха от глад и мизерия.

Неутралитетът привличаше и още един тип люде. Също както в Букурещ в консулствата, ресторантите и хотелите сега се подвизаваха безброй чуждестранни агенти и шпиони. По изчисленията на Ник седемнадесет чуждестранни разузнавания вече работеха в града, превръщайки го в бойно поле, където елегантни маниери и учтиви разговори прикриваха по-ниски мотиви.

И той бе един от тях.

Британското консулство беше в Пера, в една просторна постройка от викторианската епоха на булевард „Истиклял“. Това бе европейската част на града, която датираше от средните векове, когато кварталът е бил италианско поселище. За разлика от стария град гледката не се отличаваше с нищо особено с изключение на Генуезката кула, построена първо като крепост, сетне използвана като наблюдателница за пожари и накрая увенчана с гигантска неонова реклама.

Мрачните калдъръмени улички на квартала бяха приютили банки, офиси и търговски къщи, а раздрънканите трамваи, които вървяха нагоре и надолу по булевард „Истиклял“, придаваха на града вид, подобен на улица „Оксфорд“.

Ник влезе в консулството в девет и тридесет, качи се по задната стълба, тъй като грандиозната предна порта бе запазена за истинските дипломати. Разполагаше с два кабинета, стая за документи и една секретарка, на същия етаж, където бе стаята на шифровчика и на офицера по охраната.

Като помощник военно аташе от него се очакваше да интервюира хора — мъже и жени от всякакви националности, които минаваха през консулството в своя път през Истанбул. Това бяха бежанци, бизнесмени, дипломати, бюрократи и политици, които войната бе изхвърлила от постовете им. Ник ги разпитваше и често събираше ценна информация; понякога бе в състояние да вербува някои от тях за агенти на короната.

На неговите колеги от консулството бе обяснено, че той поема част от задълженията на военния аташе, но само Доналдсън, консулът и Ейбрамс бяха наясно кой е истинският му работодател. Ник знаеше от опит, че във всяко консулство и посолство, където бе работил, всеки служител смяташе себе си за изключително дискретен, но това много рядко беше така. Трябваше да бъде също толкова внимателен в приказките си пред колегите си в консулството, колкото и когато седеше в най-претъпканото кафене в Истанбул.

Той отиде право в кабинета на Доналдсън. Ейбрамс също беше там. Ник докладва накратко за онова, което се бе случило предната нощ във влака от София. Доналдсън го поздрави с успеха на мисията и измъкването му от лапите на българската полиция.

— Но защо онази жена ви е помогнала? — поинтересува се Доналдсън.

— Вербувах я в Букурещ по настояване и инструкции на господин Ейбрамс — отвърна той. Това бе леко изменена версия на истината. О, колко изпълнителен и прилежен служител беше! — Брат й бил арестуван и вероятно убит от „Желязната гвардия“, а цялото им семейство загубило банката и фамилната си къща — фашистите ги конфискували. Те хвърлили баща й в затвора.

— Защо?

— Тя е еврейка.

— Нима?

Доналдсън и Ейбрамс размениха светкавичен поглед.

— И е любовница на Майер? — продължи да пита консулът.

— Да.

— Той знае ли, че е еврейка?

— Не мисля, че споделя арийските възгледи за чистотата на расата. Освен това Даниела Симоничи е много красива жена.

— И ни помага, защото мрази немците?

— Между нас съществува известно приятелство. Аз й помогнах на няколко пъти в Букурещ.

— Така значи — промърмори Доналдсън.

Ник си зададе въпроса какво ли мисли шефът. Ейбрамс беше непроницаем. Той остави чашата си за чай в чинийката и рече:

— Трябва активно да я вербуваме за агент. Информацията, която ни даде в Букурещ, се оказа абсолютно вярна и ценна.

— Мислите ли, че е възможно, Дейвис? — попита Доналдсън.

Ник се загледа през прозореца, погледът му се зарея над покривите и дървените къщи, заобикалящи Златния рог.

— Да, възможно е.

— Можете ли да се свържете с нея?

— Не знам къде се намира.

— Може би тя ще се свърже с теб — предположи Ейбрамс.

— Надявам се.

Представи си само! И това ако не беше удар! Доналдсън изглеждаше огорчен.

