Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (19)

19.

В края на Първата световна война отдел МИ-6 бе натоварен с отговорността да издава визи за чуждестранни граждани от континента. Някой във Форин Офис бе възприел това като добра идея — да използва паспортния контрол като прикритие за разузнавателните дейности, извършвани от посолствата. Отделът за паспортен контрол беше свързан с дипломатическия корпус, но не се радваше на пълен дипломатически статут; ако бе необходимо, местният посланик имаше правото да отрече и напълно да откаже да поема отговорност за тяхната дейност.

Но прикритието на отдела беше плитка измама. Всяко вражеско правителство лесно можеше да открие идентичността на ръководителя на МИ-6 само като подаде молба за британска виза.

От друга страна, прикритието се бе превърнало в обременяващо задължение. Една от функциите на шефа на отдела бе да издава визи на евреи, които желаят да имигрират в Палестина. В Букурещ молбите се бяха превърнали в пълноводна река и Ейбрамс се задушаваше под натиска на отчаяни евреи, които искаха визи, за да избягат от гоненията и погромите, последвали след възстановяването на „Желязната гвардия“.

Тази сутрин Ейбрамс изглеждаше раздразнителен. Бюджетът не му позволяваше да наеме повече местни хора на работа и макар че само няколко от молбите върху бюрото му щяха да бъдат удовлетворени, останалите все пак изискваха да бъдат разгледани. Както обикновено той прекара десет минути, оплаквайки се на Ник от натоварващото естество на прикритието си, преди да се предаде и да премине по същество.

— Но този частен проблем не е причината, поради която исках да те видя — рече най-накрая Ейбрамс. — Става дума за предложението, които направи на агента на „Хаганах“.

— Значи имате отговор от Уайтхол? Какъв е той? — попита нетърпеливо Ник.

Ейбрамс поклати отрицателно глава.

— Но защо?

— Правим онова, което ни наредят, Дейвис. Има по-мъдри и по-хладнокръвни глави от нас в Уайтхол.

— По-мъдри?

Ейбрамс сви рамене.

— Докато Румъния е неутрална, британското правителство не желае да нарушава суверенитета на една приятелска държава.

— Нима? Та ние правим това с Франция и Испания от векове.

— Това е много цинична гледна точка, Дейвис. Позволи ми да ти напомня, че аз съм отговорен за издаването на визи на чуждестранни граждани, а въпросът за имиграцията на евреи в Палестина е особено сложен точно в този момент.

— И какво да кажа на Арази?

— Кажи му истината, ако ти е удобно.

Ник едва се сдържаше. Но вината не бе на Ейбрамс, разбира се. Това бе решение на Форин Офис. Само че, в името на Бога, изобщо не можеше да разбере какво става! Всяка нощ германците изсипваха хиляди бомби над английските градове, а Уайтхол се тревожеше да не разсърди румънците. Що за нелепост! МИ-6 в Букурещ нямаше пари, нямаше ресурси, бяха принудени просто да седят тук и да наблюдават как германците правят каквото си искат, а мъже като Майер им се присмиваха.

Би предпочел да бъде в някоя от военните служби. Ако държеше оръжие в ръка, поне щеше да има чувството, че прави нещо.

— Тези тъпи копелета от Уайтхол ще ни провалят във войната — изруга Ник.

Ейбрамс го загледа втренчено. Не одобряваше грубия остър език. Настъпи дълга тишина.

— Искам да говоря с теб за Майер — рече накрая Ейбрамс.

Ник го погледна вече напълно объркан.

— За Майер ли?

— И за онази жена, с която се виждаш.

Това вече извади Ник от равновесие. Мозъкът му все още беше зает с нефтените кладенци в Плоещ.

— Жена ли?

— Ако ще повтаряш всяка дума, която кажа, Дейвис, ще загубя търпение. Знаеш много добре за кого говоря. Името й е Даниела Симоничи, нали?

— Между нас не се е случило нищо непозволено.

— Нямам предвид това. Но тя се движи с някои висши немски офицери от най-висок ранг и твоето поведение може да предизвика въпроси в Уайтхол, ако ли не и още по-високо.

Майната му на Уайтхол! Може да върви по дяволите, помисли си Ник.

— Да не би да ме молите да не се виждам повече с нея?

— Разбира се, че не. Тъкмо обратното.

— Моля?

