Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (27)

27.

Ник не знаеше откъде се появи момчето; нямаше никакви огневи линии за пресичане. Хаосът в града беше абсолютен и сигурно той бе изплюл на повърхността това момче, почти дете, облечено в зелената риза на „Желязната гвардия“, с пушка в ръце. Нямаше повече от четиринадесет години. Когато го видя, Ник не бе шокиран от оръжието в ръцете му, а от изражението на дива радост и задоволство, изписани върху детското лице.

Радостта, че е намерило нещо за убиване.

То се изкашля и подпря пушката на рамото си. Ник чу щракането на затвора или може би ехото от него, а след миг почувства ветрило от камъчета по лицето, тъй като куршумът удари стената на няколко сантиметра от главата му.

Макс и Даниела бяха на десет крачки пред него, момчето дори не беше ги забелязало. Ник не знаеше какво да направи, все още носеше стареца на ръце и нямаше къде да избяга. Видя как Макс и Даниела се обърнаха при звука от изстрела, видя и ужаса, изписан на лицата им, зад раменете на момчето.

Хлапето закуцука към него, докато зареждаше пушката. Куцаше може би поради старо нараняване или пък имаше дефект по рождение.

То стреля отново. Но бе прекалено развълнувано от желанието си непременно да уцели, така че този път куршумът рикошира в калдъръма.

Момчето се прицели отново в гърдите на Ник, сетне свали пушката на нивото на краката му. Нека първо да се повеселим, казваха очите му. Ще те осакатя също като мен. Беше само на четиринадесет. Какво ли се бе случило на някой толкова млад, че да го изпълни с подобна омраза?

Беше на възрастта на по-малкия му син, осъзна Ник.

Макс и Даниела му крещяха да бяга. Хлапакът чу виковете им и се обърна. Това го разколеба. Очевидно се замисли кого да убие първо.

Ник имаше чувството, че краката му са замръзнали и са се сраснали със земята. Беше му студено и беше изтощен до смърт от носенето на бащата на Даниела; беше прекалено изморен, за да се спасява. Извика на Макс да изведе Даниела от улицата.

Момчето беше объркано. И в това Ник видя своя шанс.

Остави стареца на земята и се хвърли към хлапето, което вдигна пушката в мига, в който Ник се стовари с цялата си тежест отгоре му. Момчето произведе един изстрел. Ник дори не знаеше дали куршумът го бе уцелил. Беше чувал от хора, ранявани в битка, че не са осъзнавали раняването си. Адреналинът ги правеше герои.

Момчето залитна и падна назад, главата му се удари в замръзналата земя и камъните с гаден звук. Пушката се търкулна до него. Тялото му конвулсивно тръпнеше под това на Ник, а очите му се бяха обърнали и забелили.

Ник се изправи, краката му трепереха. Убиец или не, това беше само едно момче, в края на краищата. Просто дете. Той го загледа и почувства, че в гърлото му се надига вълна на гадене.

— Мъртъв ли е? — извика Макс.

Нямаше смисъл да проверява за пулс. Ник кимна.

— Господи!

Видя, че Даниела го гледа. Това не бе първият път, когато се налагаше да убива, но всъщност нямаше значение; нямаше значение също, че в този случай нямаше ни най-малко намерение да убива. Въпреки всичко тази смърт щеше да го преследва до края на живота му, завинаги.

— Да се махаме — рече той.

Обърна се да вземе стареца. Сбръчканото лице го гледаше с онази изненадана гримаса, присъща на смъртта. Куршумът на момчето бе преминал през сърцето му. В смъртта си младият им враг бе намерил онова, което бе желал: най-подходящата жертва.