Колин Фалконър
Анастасия (39)

Анастасия

Защо се дръпнах, когато той се опита да ме докосне? Какво толкова ужасно има в този малък знак на човешка привързаност? Как да го обясня? Като бито куче не вярвам на никоя ръка, която иска да ме докосне.

Разбира се, Майкъл искаше да ме използва по някакъв начин. Надявах се да е така и можех да го разбера. Но той беше сложен човек. Всички непознати в Шанхай, които пъшкаха отгоре ми, никога не бяха искали толкова много от мен, колкото искаше той.

Почувствах се раздвоена — сякаш бях аз и не бях аз. Аз съм Анастасия, помислих, и съм велика княгиня; аз съм и Анастасия бар дамата, курвата. За миг се извисих толкова много над Майкъл, над всички. Хвърлях им трохички от личността си — усмивчица, думичка, но после си спомних другата Анастасия и така се засрамих, че се почувствах като прах под краката му.

Ако съм Анастасия, той не ме заслужава. Но ако съм някаква белоемигрантска измет от Шанхай, аз не го заслужавам.

Майкъл ме заведе на гости в Мейфеър у един приятел на Себастиян, който живееше в ателие близо до Грозвенър Скуеър. Гостите бяха много, но не познавах никого, само Анджела и Себастиян. Тоест — никой друг, освен двамата лондончани, които имаха най-голямо основание да ме презират.

Държах се здраво за ръката на Майкъл. Разбира се, той познаваше всички и най-накрая тълпата го отдели от мен. Застанах в един ъгъл и се загледах в младите мъже и развлечените им панталони, толкова широки, че скриваха целите им обувки, в момичетата, облечени в тесни поли до коленете и танцуващи чарлстон с трескаво размахвани ръце.

Не бях пила истинско шампанско от Берлин, затова грабнах една чаша от масата и я пресуших. Дощя ми се да не се бях съгласявала да идвам. Мислех, че ще е малък прием, само няколко приятели на Майкъл, искаше ми се да се запозная с някого, той да ме представи като велика княгиня.

Видях Анджела да си пробива път през тълпата към мен.

— Значи Майкъл е довел бежанката си — подхвърли тя.

Имаше причина да ме мрази, но не отговорих на острата забележка.

— Виждате ли го някъде?

Посочи ми го. Майкъл танцуваше с някакво момиче — кожа и кокали, с голи ръце и крака.

Някой пъхна нова чаша шампанско в ръката ми. Изпих я моментално.

— Би трябвало да ви мразя — каза. Анджела, — но вината не е у вас.

И двете се загледахме в него. Не че изглеждаше класически красавец с това негово лице на боксьор и с перчема, който все падаше над дясното му око. Може би усмивката го правеше толкова очарователен. Поне половината жени в стаята явно мислеха така, защото не бяхме единствените, които не сваляха поглед от него.

Запитах се защо не съм така отчаяно влюбена, както Анджела. Сигурно има нещо сбъркано у мен.

— Знаете ли, той е безнадеждно влюбен във вас — промълви Анджела.

Очевидно беше, че ме обича. Виждах го отдавна. Но защо, когато я чух да казва тези думи, това ме разтърси толкова силно? Защо просто не можех да отвърна на любовта му?

— Щастливка — въздъхна Анджела.

Точно тогава един младеж я хвана за ръка и я покани да потанцуват.

Безнадеждно влюбен или не, тази вечер Майкъл беше загубен за мен. Натриваше ми носа и не можех да го обвинявам. Беше приключил танца с онова момиче, сега друго висеше на ръката, молейки го за един чарлстон. Толкова прозрачни бяха тези момичета. В нощния клуб умеех много по-добре да прикривам намеренията си.

Щастливецът Майкъл — можеше да избира сред толкова много млади жени.

Горкият Майкъл. Избра мен.

— Здравейте — чух някакъв глас. Озърнах се. Висок рус млад мъж се надвесваше над мен с две чаши шампанско. — Донесох ви шампанско.

