Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (17)

17.

Истанбул

Те имаха среща в ресторанта на булевард „Истиклял“ и се качиха до петия етаж с допотопен древен асансьор. Седнаха на една ъглова маса, която гледаше към Босфора и светлините на азиатския бряг. Беше полутъмно място, подходящо за тайна среща на любовници.

Но Ник не мислеше, че той и Бен-Арази ще си държат ръцете под масата.

Разговорът беше напрегнат и надут. Още при първата им среща Ник бе окачествил Бен-Арази като арогантен тип. Но не можеше да позволи личните му чувства към този човек да попречат на работата. По време на вечерята обсъдиха времето, Истанбул и разбира се, войната. Бен-Арази му прочете лекция за главния курс на палестинските политици и британското вероломство.

Докато чакаха да им донесат кафето, на масата настъпи напрегната тишина. Бен-Арази потропваше с пръсти.

— Арабите имат следната поговорка: „Врагът на моят враг е мой приятел“ — рече накрая. — Не харесвам Великобритания. Нямам нищо против лично вас, господин Дейвис, но ще ви призная, че не ви харесвам особено. Вие обаче сте враг на моя враг.

— Дошъл съм да искам вашата помощ. В замяна може би ще бъда в състояние да ви предложа своята.

Бен-Арази потъна в ледено мълчание.

— Щом не можете да разрушите рафинериите, ще трябва да затворите Железни врата, ако искате да лишите германците от нефта на Плоещ.

Железни врата — Portile de Fier — бе едно тясно дефиле близо до унгарската граница, където Дунав течеше между отвесни стръмни скали от двете страни. Само един шлеп можеше да премине в даден момент, при това със специално обучен лоцман на борда. Пътят на румънския нефт от Плоещ минаваше през това място към горното течение на Дунав до Германия. Предполагаше се, че едно разумно количество експлозиви би срутило скалите и би затворило Дунав за седмици или дори месеци.

— Какво имате предвид?

Ник се наведе напред.

— Осемстотин войници на „Хаганах“. Ще ги вкараме в Румъния в замяна на осемстотин еврейски бежанци. Ще дадем на бежанците визи за Палестина и ще ви помогнем да ги заведете там.

— А какво ще правят осемстотинте войници?

— Вашите хора са обучени да водят партизанска война. Те ще осигурят затварянето на Железни врата.

— Можете ли да го направите?

— А вие?

Бен-Арази вдигна вежди.

— Вероятно. Това ваша идея ли е, или идва от Лондон?

— Идва от мен. Трябва да знам дали е осъществима, преди да я предложа за одобрение в Лондон.

Евреинът го изгледа скептично.

— Мислите ли, че можете да ги убедите?

Ник тръсна глава.

— Ние всички сме от една и съща страна на барикадата.

— Господин Дейвис, ако смятате, че в този конфликт има просто две страни, то дълбоко грешите. Войната има пластове, също като една добре приготвена халва. Вероятно вие се биете срещу германците. Другите обаче имат различни идеи.

— В смисъл?

— О, ще го откриете сам, когато му дойде времето. — Той допи своята чашка с raki^[1]. — Смятам, че английското правителство ще плати вечерята ни.

Ник го гледаше как се отдалечава — дребен мъж с късо сетре. Не го харесваше. Но както бе казал Бен-Арази, той беше враг на врага му и точно сега Ник и службата, за която работеше, искаха този човек да им бъде приятел.

Нямаше намерение да седи в този забравен от бога град и да не прави нищо. Бе обрекъл живота си да служи на родината си предано и добре, вярно и смело, без значение как неговите сънародници се опитваха да го спрат.

 

 

Ако влакът нямаше закъснение от пет часа заради дерайлиране от другата страна на границата, Ник щеше да бъде в апартамента си в Букурещ в три часа същата сутрин, когато земетресението разтърси града.

Но по това време все още бе в леденостуденото купе, дремещ и ядосан, от време на време ставаше, за да се разтъпче в коридора, с което безрезултатно опитваше да стопли вкочанените си крайници.

Влакът се промъкна в покрайнините на Букурещ точно когато мръсната сива зора се пукна над града. Беше като завеса, която се вдига на сцената, за да разкрие апокалиптична картина: мръсни валма дим се издигаха от горящите газопроводи, по улиците, където къщи и жилищни сгради се бяха срутили като пясъчни замъци, имаше планини от отломки.

Една жена, покрита с прах, се клатушкаше по средата на улицата, по лицето й течеше кръв. Ник видя нечия спалня, половината стена и под ги нямаше, но леглото и гардеробът все още си стояха на мястото; успя да зърне бегло и нечия сватбена снимка в рамка на стената.

Земетресение. Онези трусове, които бяха усетили преди месеци и за които безгрижно се шегуваха, се оказваха предвестници на катастрофата.

Колелата изскърцаха и влакът спря. Те чакаха, стори им се цяла вечност. След време Ник видя как другите пътници започнаха да скачат от вагоните на релсите. Осъзна, че линията сигурно е повредена и не може да продължат.

Издърпа куфара си от рафта над главата, отвори вратата на вагона и скочи в калта. Подхлъзна се и удари коляното си, студеният шиш на болката го прониза, докато се изправяше.

Беше ужасно мразовито, небето бе тъмно като метална сплав, а злобният вятър го блъскаше, носейки със себе си миризмата на изтичащ газ, циментов прах и смърт. Имаше и един друг мирис, кой то се разпространяваше над всичко — миризмата на пушек от открит огън; из целият град димът се издигаше и носеше във въздуха от хилядите запалени навън огньове — жителите на Букурещ се страхуваха да се върнат в къщите си и продължаваха живота си на улиците.