— Зигфрид Майер е полковник от Абвера — поясни Ейбрамс. Абверът беше службата за военно контраразузнаване на вермахта. За разлика от Гестапо, те не се интересуваха от идеологията — това бе разузнавателна служба, същата като Интелиджънс Сървис, в която служеше Ник.

— Освен това — продължи Ейбрамс, — в неговата биография има известни аспекти, които представляват голям интерес за нас. Ако тя е негова любовница, а това е очевидно, може да се превърне в много ценен обект.

— Какви аспекти?

— Не мога да кажа с точност. Но мъже като Майер вероятно ще имат значително влияние върху бъдещето на Западна Европа в светлината на събитията от миналата година.

Ник го загледа недоумяващо. Досега не знаеше случай Ейбрамс да преувеличи някой факт или да изфабрикува мелодрама.

— Не мисля, че следя успешно мисълта ви.

— Не е и необходимо, Дейвис. Просто прави онова, което можеш. Този човек може да се окаже много важен за нас. Жената също може да се окаже важна. Искам да разбереш дали желае да работи за нас.

— Ще направя каквото мога.

— Бъди дискретен, Дейвис. Но не й позволявай да изчезне.

Да не й позволи да изчезне! Няма, може да бъдеш сигурен в това, подсмихна се Ник.

Тръгна да си върви, но на вратата се поколеба.

— Какво казахте за Майер и за бъдещето на Западна Европа?

Ейбрамс придърпа към себе си папката с молбите за визи, но не вдигна поглед.

— Не е необходимо да знаеш, Дейвис, повярвай ми. Приятен ден.

Бен-Арази се огледа из кабинета със сиви метални шкафове, сиво метално бюро и прашен портрет на крал Джордж на стената.

— Много впечатляващо — рече той.

— Наложи се да сваля картините на Вермеер и Рубенс. Влизаха в дисонанс с вазите ми от династия Минг.

Нито следа от усмивка по лицето на евреина.

— Чай?

Бен-Арази поклати отрицателно глава.

— Да се хващаме за работа.

Дъждът се стичаше по стъклото отвън.

Ник се боеше точно от това. Копелето беше право от самото начало. Нямаше значение, че лично той се чувстваше предаден от боязънта на собственото си правителство. Бен-Арази бе предсказал какво ще стане. Беше му казал точно какво ще се случи и сега арогантността му щеше да бъде непоносима.

— Е? — повтори евреинът.

Ник само поклати глава.

Лицето на Бен-Арази издаваше презрение, но не и изненада.

— Може ли да попитам защо?

— Не можем да нарушаваме суверенитета на едно приятелско правителство.

— Румъния? Приятелско правителство? Те са толкова приятели на британците, колкото и бедуините. Три дни гостоприемство, след което ще ви прережат гърлата. — Той загледа тавана с отчаяние. — Вашите хора са невероятни! Защо ми загубихте времето?

— Съжалявам. Решението не е мое. Въпросът за визите на еврейските преселници за Палестина е труден.

— Срамното е, че загубихте не само моето време. Вие прахосахте човешки живот. Но нали става дума за живота на евреи, какво да ви пука от това? — Наведе се към Ник. — Да ви кажа, лично аз не давам и пукната пара за Железни врата. Грижа ме е единствено за осемстотин евреи, които искам да спася. Какво ще стане с всички тези хора, след като вие, англичаните, си отидете?

Ник нямаше отговор.

— Презирам ви — процеди Бен-Арази, стана и излезе.

Ник хвърли молива си срещу стената. Прав беше, за Бога! Прав беше и той отлично го знаеше.

Сега беше съвсем сигурно, че румънските нефтени резерви бяха вързани в кърпа на Хитлер. След онази нощ в Плоещ Ник бе убеден, че в Букурещ, а може би дори в Уайтхол, някой бе саботирал усилията им и това нямаше нищо общо с предполагаемия неутралитет на Румъния или дори с моралната неохота да се помогне на евреите. Някой искаше Германия да получи този нефт.

Ето защо бе умрял Бендикс. Ник също щеше да е мъртъв, ако не беше се намесил Йонеску.

Зачуди се каква част от истината му казваше Ейбрамс.

И се замисли защо този Майер, който се оказа полковник от Абвера, бе толкова важен. Седя така часове наред, потънал в размишления. Сетне се изправи и с опакото на ръката си помете всичко от бюрото си, като го запокити на пода. Накрая вдигна стола си и го запрати към стената.

Вратата се отвори и новата му секретарка надникна.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да — отвърна Ник и излезе.