Колин Фалконър
Анастасия (44)

Майкъл

Срещнах се с Ропер в Москва. Веднага щом чу акцента ми, старият естонец започна да се отнася с мен така, сякаш съм боклук, полепнал по подметката му някъде на улицата. Стори ми се, че съжалява, задето е пуснал слуха за Свердловск. Заприлича ми на мъж, който наблюдава бившата си съпруга да танцува с непознати. Макар че вече не я иска, се изнервя и става враждебен, ако някой прояви интерес към нея.

Поговорихме малко в мрачната му, претъпкана с мебели канцелария. Очаквах да ме покани на вечеря. Нищо подобно. На следващата вечер бях вече във влака към Петроград и никога повече не видях Ропер.

Прозорецът на хотелската ми стая гледаше към града. Куполите и позлатените шпилове сивееха в мътната априлска утрин. Петроград — така го наричаха сега. Социалистическият работнически рай.

Някога това беше Санкт Петербург — градът, построен от Петър Велики в блатата край Финския залив. През XVIII и XIX век там живееше най-богатата върхушка в цял свят. Всеки от членовете й непрекъснато се стремеше да надмине останалите с великолепието и показността на дворците си. Градът притежаваше един от най-разкошните обществени паркове в цяла Европа, най-голямата колекция от произведения на изкуството след тази в Лувъра, поместена в Ермитажа, и летни дворци, не по-малко красиви от версайските.

Ако можете да забравите, че всичко това е било построено с потта и кръвта на бедните, вероятно бихте изпитали носталгия по миналото.

Облякох палтото си и излязох навън в мрачната утрин.

Старият Невски проспект някога беше една от най-известните, търговски улици в света. Болшевиките го бяха преименували на проспект „25 октомври“ и в полупразните му магазини се продаваха грозни стоки, произвеждани изключително в държавни предприятия. Кожите и скъпоценните яйца на Фаберже отдавна ги нямаше, работниците по улицата нямаше да усетят липсата им. За тях никога не беше имало достатъчно хермелинови наметки и скъпи джунджурии.

Революцията, според мен, не беше променила нещата. В стария свят имаше и блясък, и мизерия. Ленин направи само едно — премахна блясъка.

Небръснати работници в тежки шуби бързаха към работните си места, докато жени в неугледни палта вече се редяха пред месарниците и бакалиите, стискайки книжките с купони като гладни деца. Тази сутрин не срещнах особено много съветски герои.

Вдигнах яката, за да се предпазя от дъждеца, пъхнах замръзналите си ръце в джобовете и се насочих към Исакиевския събор.

Изкачвах стъпалата, усещайки как гранитните колони се извисяват над главата ми към оловносивото небе. Катедралата беше превърната в антирелигиозен музей, позлатените икони по стените бяха заменени с крещящи рисунки, на които монаси се отдаваха на пиянски оргии и побеснели свещеници стреляха с картечници от камбанариите на черквите по жени и деца от работнически демонстрации. Дори красивите мозайки бяха скрити зад грубо направени плакати, прокламиращи чудесата на новия петгодишен план, и други, които твърдяха: „РЕЛИГИОЗНОТО ИЗКУСТВО Е ОРЪДИЕ НА КАПИТАЛИСТИТЕ“.

Побързах да изляза.

Всичко си беше същото. Постиженията на стария режим не бяха унищожени, а само приспособени за други цели. Зимният дворец на царя, където Николай беше празнувал тристагодишнината на династията Романови само преди тринадесет години, сега даваше подслон на цяла армия апаратчици. Пресъхналите мраморни чешми бяха пълни с боклуци, единствената литература в книжарниците бяха биографията на Ленин и историята на революцията.

Минах по един мост и се загледах в Петропавловската крепост на острова сред Нева. Царят беше затварял там болшевиките. Предположих, че сега и тя е превърната в музей. Не влязох вътре.

Минах покрай двореца, където Юсупов беше убил Распутин — сега превърнат в Дом на отдиха и културата. По-нататък, в предградията, новият Петроград — градът на народа — извисяваше мрачните си бетонни постройки край презрените останки от миналото. Навсякъде строяха. Революцията говореше с рева на парни валяци и булдозери, със свистенето на оксижени. Утопия в процес на изграждане.

На следващия ден отидох в Царское село да видя с очите си къде са прекарали дните си царят и неговото семейство. Ако можех някак да се доближа до Анастасия, това щеше да стане именно тук. За да разбереш наистина живота на някой човек, трябва да видиш къде е израснал, а за Анастасия Романова тук се намираше историята на детството й.