Беше пиян. Аз също.

Взех чашата.

— Роджър Уъртингтън. — Протегна ръка. — Приятелите ме наричат… ами, наричат ме Роджър. Вие сте доста хубавичка. Сама ли сте?

— С Майкъл Шеридан съм.

Той присви очи, взирайки се в гостите — Майкъл беше обкръжен от три млади жени, които се смееха прекалено силно на шегите му.

— Май е доста зает. Та, как казахте, ви е името?

— Анна. Анна Романова.

— Рускиня нали?

— Да, как познахте?

— Е, очевидно е. Романова е руско име. Издава ви.

Този май не умееше да се шегува.

— Майкъл като че ли ви изостави.

Той опря дланта на дясната си ръка на стената точно до главата ми и се наведе към мен.

Допих шампанското. Можех да надиграя Майкъл в собствената му игра. Да целуна мъж като Роджър Уъртингтън, беше доста висока цена, дори за да постигна равен резултат. Впрочем, какво беше направил Майкъл, за да заслужи лошите ми чувства? Подобна дребнава отмъстителност беше проява на ужасна неблагодарност след онова, което стана в Берлин.

— Трябва да намеря онова място — дръпнах се от досадника.

Вратата на банята беше отворена. Млада жена, наведена над мивката, смъркаше кокаин от мраморната плоча. Погледна ме. Ухили се:

— Ама че боклук са ми пробутали — и излезе.

Врях се в отражението си в огледалото и това, което видях, никак не ми хареса. Всеки ден отново се откривах, всеки ден имаше нещо различно, все по-достойно за презрение. Усещах се измамена. Трябваше да бъда знаменитост, навсякъде да ме посрещат с фанфари. Заслужавах нещо по-добро от това. Където и да влезех, трябваше да се обръщат и да ме зяпат.

А може би се заблуждавах? Нима си бях измислила това усещане за съдбовност, нима го бях сътворила от надеждите и обещанията, които ми даваха други хора? Това, което усещах, беше ли наистина мое чувство?

Плиснах малко студена вода на лицето си. Банята започна да се върти пред очите ми. Бях прекалила с шампанското. Опитах се да се съсредоточа в мършавата жена в огледалото, непознатата с остригана руса коса и ярки сини очи. Хубавичка, но не по-хубава от всички други момичета в стаята оттатък.

Какво те прави изключителен?

Призля ми, трябваше да глътна малко чист въздух. Но когато излязох от банята, отпред ме чакаше Роджър Уъртингтън.

— Добре сме, нали?

— Искам само… малко чист въздух.

— Аз ще се поразходя с вас.

Хвана ме за ръката и ме поведе надолу по стълбите.

Млад мъж, свил се на пода до перилата, повръщаше. Едно момиче стоеше недалеч от него и го наблюдаваше с презрителна гримаса. Шумът от партито се чуваше чак долу на улицата. Поглеждайки нагоре, човек би могъл да различи танцуващи силуети зад завесите.

Роджър ме бутна в един вход. Нощта беше студена и аз бързо изтрезнях. Потреперих. Пръстите му ме стискаха ужасно силно.

— Наистина си много хубавичка — каза той и се опита да ме целуне.

Аз го отблъснах и се олюлях. Внезапно ми стана много трудно да се задържа изправена, почувствах, че всеки момент мога да припадна.

— Е, хайде де, една целувчица — настоя той.

Достраша ме.

Но видях Майкъл, моят ангел пазител с неотразимата си усмивка да слага ръка на рамото на Роджър Уъртингтън, изричайки:

— Боя се, че тя е моя, Родж.

Роджър се обърна, ухили се глупаво и сви рамене като непослушно момче, хванато в някоя дребна простъпка. Каза:

— Съжалявам, приятел — и се отдалечи.

Роджър беше безобиден. Отново бях реагирала прекалено.

— Свитата ми ме изостави — обърнах се към Майкъл, усещайки, че завалям думите.

