Колин Фалконър
Анастасия (28)

Майкъл

Шефът ми в Ройтерс беше Джереми Сандерсън — възпитаник на Оксфорд, владееше пет езика, носеше косата си вчесана на път, говореше така, сякаш в устата си държи топче. Беше англичанин от онези, които съм готов да намразя още щом ги видя, поредният гръмогласник с непоносим комплекс за превъзходство. Но не беше лесно да намразиш Сандерсън, дори ако си предразположен към това. Беше чаровен, имаше някакво сухо чувство за хумор, военен кръст за храброст от Голямата война и неизчерпаем запас от цигари. Трудно ми е преценя кое от тези му прекрасни качества ме покори.

Когато пристигнах в Берлин, Сандерсън ме взе под крилото си и започна да ми обяснява всичко — от сложностите в германската политика до най-лесния начин да различа момиче от мъж, облечен като момиче — а именно, адамовата ябълка, — в баровете по Фридрихщрасе. Затова, разбира се, отидох при Сандерсън за съвет относно загадката около Анастасия Романова.

— Виж какво — започна той, Романови напоследък са сериозна тема. Вземи например тази Анна Андерсен тук, в Берлин. Миналата година и една жена в Париж се представяше за великата княгиня. — Седяхме в едно от кафетата по Курфюрстендам и наблюдавахме минувачите: травестити с олюляваща се походка, емигранти от средната класа, които излагаха на показ перлите си, окъсани просяци, продаващи връзки за обувки за по няколко пфенига. — Не става дума за една изгубена велика княгиня. А за политика.

Замълча за миг и продължи:

— Разгаря се борба за наследството. Ако Анастасия е жива, това ще усложни нещата. Нали разбираш, има трима основни претенденти за руския трон. Великият княз Николай в Париж, популярен, много интелигентен мъж, но все пак от съмнително потекло. Другият е великият княз Кирил, братът на царя. Той трябва да бъде наследникът, но никой не може да му прости това, което направи.

— Какво е направил?

— През 1917 излезе на Невски проспект с войниците си и предложи да застане на страната на Думата в борбата против царя. По това време председателят на Думата се опитваше да задържи Николай на трона, затова каза на Кирил да си върви у дома. Кирил се върна в двореца и развя червеното знаме от покрива си. Повечето руски монархисти биха предпочели да видят Ленин на трона, а не него.

— Кой е третият претендент?

— Княз Хесенски, другият брат на Николай. Царицата майка — тя живее в един замък в Дания — остава титулярният глава на династията Романови и може би ще подкрепи неговата кандидатура срещу тази на Кирил, но за нищо на света няма да признае, че скъпият й син Николай сега е храна на червеите. Тук е основното затруднение. Който и да бъде избран, се нуждае от одобрението на старата птичка.

— А Анастасия?

— Тя е мъртва заедно с останалите от семейството.

— Но ако не е? Само да предположим.

Той поклати отрицателно глава, но продължи с играта.

— Най-напред трябва да намериш човек, който със сигурност ще я идентифицира. Лошото е, че семейството в последните няколко години е живяло в Царское село, били са затворени като отшелници. Останали са живи само шепа хора, които е възможно да я помнят от тези последни години. Не забравяй, тя беше най-малката от четирите сестри, затова не я смятаха за особено важна. — Той допи кафето си. — Кога се махна от Ню Йорк?

— Преди четири години.

— Връщал ли си се оттогава?

Поклатих отрицателно глава.

— Добре. Да предположим, че всички, които тогава са те познавали, семейството и всичките ти приятели са изчезнали, пометени от огромна приливна вълна. Кой остава? Една леля, бавачката ти от детските години, един учител. Ти се връщаш в Ню Йорк и казваш, че си наследник на семейното богатство. Само че някакъв братовчед, когото изобщо не познаваш, не иска да ти го отстъпи, затова казва, че си измамник. Колко лесно ще ти бъде да докажеш кой си, ако нямаш документи?

