Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (25)

25.

Около предната врата на хотела се бе събрала тълпа. Ник също отиде, за да види какво бе привлякло вниманието им. И видя един мъж с кафяво палто да тича през празния площад. Той се плъзна на леда и шапката му падна, но в паниката си продължи да тича и не направи опит да си я вземе.

В другия край на площада един гвардеец викаше по него, после вдигна пушката си.

— Кой е този? — попита един бразилски дипломат.

— Това е Макс Кинг — отговори Ник. — Журналист от „Ройтерс“.

— Той е луд — заключи дипломатът.

Всички чуха изщракването, когато легионерът натисна спусъка. Макс продължи да тича. Двамата германски войници при картечницата, разположена пред вратата, решиха, че куршумът е минал прекалено близо до тях, и изстреляха един откос над главата на легионера. Той наведе глава и хукна да се скрие.

Макс прескочи купчина мръсен сняг и стигна до въртящата се врата на хотела. Останалите гости започнаха да го поздравяват.

Германските войници също го поздравиха, като се смееха на начина, по който бягаше, така както щяха да се смеят на някоя мръсна котка, бягаща от глутница кучета. Те го тупаха по гърба и го изправиха на крака, после го избутаха през вратата, където няколко от останалите гости помогнаха на Ник да го заведе до един диван.

Макс не бе в настроение да се присъедини към всеобщата празнична атмосфера. Дишаше на пресекулки, като астматик, и сега, след като краката му го бяха довели до убежището, те повече не искаха нито да го слушат, нито да му служат. Зяпачите се разделиха, за да го пропуснат да мине, като оставиха на Ник да го настани върху дивана с черешовата тапицерия, където моментално бе заобиколен от отегчени и любопитни хора.

— Добре ли си?

Трябваше му малко време, за да си поеме въздух.

— Това не са хора, а животни — едва успя да въздъхне той.

До този момент Макс се бе славил като лаконичен англичанин; сега трепереше от страх и лицето му имаше цвят на сив пастет.

Някой дотича и му донесе чаша със съживителна цуйка.

— Какво се случи?

— Танк започна да стреля по жилището ми. Реших, че е време да се спасявам, старче. До този момент бях просто прекалено уплашен.

Ник му помогна да изпие ракията до дъно.

— Ти просто не можеш да си представиш какво става навън.

Ник си помисли за Даниела — с разкъсани дрехи, изнасилена, пребита. В този момент видя Майер да влиза в Американския бар с двама офицери от вермахта. Той извика след него. Майер се обърна изненадано.

— О, я виж ти! Моят английски приятел! Радвам се да ви видя жив и здрав. Какво мога да направя за вас?

— Е, хубава ли е войната?

— О, това не е война. Просто бой между улични псета.

— Колко псета могат да карат танк?

Майер го погледна разтревожено.

— Какво има, хер Дейвис?

— Къде е приятелката ви?

— Фройлайн Симоничи ли? Нямам представа. Това влиза ли ви в работата?

— Вашите приятели със зелените ризи може би точно сега я арестуват. Това не ви ли тревожи?

— Не ме интересува.

Ник приближи по-близо до него.

— Знаете ли, че е еврейка?

— Говорете по-тихо, моля!

— Трябва да й помогнете.

— Не съм длъжен да правя нищо. — Майер изглеждаше уплашен. Хвърли поглед през рамо към двамата офицери от вермахта, които наблюдаваха сцената с интерес. — Сега трябва да ви пожелая приятен ден, хер Дейвис. Моля ви, повече не ме спирайте по този начин.

И се отдалечи.

Ник се върна при Макс. Няколко загрижени зяпачи отново се бяха скупчили около него, повече от скука, отколкото от искрено съчувствие. Той ги разбута. Макс все още трепереше, очите му бяха приковани в килима.

Ник седна до него.

— Нуждая се от помощта ти, Макс.

— Какво?

— Трябва да ми помогнеш да я намеря.

— Кого?

— Знаеш за кого говоря.

— Ако излезеш оттук, все едно ще се самоубиеш.

— По-добре да умра, отколкото да стоя и да гледам как германците ни се подиграват.

— Спомняш ли си, че си женен, Ник?

— Просто ми трябва колата ти, Макс.

Лицето на Макс отново бе придобило цвят. Той въздъхна.

— Дяволите да ме вземат! Дай ми първо една цигара и ще дойда с теб.