— Добре, дръжте ни в течение — рече той.

 

 

Първата работа на Ник бе да възстанови мрежата, която бе започнал да плете в Букурещ. Най-надеждният му източник въобще не беше Даниела Симоничи, а работещите в железниците. Когато стана ясно, че ще напуснат Букурещ, той започна да изгражда шпионската си мрежа в Румъния; вече имаше двама шафнери от „Ориент експрес“, които получаваха пари от него, както и един спирач и един кондуктор, които пътуваха редовно с турските железници до София и Букурещ. Докато Турция оставаше неутрална, влаковете се движеха свободно през всички столици на Балканите и служителите в железниците бяха в състояние да пренасят пари и документи през границите и да събират информация. Освен това не им трябваха обемисти радиопредаватели, защото се връщаха редовно и често в Истанбул и можеха да докладват сведенията си лично.

Спирачът се оказа изключително полезен. Той имаше наблюдателно око и добра памет. Редовно го захранваше с информация за движението на немските части и потенциалните цели за бомбардиране в Румъния и България.

Тяхната основна цел бе да се опитат да предвидят следващата стъпка на Хитлер на Балканите. Дали щеше да се насочи срещу Русия или срещу Турция? Не можеше да удари и двете. Или пък щеше да нахлуе в Гърция и Югославия? Ник внимателно изучаваше безкрайните доклади, опитвайки се да разгадае данните, но то бе все едно да се опита да подреди пъзел, чиито частички се състоят изключително и само от синьо небе.

Уводната статия във водещия турски всекидневник „Джумхуриет“ не оставяше съмнение: За Германия една дълго проточваща се война означава поражение. Истинската цел на Хитлер е Британската империя, така че той няма да тръгна срещу Турция.

Да, президентът Иньоню се надяваше да е така. Собственото им разузнаване бе преценило, че една германска офанзива би превзела Истанбул за четиридесет и осем часа. Голяма част от жителите на града вече го бяха напуснали; напоследък човек не можеше да си намери билет за влак или параход.

Прогнозата на Ейбрамс също беше мрачна.

— Най-много месец — казваше той. — Трябва да събера багажа си да е готов. Скоро ще се местим и оттук.

Сирените в града прекъснаха мислите му. Поредната учебна тревога.

Телефонът иззвъня.

— Дейвис слуша.

— Аз съм — произнесе един глас.

— Даниела?

— Трябва да се видим.

Всичко наред ли е?

— Не мога да говоря сега. Хотел „Аскатлиан“. В два часа. — И затвори.

 

 

Хотел „Аскатлиан“ бе в долния край на „Истиклял“, една грандиозна викторианска сграда с поувяхнала слава. От западналото фоайе Ник можеше да види сервитьори в някога бели сака да обслужват тълпа обядващи в зле осветената зала с орнаментирани колони и поизбеляла позлата. Спалните тук бяха по-известни като торби за бълхи, отколкото с лукса си.

Ник премина през тежките махагонови врати и влезе в бара. Седна с две водки с вермут на мраморния барплот и зачака Даниела. Тя закъсня с петнадесет минути. Когато се появи, той не я позна — не носеше грим, а слънчеви очила и нефритенозелен копринен шал на главата.

Тя се настани до него.

— Така. Значи успя да избягаш от българската полиция. Браво.

Той неочаквана остана без дъх, както винаги, когато бе близо до нея. Искаше да я прегърне.

— Къде е Майер?

Някъде си върти бизнеса. — Тя го погледна над очилата си, един излишен и екстравагантен аксесоар. В бара беше тъмно дори и в този час на деня, през избелелите копринени завеси се процеждаше едва-едва жълта слънчева светлина.

— Ти предизвика голямо раздвижване и смут на границата. Полицаите тичаха нагоре-надолу из коридорите, викаха и нахлуваха в купетата. Слуховете бяха, че някой скочил от влака.

— Майер каза ли нещо?

— Зиги не каза нищо, никога не знам какво мисли.

— Не подозира ли, че ти имаш нещо общо с това?

Тя го погледна искрено изненадана.

— Защо мислиш така?

За нея бе непонятно, че някой може да я подозира. Наистина ли бе толкова добра лъжкиня?