— Колко изпи?

— Две чаши.

— По-добре да се прибираме — каза той.

Свали палтото си и го уви около раменете ми, за да ме предпази от студа. Извика един файтон и ме напъха в него.

Не си спомням как сме стигнали до апартамента. Опирах се на рамото му, земята се изплъзваше изпод краката ми, опитвах се да не повърна. Но си спомням едно — някъде по средата на това пътуване докоснах леко с устни бузата му и прошепнах: „Обичам те.“ Чух се как го казвам, знаех, че в този момент говоря напълно сериозно, но бях пияна и утре нямаше да си спомням.

Събудих се облечена на леглото му. Погледнах часовника — пет часът сутринта. Не си спомням как съм изкачила стълбите. Лежах върху кувертюрата на леглото с роклята, с която бях облечена снощи, покрита с едно одеяло. Надигнах се и го потърсих.

В дневната светеше. Майкъл спеше на дивана, на гърдите му лежеше отворена книга, лампата на масичката светеше. Коленичих на килима и го загледах. Дишаше плитко и равномерно, кичурът коса беше паднал на лицето му, изглеждаше като малко момче, заспало над домашните си.

Взех книгата и я оставих на пода. Не знам защо се наведох и го целунах нежно по устните. Той премига и отвори очи.

— Три години чаках да направиш това — чух гласа му.

Обхвана лицето ми с длани и допря устните си до челото ми. Виждах отражението ни в огледалото на стената. Колко мъже бях имала преди Майкъл? Прекалено много, вече не ги помня. А сега за първи път исках мъж така, както и той ме искаше.

— Ти не се опита да спиш с мен.

— Беше пияна.

— За американец постъпи като истински джентълмен.

Смъкнах роклята, усещайки топлината на огъня по голия си гръб. Не си спомнях първия път, когато бях с Майкъл. Питах се дали той го помни, ако изобщо мислеше за това сега.

Коленичих и започнах да го събличам. Смъкнах ризата от раменете му. Не помнех как изглеждаше тялото му. В онзи нощен клуб идваха толкова мъже, а кратката ни среща беше толкова отдавна.

И едно ново великолепно усещане — мъж ме целува по устните. Усетих също толкова непозната топлина да се разлива в мен. Довечера ще се опитам да бъда добра с него. Знам, разбира се, как да задоволя един мъж. Просто досега никога не бях пожелала да го направя.

А той беше толкова нежен, сякаш бях девственица. Трогна ме това, че държеше и аз да изпитам удоволствие. Обхвана гърдите ми с големите си ръце, после коленичи пред мен и езикът му премина нежно по очертанията на корема ми. Знаех какво ще направи. Никой мъж досега не го беше правил.

Опитах се да се отдръпна, някакъв непознат пуритански инстинкт се разбунтува при мисълта за намерението му. Но той ме държеше здраво и аз се подчиних. Бях твърде напрегната, за да се насладя на действията му, но те разчупиха някаква бариера между нас. После аз направих за него това, което той стори за мен. Най-напред нежно обхванах зърната му с устни и го възбудих така, както той ме беше възбудил. Когато накрая седнах отгоре му, приближих лице до неговото и отново го целунах. Само да можех да задържа завинаги това чувство — Майкъл вътре в мен, лицето му в ръцете ми, устните ни слети, двамата съединени в този миг тялом и духом.

Почти не се преструвах. Но това нямаше значение в един живот, изпълнен с преструвки.

— Обичам те, принцесо — прошепна той.

— Обичам те — излъгах.

Искаше ми се това да е истината. Ако той ми беше повярвал, чудя се какво ли щеше да направи.

Студена февруарска утрин, скреж по покривите на Кенсингтън. Бях сама в апартамента. Майкъл беше загубил работата си в Ройтерс и сега се препитаваше като съдебен репортер в „Дейли Телеграф“. Зле платена работа, която никак не му харесваше, но казваше, че няма избор.