За мое облекчение нямаше плакати, прокламиращи чудесата на новата работническа партия, нейните трактори, колбаси и гвоздеи. Дворецът си стоеше, както го бяха оставили Романови — запазен като спомен за упадъчния живот на бившия цар.

Из главната сграда на двореца ме разведе една леко намръщена млада жена, която сочеше стенописите с такова отвращение, сякаш стените бяха изградени от човешки черепи. Може би наистина донякъде беше така, помислих си. Независимо че ми се виждаха великолепни, запитах се колко много хора бяха умрели от глад, защото им е липсвала някоя копейка, докато царете тук са харчели с лекота милиони рубли.

Но Николай също е мразел този дворец. Той и семейството му бяха живели в по-малкия и аз отидох именно там.

По моя молба уредничката ми показа билярдната зала, където Николай и генералите му са се съветвали над военните си карти, и тайния балкон над нея, откъдето императрицата е подслушвала разговорите им. После споделяла всичко с Григорий Распутин и след като получела съвета му, използвала влиянието си върху съпруга си, за да подпомогне или блокира военните планове, както тя — или Распутин — сметнели за необходимо.

Скоро започна да ми се струва, че това не е било дом на император и императрица, а убежище на двама странни, ексцентрични хора — предан баща на семейство с детински хобита и домакиня англичанка с необуздана религиозна мания. Имаше малка зеленчукова градина, където най-богатият човек на света отглеждал собствени картофи; кабинет, където записвал маниакално бележките си върху времето, дори в разгара на войната, когато всеки ден са загивали десетки хиляди от неговите войници; стая, която царицата беше декорирала изцяло в пурпурен кретон на цветя, поръчан по каталог специално от Лондон; съвършено запазена спалня на царицата, със стотици икони, гъсто накачени по стените и отрупали нощните масички.

Спалнята на царя също позволяваше да се види що за човек е бил. В нея имаше не икони, а семейни снимки. Стотици снимки — по масите, стените, в шкафовете, дори в четири редици, подредени с военна прецизност, същински войници на парад.

Този човек болшевиките бяха нарекли чудовище. Но вместо звяр аз видях по-скоро един мъж, виновен в небрежност, един цар, по-заинтересуван от зеленчуковата си градина, отколкото от страната си, един баща, който смяташе държавната политика за досадно отнемане на часовете, които би предпочел да прекарва със семейството си.

 

 

Все още търсех Анастасия.

Намерих я в една от бившите тържествени зали, където бяха изложени играчките на децата. Под кристалните полилеи стоеше дървена пързалка, на която Алексей и Анастасия сигурно са си играли в дъждовните следобеди, наред с миниатюрния автомобил с каучукови гуми и истински фарове от стъкло, с който царевичът навярно е обикалял из коридорите на двореца.

Опитах се да се видя застанал там преди десет години, да си представя Анастасия, да видя света, както тя го е виждала, да намеря ключа, който би могъл да отключи паметта й. Но подобно упражнение е горчиво и безполезно усилие. Човек не може да сподели чужди спомени. Тайните, звуците, миризмите и опитът са заключени по неразгадаем начин и въображението се превръща в нещо бедно и безнадеждно.

Три дни подред стоях на опашка на гарата, опитвайки се да се снабдя с билет за първа или втора класа до Свердловск. В края на краищата ми обясниха, че тези билети са за партийни функционери. Привилегиите в новата Русия не бяха елиминирани. Просто се бяха преместили в друг вагон.

И така, тръгнах на тридневен път с трета класа. Истински кошмар — всички пътници седяхме на твърди дървени пейки, натъпкани заедно с багажите си и живи животни. Бяхме толкова много, че се задушавахме, и на третия ден миризмата би оскърбила дори ноздрите на гробар. Нямаше вода, нито храна, нито електричество, нямаше как да се спи или да се чете. Аз издържах някак си, но не ми беше присъщ стоическият фатализъм на руските селяни, за които трудностите бяха част от живота, също като дишането.

През дългите безсънни нощи, докато схванатите мускули виеха от болка и костите крещяха за почивка, аз се взирах в мразовития мрак зад стъклата и мислех за Анастасия, за топлото й тяло и ароматната й коса, струваше ми се, че съм с нея, и си казвах, че всичко ще е наред.

Но знаех, че няма да е. След Свердловск всичко щеше да се промени.