Той нямаше представа къде се намира, освен че бе някъде в предградията, затова тръгна по релсите. Знаеше, че те ще го заведат до централната гара, а оттам до жилището му имаше няколко минути пеша. Ник искаше да тича, но коляното не му позволяваше. Сякаш някой бе промушил ставата му с игла.

Подмина тълпа от познати пътници, които се препъваха в калта покрай спрелия влак с децата и куфарите си. Откъм града се чуваха камбанките на пожарните коли и виенето на сирените на линейките.

От другата страна на релсите се издигаха купчини отломки на местата, където някога имаше къщи. Шестетажни жилищни блокове се бяха килнали на една страна като пияни.

Обзе го ужас при мисълта какво ли ще открие, когато стигне до дома си.

 

 

Пиацата пред Гара де Норд обикновено беше пълна с файтони, таксита и трамваи и той с усилие си пробиваше път през глъчката, шума и крясъците на носачи, просяци и окъсани деца, наобиколили го в мига, в който разпознаваха, че е чужденец. Ала днес площадът пред гарата беше ужасяващо празен — имаше само две коли на празния паркинг, едната от които бе сиво-черен хъмбър. Ник почувства вълна от облекчение, когато зърна познатото лице на Макс.

— Макс, какво правиш тук? — извика той.

— Дойдох да те прибера, старче. Господи, какво ти е! Ти куцаш. Да не си наранил крака си?

— Как позна? От теб ще излезе отличен детектив. Нищо ми няма. Трябва да намеря Джен.

— Заедно ще я намерим. Сигурен съм, че е добре.

Коляното му пулсираше. Ник захвърли куфарчето си на задната седалка на хъмбъра и влезе в колата с претъркулване заради наранения си крак. Коляното му се бе подуло и можеше да почувства как някаква течност се събира под кожата му и я опъва. Господи, какво ли му бе станало?

— Какво се случи, Макс?

— Беше три часът сутринта. Събудих се и почувствах, че цялата шибана стая се люлее, сякаш е подхваната от вихър.

— Хотелът все още ли е цял? — попита с ужас Ник.

— Цял е, макар и доста напукан. Бог може да направи куп ужасни неща, но не вярвам да отнеме единственото място в този отвратителен град, където човек може да получи едно прилично питие. В „Карлтън“ нямаха такъв късмет. Срути се като кула от карти за игра.

„Карлтън“ бе най-високата сграда с жилища в града. В нея сигурно е имало стотици спящи хора. Но Ник не можеше да се тревожи за стотици; скръбта бе нещо лично.

Макс заобиколи издатина, нагънала паважа на улицата, сякаш някакъв гигантски юмрук бе опитал да си пробие път от вътрешността на земята и да излезе на повърхността.

— Не можеш ли да караш по-бързо?

— Правя каквото мога.

Имаше пожарни и линейки навсякъде, хората се щураха по улиците, очевидно се страхуваха да влязат обратно в къщите. Други отчаяно копаеха отломките и купчините тухли и зидария от срутените сгради с голи ръце, без никой да им помогне.

Когато завиха по тяхната улица, Ник почувства някаква тежест да засяда в гърдите му. Не можеше да загуби жена си по този начин. Все още имаше много неизказани неща, много недовършена работа помежду им. Нямаше да си го прости никога.

Апартаментът беше разрушен. Западното крило на горните два етажа се бе срутило, хлътнало и погълнало само себе си, като бе останала да стърчи само едната половина на сградата. Другото бе натрупана планина от мазилка, огънато желязо и жици. Най-много го порази тишината. Под сградата би трябвало да има погребани стотици хора и въпреки това не се чуваше нито звук. Беше се събрала тълпа, която гледаше безмълвно как бригада от германски войници се заемаше с разчистването на отломките. Немски офицери с дълги черни кожени палта стояха и мълчаливо наблюдаваха работата им.

Докато се взираше в останките от сградата, Ник успя да види тяхната всекидневна. Синьото тапицирано кресло се бе закрепило непонятно как точно на ръба на срутения балкон. Спалнята, където Дженифър би трябвало да спи, не съществуваше.

Той излезе от колата. Хората се щураха наоколо, заслепени, объркани, изумени. Един мъж му извика нещо — беше някакъв непознат, с кръв по лицето, обезумял от скръб; една старица се бе свила насред улицата, люлеейки в ръцете си буркан с туршия.

Ник чу някъде откъм развалините стенание. Изкачи се върху тухлите и желязото и започна да рови бясно с голи ръце в бетона и прахта.

Скоро пръстите му се разраниха и разкървавиха, а начупените отломъци под него поддадоха и ожулиха голямо парче кожа от крака му.

Трябваше да я обича повече.

— Ник!

Обърна се и я видя да стои с Макс до очукания сив хъмбър. Лицето й беше покрито с прах от мазилката, а ръцете й кървяха.

— Добре съм, Ник, добре съм.

— Джен! — въздъхна той, скочи от купчината и я прегърна.

— О, Ник — прошепна тя и сълзите й закапаха по рамото му.

— Всичко е наред — успокои я. — Всичко е наред.

— Бях заспала в креслото, чаках те да се върнеш — каза Дженифър. — Ако не бях заспала там… ако бях в спалнята…

Той я прегръщаше и също плачеше, напълно неподготвен за онова, което почувства. Не беше облекчение, а разочарование. Не искаше тя да умре, но част от него в един ужасно срамен миг си бе помислила, че най-сетне е свободен.