На вратата се почука. Когато отворих, видях Анджела на прага — хладна и изискана с модна шапка и тясна пола. Аз бях навлякла една от ризите на Майкъл и чифт стари чехли. Почувствах се като Пепеляшка.

Успях да изтръгна само едно: „О!“, взряна в нея.

Тя ме изгледа доста хладно.

— Майкъл тук ли е?

— На работа е.

Тя вдигна вежда, сякаш се учудваше: „Кой би го наел?“, после попита:

— Може ли да вляза?

Дръпнах се да й направя път.

Заразхожда се из стаите, оглеждайки вещите, сякаш имаше намерение да ги купува. Извади цигара от сребърната си табакера, сложи я в дългото цигаре от слонова кост и я запали. Загледа ме, навела глава настрани.

— Наистина си уцелила десетката, нали?

— Моля?

— Той каза, че си рускиня.

— Това престъпление ли е?

— И къде всъщност те намери?

Аз я загледах безмълвно.

— На някои мъже им харесва да прибират безпризорни. Така се чувстват полезни.

Нямах намерение да премълча. Някои хора използват блясъка и парите като оръжие, цапардосват те с тях, мислят, че имат това право.

— Можете да говорите каквото си искате за мен — изсъсках, — но няма да допусна да говорите лошо за Майкъл. Досега два пъти ми е спасявал живота. Той е един от най-добрите и най-храбрите мъже, които познавам.

Чудесна реч, без гняв, без театралничене. Поне веднъж имах защо да се гордея със себе си.

Анджела май не очакваше да го защитя. За момент онемя. Но накрая се съвзе:

— Какво искаш да кажеш с това, че ти е спасил живота?

Не исках дай разказвам за Андрей, затова просто отговорих:

— В Шанхай нямаше къде да отида, умирах от глад. Хвърлих се от един мост. Той скочи в реката и ме спаси, след това ме прибра в апартамента си и се грижеше за мен.

— Защо?

— Не знам.

— И какво получи срещу милосърдието си?

— Не особено много — отговорих и я изгледах остро. — Права сте за мен, но грешите за него.

Тя се замисли. Не знам какво стана с нея, може би искреността ми я обезоръжи. Изгледа ме от глава до пети.

— Няма ли какво друго да облечете?

Поклатих глава. Бях оставила всичките си дрехи в Берлин. Майкъл беше карал, че ако претърсят багажа ни, женските дрехи може да изглеждат подозрителни, щом пътувам с мъжки паспорт.

— Имам само това, с което бях облепена на партито онзи ден.

— Я да видим какво можем да направим — беше реакцията й.

Бях чувала толкова много за Англия, бях виждала толкова много британци в Шанхай и ми се струваше, че всички живеят в мраморни дворци с армии от прислуга. Шокирах се, като видях обикновени англичани в работни дрехи вместо с панамени шапки и бели ленени костюми. Дворците от гранит и мрамор с безкрайните си аркади бяха внушителни, но най-силно впечатление ми направи фактът, че и тук съществуваше огромна мизерия.

Взехме метрото до Чаринг Крос. Загледах се в един латернаджия с маймунка, която просеше монети от минувачите. Дадох на маймунката едно пени и това предизвика раздразнението на Анджела.

— Не трябва да насърчаваш тези хора — каза тя.

Тръгнахме по Сейнт Мартине Лейн сред улични музиканти и просяци. Полицай с огромни мустаци мина покрай нас с велосипед.

— Престани да зяпаш, мислят те за провинциалистка — изсъска Анджела, когато се спрях, за да погледна две контета — така ги нарече тя, — с цилиндри и фракове, бързащи към Шафтсбъри Лейн.

Тя ме беше облякла в един от собствените си костюми — прилепнала пола точно над коляното и шапка като камбана, за да скрия момчешката си подстрижка, твърде къса дори и за модерна жена от двадесетте. Освен това ми услужи с гримовете си. Няколко млади мъже се зазяпаха по мен. Помислих, че изглеждаме като две истински лондонски девойчета, както се изразяваше Анджела, и спрях да видя отражението си във витрината на кафене „Лайънс“.