— Знаеш ли, докато не пристигнах в Истанбул, не бях сигурна, че си добре. Ти си много умен.

Ник беше трогнат, че се е тревожила за него, и поласкан, защото го мислеше за умен.

— Благодаря.

Даниела отпи от водката с вермут.

— Жена ти тук ли е?

— Не. Върна се в Англия.

Тя постави малката си бяла ръка върху неговата, жест, изпълнен с толкова нежност и интимност, че за миг той не знаеше какво да мисли. Между тях настъпи дълга и болезнена тишина. Дори и сега, когато очите й бяха скрити зад слънчевите очила, а косата — покрита с шала, тя беше прекрасна. Ник неочаквано си помисли, че щеше да я желае дори ако бе облечена в чувал.

— Значи все още си любовница на Майер? — попита.

— Той се отнася добре с мен.

— Но не мразиш ли тези хора? Те тикнаха баща ти в затвора, взеха къщата и парите ти.

— Ако мразя Майер, това няма да промени случилото се с мен и живота ми в Букурещ. Пък и Зиги ми помогна да освободя татко. Беше добър и мил с мен.

— Дали ще бъде добър и мил, ако открие, че си била тук?

— Той ми каза да дойда.

Трябваха му няколко секунди, за да проумее и асимилира думите й. След това му се сториха толкова очевидни, че се изненада защо не беше ги отгатнал моментално.

— Значи иска ти да ме прелъстиш и сетне да шпионираш за него?

— Зиги не знае, че се видях с теб във влака.

— Защо ми казваш това?

— На теб ти е ясно, че той не е бизнесмен, нали? Не съвсем.

Ник кимна.

— Да, той е полковник от Абвера — произнесе безизразно тя. След което допълни доста по-разпалено: — Което означава, че бих могла да шпионирам за теб.

Господи! Откакто самият Доналдсън бе повдигнал въпроса, перспективата го бе заслепила с възможностите, които предлагаше. Не само че можеше да станат разузнавателен екип, но това щеше да му даде основание да я вижда често и безпрепятствено. А ето че сега тя седеше тук и сама му предлагаше същото!

— Опасно е — предупреди той.

— Ти ме попита дали мразя фашистите. Ако мразя Майер, това няма да изкара германците от моята страна. Но да помагам на теб е нещо, което мога да сторя за всички онези, които умряха. Не е ли така?

— Защо Майер иска да ме шпионираш?

— Защото смята, че работиш за английските тайни служби.

Ник я загледа втренчено. Тя отвърна смело на погледа му.

— В замяна на това ти би ли шпионирала за нас?

Даниела кимна.

— Как?

— Той оставя документи навсякъде. Видях ги. Официални документи.

— Четеш ли немски?

— Разбира се. Но бих могла да ги копирам за теб.

— Ще трябва да те снабдим с апарат.

— Ще оставя тази работа на теб. Но ще трябва да ми кажеш как да работя с него. Помни, че трябва да изглежда все едно наистина те шпионирам, затова ще се наложи да ми даваш разни неща, които да му подхвърлям. — Тя довърши питието си. — Време е да си вървя.

— Ще говорим скоро.

С тези думи се наведе към него и го целуна, като остави вкуса на устните си върху неговите и го обгърна с плътния аромат на парфюм. Това направо го разболя.

Барманът го погледна завистливо, мислейки си какъв щастливец е това английско копеле!

„Ех, ако знаеше само, братко, ако знаеше истината — рече си Ник. — Опасна игра играем всички ние тук. И аз не съм съвсем сигурен, че знам всичките й правила.“

Бележки

[1] Още Сарайбурну. Лежи високо над Босфора с изглед към Златния рог и Мраморно море. В този квартал се намира дворецът Топкапъ. — Б.пр.

[2] Шедьовър на византийската архитектура. Името произлиза от Ая София, което значи „Божествена мъдрост“. Император Константин започва строежа на базиликата през 325 г., Юстиниан I я реставрира през 537 г. След завземането на Константинопол от турците към нея са пристроени минарета и е превърната в джамия. — Б.пр.

[3] Румели Хисар се намира на европейския бряг на Босфора. Издигната е през 1452 г. от султан Мехмед II на най-тясната част на пролива. — Б.пр.