Колин Фалконър
Анастасия (37)

Анастасия

Помня — странно е да се чуя как казвам това — помня чиновника от митницата в Дувър, запомнила съм лицето му толкова ясно, колкото лицето на някой любовник. Няколкото косъмчета по брадичката, които беше пропуснал при сутрешното си бръснене; мокрите кичури черна коса под фуражката; малката брадавица над дясното око. Взе паспорта ми, прегледа го отгоре-отгоре и после ме погледна в очите. Усещах как се огъвам като нощно видение пред неочакван пламък. Знаех, че ще демаскира жалката ми дегизировка, ще разбере, че документите ми са фалшиви. Мислех, че ще ме извади от опашката и ще ме върне на берлинската полиция, за да ме съдят за убийство. Вече виждах огромния сив двор на затвора, свещеника в черно расо и дебелото въже. Но той просто ми подаде паспорта и махна да минавам през бариерата, насочвайки вниманието си към следващия на опашката. Сякаш угасиха някакъв прожектор. Видях Майкъл да ме чака с безизразна усмивка, като че не беше и допускал по-различен резултат…

Налагаше се сама да си нося куфара.

Пристигнахме на гара „Ватерло“ в една студена зимна вечер. Слязох на перона, загледах как парата от локомотива се издига на кълба към сводовете над главите ни и се приготвих да се преборя с още един безличен град.

Носачи минаваха покрай нас с колички, натоварени догоре с куфари и кутии за шапки. Майкъл ме прекара през тълпите към опашката от файтони, наредени отвън пред огромния портал. Веднага ме връхлетя мирисът на непознат град — пушек от комини, изгорели газове от автомобили, конски изпражнения от чакащите файтони. Чувах грубия лондонски говор, който в първия момент взех за някакъв непознат език.

Докато пресичахме Темза, аз гледах през прозореца. Лондон беше забулен в мъгла. Тя образуваше ореоли около газовите фенери по Уестминстърския мост. Разбрах, че съм в безопасност. Бях направила най-лошото нещо на света, но бях в безопасност. Този непознат, моят най-добър приятел на света отново ме беше спасил.

Спряхме пред редица овехтели сгради в някакъв квартал на име Кенсингтън. Този път Майкъл взе двата куфара и аз го последвах по каменните стъпала към една зелена врата. Апартаментът му беше на втория етаж. Качихме се по едно тясно стълбище. Миришеше на влага, мебелите бяха заметнати с бели покривала. Студът беше непоносим.

Майкъл запали лампите и клекна пред решетката на камината с кутия кибрит и няколко фишечета от стар вестник.

— След малко ще имаме огън — обяви той тържествено.

Огледах се. Стори ми се мрачно и тясно. Сега, когато бях в безопасност, се запитах къде съм се озовала.

— Искаш ли нещо? — попита той, но аз поклатих отрицателно глава. Исках просто да заспя, да се скрия от света.

Заведе ме в спалнята и запали малката газена лампа до леглото.

— Тази нощ можеш да спиш тук.

Изведнъж бях обзета от чувство на огромна благодарност, едва не се задавих. Той беше рискувал толкова много заради мен. И независимо че бях невероятно изтощена, протегнах ръце, прегърнах го през врата и притеглих лицето му към себе си. И го целунах, целунах го по устните толкова силно, че почти усетих болка. През цялото време, докато бях омъжена за Андрей, никога не го бях целувала по устата, дори в редките случаи, когато се любеше с мен — никога. Не бях целувала и никого от клиентите си в Шанхай.

Целувката беше най-ценното, което можех да дам.

Още бях облечена в мъжките дрехи и си представих как бихме изглеждали в очите на някой случайно влязъл в стаята — двама мъже в тъмни костюми, прегърнати и притиснати един към друг. Отпуснах се на леглото, привличайки Майкъл върху себе си. Усещах мириса на мократа вълна от дрехата му. Чувствах се на сигурно място в ръцете му — по-сигурно, отколкото в целия си досегашен живот. Не исках да го пусна.

— Благодаря ти — прошепнах. — Благодаря ти.

Усетих как тялото му се напрегна и той се отдръпна от мен. Опитах се да го задържа, но беше по-силен. Отдели се от мен и се изправи.

— Какво има? — запитах.

— Не искам професионалистка на цената на любителка.

Беше толкова жестоко, че дъхът ми спря.

— По-добре заспивай. И двамата сме уморени.

Затвори внимателно вратата зад себе си.

Бях го засегнала с нещо. Усетих непоносима болка. Но бях видяла следи от стъпки в снега. Сега вярвах, че има някаква пътека, по която да тръгна, някакво място, където да отида.

Но не тази нощ.