— Ако леля ми ме познае…

— А ако си се променил, ако не си прекрасният, възхитителен младеж, който виждам пред себе си в момента? Да предположим, че си надебелял, че косата ти е опадала, а паметта на леля ти е започнала да й изневерява. Учителят не е сигурен, защото е минало много време. Бавачката си те спомня от времето, когато си бил десетгодишен. Отивате в съда, има хора, които са те виждали няколко пъти и са много сигурни, че си ти, докато някой мъдър и умен адвокат не започне да ги разпитва и да сее съмнения в главите на съдебните заседатели. В края на краищата всичко опира до последното изкопаемо — престарялата ти баба. Обаче бабето е голяма кучка, почти обезумяла от мъка, винаги е предпочитала братовчед ти пред теб и има подчертан интерес да се прави, че не си този, който казваш, че си.

— Защо ще говори така?

— Защото трябва да приеме, че любимият й син е мъртъв. А тя е така покрусена от мъка, че се залъгва, че той е жив. Точно това става с императрицата майка. Олга, Татяна, Мария и Анастасия може да са нейни внучки, но тя обичаше Николай. Той беше всичко за нея.

Разбрах го. В края на краищата, преди да ги пометат болшевиките, всички Романови се държаха невероятно ексцентрично. Бях чел биографиите им: когато царят бил на фронта по време на Голямата война и десетки хиляди руски войници всеки ден падали убити край него, в дневника си той пишел почти само за атмосферните условия. Докато съпругата му се съветвала по медицински и политически въпроси с един развратен скитащ монах.

— Значи дори ако това момиче, за което ти разказвах, е Анастасия, според теб императрицата майка никога няма да го потвърди?

— Точно така. Макар като жена да не може да наследи трона поради действащия закон, ако бъде призната, никой няма да постави под съмнение мястото й в системата на имперското наследство. Но княз Хесенски няма да допусне това — той иска трона за себе си. Поради най-различни причини никой от семейството й не желае Анастасия да е оцеляла. И тъй като не искат да го повярват, няма да го повярват. — Той се наведе към мен. — И, разбира се, не забравяй парите.

— Какви пари?

— Говори се, че датската стара птичка е изнесла от Русия милиони долари в диаманти и бижута. Казват, че ги държи под леглото си в голяма кожена чанта. Анастасия може да претендира за част от тях. Съжалявам, че ти го казвам, но съперничеството е и в това. Кой ще вземе парите… — Той вдигна вежда. — Нали не си убеден, че жената, която познаваш, е истинската велика княгиня?

Свих рамене, сякаш това не ме засягаше, сякаш беше просто поредната история, разбудила журналистическите ми инстинкти.

— Не съм убеден — отговорих му.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, много хитър номер е това с амнезията.

— Хитър номер ли?

— Приятелю, ако аз трябваше да се правя на някого, точно така щях да постъпя. Независимо колко добра актриса е, рано или късно ще я хванат — по името на някое любимо кученце или на слугиня, любимото й ядене. Не можеш да знаеш абсолютно всичко за живота на един човек. Просто не е възможно. Но ако кажеш, че си изгубил паметта си, всичко се свежда до физическата прилика и никой нищо не може да докаже. При други обстоятелства на Банишевски можеше да му провърви.

— Според мен тя не се преструва — възразих аз.

— Помисли само: паметта ти е това, което си, приятелю. Квинтесенцията на твоята личност. Ако нямаш памет, ти не знаеш откъде си, не знаеш какви събития са оформили живота ти, изобщо нищо не знаеш за себе си. Изгубил си душата си. Ако това момиче наистина не си спомня нищо, значи е изгубило самоличността си. От което пък следва, че може да си измисли нова.

Той беше журналист. А цинизмът беше част от професията.

— Сигурно си прав — измърморих.

Спомних си първата си среща с Анастасия онази нощ в клуба: момиче без душа. Съвършено определение за нея. Но сега тя имаше история и аз бях част от нея. Знаех какви събития са я оформили, бях там и бях помогнал събитията да се случат.

С други думи, сега тя беше част от моята история, част от това, което бях. Знаех, че трябва отново да я видя, да изгоня призраците, да я изтръгна от ума си и от живота си.