Анджела ме бе поканила на следобеден чай.

Келнерът ни отведе на една маса до витрината. Чайната беше претъпкана и аз — великата княгиня — зяпах като някаква картофобелачка келнерките с черни рокли и бели престилки, които сновяха насам-натам, поднасяйки кейк и чай на клиентите. Струваше ми се, че Берлин е останал в някакъв друг живот.

Оставих Анджела да говори, за каквото й хрумне — за мода, танцови локали и партита. Моята нова и неочаквана приятелка беше решила да ме вземе под крилото си и сега ме въвеждаше в лондонското общество. Възприех го като благословия. Получих прошка, беше ред на изкуплението.

Или може би просто се опитваше да ме разсее, да ми се хареса, за да й се изповядам, да й призная слабости, които може да използва, за да си върне Майкъл? Нали разбирате, не ми беше лесно да се доверявам. Забелязах как упорито обръща разговора към Майкъл.

— Няма защо да се смяташ длъжна да ходиш на партито у Брисенден другата седмица — каза тя.

— Брисенден? — запитах, правейки се на смаяна новачка.

— Майкъл не ти ли го спомена?

— Може да не е бил поканен.

Тя ме изгледа объркано, сякаш бях заговорила на руски.

— Ако си Майкъл Шеридан, няма нужда да те канят. Той е приятел на Себастиян и е ужасно красив. Просто се очаква да отиде.

— Е, тогава сигурно ще отидем.

— Майкъл, разбира се, мрази тези партита. Може би ти е казал.

Не, не ми беше казал.

Анджела наведе глава настрани и от движението цигарата й се вирна като пламтящ факел.

— Сигурно много го обичаш — рече тя и съдейки по жалостивото й изражение, човек би помислил, че току-що са ме уведомили, че трябва да ми ампутират ръка или крак.

Сякаш бях някаква нещастница, нуждаеща се от съжаление.

Дощя ми се да я шокирам.

— Не знам дали изобщо го обичам.

Сигурно беше вярно. Разчитах на него, но не беше същото. В края на краищата, имах само него. Бях му позволила да се люби с мен — веднъж за пари, после от благодарност. Но обичах ли го? Не бях способна на подобно чувство.

— Аз го обожавам — каза Анджела и в гласа й долових упрек.

— Не съм ти съперничка — отвърнах и тя ме изгледа недоверчиво, сякаш знаеше, че я лъжа. — Не съм — повторих.

— Но той те обича.

Как би могъл някой да ме обича? Сигурно има нещо сбъркано в мъж, позволил си да се влюби в проститутка, мислех си, пък и кой би рискувал живота и кариерата си заради убийца. Затворих очи и видях Андрей на пода в Грюневалд с разпилян по паркета мозък. Тази картина беше неотвратимо запечатана в паметта ми. Струваше ми се нечестно да помня това, след като съм забравила толкова много други неща.

Какво всъщност изпитвах към Майкъл? Ако някой ви хвърли спасителен пояс в леденостудения океан, вие го сграбчвате и се държите за него. Не се питате какво мисли спасителният пояс за вас.

— Ако имах смелостта, щях да се махна, да го освободя — казах.

— Ако изчезнеш, той няма да се върне при мен. Ще тръгне да те търси.

Очите на Анджела бяха пълни със сълзи. Бръкна в чантичката си, извади кърпичка и сърдито ги избърса.

— Бих искала да знам каква е тайната ти. Майкъл е имал толкова много момичета. — Разбърка чая, вглеждайки се в млечнокафявите вълнички. — Ти всъщност не си руска принцеса, нали?

Не беше въпрос, а по-скоро обвинение в измама.

— Не — отговорих, — разбира се, че не съм. Никога не съм твърдяла това.

Поредната лъжа, изречена, за да я успокоя.

Ако не бях Анастасия Романова, коя можех да бъда?