Колин Фалконър
Анастасия (43)

Анастасия

Когато се събудих, къщата беше студена. Пощаджията беше направил първата си обиколка за деня. Чух пощенската кутия да изтраква. Излязох от леглото, усещайки студените дъски под краката си, и влязох в дневната, за да запаля огъня и да сложа няколко монети в електрометъра.

Влязох в банята, напълних мивката с топла вода и свалих нощницата си, за да се измия с една кърпа и парче сапун. Пак чувствах гърдите си подути и болезнени; миналия месец мензисът ми не дойде. Колко странно. През всичките онези месеци в Шанхай, когато спях с толкова много мъже, не ме беше грижа какво може да стане с мен или с тялото ми. Животът понякога съумяваше да бъде добър — беше чакал да намеря мъж, който да ми помогне, преди да допусне някакви последици.

Аз обаче се ужасявах — не от раждането, а какво щеше да означава то. Опитах се да си представя годините пред нас като съпруга на усилено борещ се журналист и майка на неговите деца. Бях убедена, че Майкъл ще ме намрази заради това, което му причинявам. Не му трябваше гнездо — нуждаеше се от свободен полет.

А какво щеше да означава това за мен? За известно време Андрей беше успял да ме убеди, че имам собствена съдба. И сега се запитах как ще живея без тази ярка, блестяща мечта. Мечтата в края на краищата е реалност — има граници, може да бъде също толкова осезателна като всеки веществен предмет. Аз вече тъгувах, оплаквах загубата й.

Избърсах се и бързо се облякох. Снимката на Майкъл беше на полицата над камината. Прокарах пръст по очертанията на лицето му.

„Идвай си по-скоро“, прошепнах. Страхувах се не за него, а за себе си.