Въздухът в „Егел“ беше задръстен от задушливия пушек на силните руски цигари. От тъмния ъгъл долиташе дразнещото скрибуцане на цигулка, един келнер си пробиваше път с рамото напред, понесъл чинии с блини и шашлици. Всички снимки по потъмнялата дъбова ламперия на стените бяха на мъртвия цар и семейството му. На една от тях Николай пристигаше в Зимния дворец за тържеството по случай тристагодишнината на династията Романови през 1913; на друга пак той, в сивата си униформа и островърха шапка, правеше преглед на войски, строени в някакво кално поле; на трета, в бяла униформа на морски офицер, позираше за официален семеен портрет.

Ресторантът бе претъпкан и едва след няколко минути успях да открия този, когото търсех. Банишевски се беше разположил на ъгловата маса в задната част на залата, отдясно до него седеше една слаба, светлокоса млада жена, а друга, по-възрастна рускиня — по-скоро хубавичка, отколкото красива — беше от лявата му страна. Наоколо се беше струпала обикновената сбирщина от изпаднали благородници в цялата си повяхнала слава. Гласът му се чуваше чак в другия край на залата. Разбира се, говореше за политика. После изведнъж всички на масата изведнъж заговориха на руски. Не ми обърнаха никакво внимание. Стоях и се взирах в Анастасия.

Беше се променила, разбира се. Спомнях си я сиротна, наплашена и бледа, със сенки под очите и костеливи ръце, които не преставаха да се движат като някакви бледи пеперуди, пърхащи от място на място. Безспорно, здравето й се беше подобрило, бузите й имаха цвят, а деликатните кости бяха облечени в малко повече плът.

Но най-голямата промяна у нея не беше физическа. Тя беше преживяла метаморфоза на духа и това се виждаше в начина, по който седеше, подпряла брадичката си с ръка, в бляскавия й поглед. Държеше се напрегнато, но самоуверено. Моята Анастасия някак бе успяла да възстанови връзката си със света.

Когато ме видя, очите й се разшириха. Докосна ръкава на Банишевски, той спря насред изречението и вдигна очи. Гняв забули лицето му. Гняв и — струва ми се — страх.

Изведнъж всички млъкнаха и се загледаха в непознатия, дошъл непоканен на малката им сбирка.

— Здравей, Анастасия — изрекох аз.

— Майкъл.

Може би й беше приятно да ме види, но не бях сигурен. Така и не се научих да разчитам израза на лицето й. Кимнах на Банишевски.

— Андрей Сергеевич.

Трябваше да бъде сигурен, че ще я потърся. В двора на руската черква го бях предупредил за намеренията си. Тя грациозно ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Познавам този господин от Далечния изток — обясни графът на останалите на масата. — Журналист е.

Отново погледнах Анастасия. Бях забравил колко е красива, колко силно ми въздействаше. Нямаше начин да го обясня нито на себе си, нито на някой друг. Нямаше смисъл. Гледах я и почувствах как пламвам.

— Андрей, забравяш добрите маниери — обади се хубавичката жена. — Няма ли да предложиш на госта ни да седне?

От изражението му можех да заключа, че по-скоро би ми прерязал гърлото с бръснач. Но графът се подчини на условностите и ме попита дали искам да се присъединя към компанията им. Ясно пролича колко облекчен се почувства, когато отказах. Бръкнах в джоба на сакото си и извадих една визитна картичка. Подадох я на Анастасия.

— Сега работя в тукашното бюро на Ройтерс.

Усещах как Банишевски изгаря от желание да я изтръгне от ръцете й и да я накъса на дребни парчета, но ако го направеше пред очите на всички, щеше да се изложи.

— Ройтерс?

— Не може цял живот да се шляя.

Физиономията на Банишевски изразяваше върховно презрение.

— Изглеждаш прекрасно — продължих, без да преставам да я гледам.

— Благодаря.

— Радвам се, че те видях. Обади ми се някой път.

Излязох и вървейки под ярката слънчева светлина, се запитах какво съм постигнал. Знаех само едно — че трябва да я видя насаме. Но не вярвах, че тя изобщо ще ми се обади.

Както и стана.