Колин Фалконър
Анастасия (27)

Анастасия

Имаше един ресторант на Курфюрстендам, „Орел“ — любимият ресторант на Андрей, в който ходехме всеки ден.

Сякаш Господ протегнал ръка, извадил едно кафене от стария Санкт Петербург и го пренесъл тук на берлинската улица, както казваше той. Русия събуждаше у него силна сантименталност. Нищо друго не можеше да го трогне.

Шумът. Посреща те стена от шум — тракане на чинии, дрънкане на балалайки, келнери, които викат на руски. Снимки на царското семейство висяха нагъсто по неизмазаните тухлени стени. Ние с Андрей винаги влизахме величествено и докато вървяхме между масите, сякаш всеки искаше да ми се поклони, да поеме ръката ми и да ми изкаже почитанията си. Ние бяхме величеството, което нещастните загубени души мислеха, че никога повече няма да видят в пропадналия си живот; дори онези, които не вярваха, че съм Анастасия, ме наричаха „ваше височество“. Искаха да повярват и това им беше достатъчно.

На масата ни винаги имаше по някой княз или най-малкото графиня, както и един младеж с невероятно бляскав поглед, който изглеждаше силно привързан към Андрей. „Кокаин“, прошепна ми веднъж един от сътрапезниците.

Специално този ден наша почетна гостенка беше красива графиня на средна възраст, току-що пристигнала в Берлин. Андрей ме увери, че тя се е познавала с царя и дъщерите му и имала стабилни връзки в двора. Казваше се Наталия Радмилова.

— Трябва да й направиш впечатление — заповяда Андрей, преди да излезем от къщи, — непременно трябва да получим нейната подкрепа.

Както винаги, аз бях на разположение, играех ролята на Анастасия заради него. Нито за миг в Берлин не почувствах някой да ме оглежда подозрително. Цяло чудо беше, че все повече копнеех да остана сама в усамотения ни дом в Грюневалд.

Келнерът, мъж с посребрена коса и огромни мустаци, ни сервираше с едва доловима враждебност и неприязън. Той беше бивш велик княз, връстник на Андрей, макар че в сегашния си живот двамата със съпруга ми почти не си продумваха. Графиня Радмилова разказа на другите с развълнуван шепот, че го е познавала в Русия, била е на бал в неговото имение край Санкт Петербург. Невероятно вулгарен, увери ни тя. Прадядо му се бил опозорил при Аустерлиц, оставил се да бъде пленен.

Различни блюда заприиждаха към масата ни — борш, шашлици, блини.

Чувствах как Радмилова ме оглежда и наблюдава всеки мой жест. Изведнъж тя се наведе към мен и всички спряха да говорят, за да ни чуят.

— Не ме ли познахте?

— Съжалявам. Сигурна съм, че всички вече са ви го казали. Не си спомням нищо за Русия.

Графинята се взираше в мен така напрегнато, че трябваше да се обърна.

— Невероятно, каква прилика — прошепна тя на Андрей. Изглеждаше завладяна от някакво силно чувство. — О, ваше височество, не може да сте ме забравили.

Искаше ми се да кажа нещо, с което да я утеша. Винаги се случваше така — пронизваше ме чувство на вина, сякаш трябваше да изплатя отдавна забравен дълг. Продължителните тренировки с Андрей само бяха направили нещата по-трудни. Никога не бях сигурна дали картините, които се появяват пред вътрешния ми взор, са истински спомен или фантазия, внушена от непрестанното му връщане към легендите, слуховете и собствените му неясни спомени.

Всички ни гледаха, очаквайки да бъда одобрена или отхвърлена. Но Наталия Радмилова просто поклати глава.

— Всичко беше толкова отдавна — изрече тя.

С крайчеца на окото си забелязах как на лицето на Андрей се изписва невероятно разочарование и отвращение. Неговата креатура не беше постигнала успеха, на който се надяваше.

— Казахте, че сте я виждали много пъти — изсъска той на Радмилова.

— Тогава тя беше малко момиче. А сега е жена. Паметта понякога ни изневерява.

Точно в този момент келнерът спря край масата с ново блюдо шашлици.

— Ако тази жена е великата княгиня — обърна се той към цялата маса, — значи аз съм Ленин.

И се отдалечи. Андрей хвърли салфетката на масата и се изправи.

— Тоя негодник беше един нищо и никакъв генерал — процеди, — а сега е чисто и просто келнер. Ще накарам да го изхвърлят оттук.

И тръгна да намери управителя.

Настъпи изплашено мълчание.

Старият келнер се върна обратно, като се усмихваше под мустак, явно възхитен от фурора, който беше предизвикал. Докато минаваше край мен, аз протегнах крак, той се спъна, чиниите с борш се преобърнаха, описвайки съвършена дъга, и с трясък се разбиха на пода. Съдържанието им плисна наоколо и капки от него попаднаха върху снимките на царското семейство. Сякаш капки кръв.

Взрях се в горкия стар човечец, ужасена от това, което бях направила. Той вдигна поглед към мен изпод купчината чинии, поглед, изпълнен с такава омраза, че трябваше да се обърна. Какво, за Бога, ме беше накарало да направя това?

Андрей се върна в мига, когато Наталия Радмилова извика:

— Точно така би постъпила Анастасия!

И тогава тази напълно непозната дама, миришеща на евтин парфюм, се приближи към мен и ме прегърна през врата. Всички завикаха, запляскаха с ръце и заплакаха, а Андрей нареди да донесат шампанско. Отново се превърнах в център на вниманието, връх на всичките им надежди. Не смятах, че съм постигнала нещо, само изпитвах дълбок и непреодолим ужас от положението, в което се бях поставила.

Сред бурните акламации видях как старият велик княз се измъква с непоправимо изцапано сако, изпълнил дълга си към царското семейство.

Зад бара в „Орел“ имаше вита стълба, която водеше до един клуб, разположен в мазето. Там, ако човек има пари, може да се изтегне на някой диван в зле осветената стая, да си поръча френско шампанско и да яде мариновани гъби до разсъмване. Обикновено някой беден емигрант свиреше на цигулка за дребни монети на мъничката сцена.

Графиня Наталия Радмилова беше прекрасна, погледната отдалече. Едва след като се приближиш до нея, виждаш, че красотата й е изкуствена, а от бръчките около очите й и по врата разбираш, че вероятно е десет години постара, отколкото първоначално си помислил. Кожата й имаше восъчната бледност на пергамент, плътта й беше повяхнала, може би разяждана от туберкулоза. Пушеше много и пристъпите на кашлица често пъти я караха да се превива минути наред, оставайки почти без дъх.

Както всички емигранти, и тя говореше все за миналото — за еди-кой си бал, еди-кой си маскарад, за приятели, умрели, разорени или изчезнали, за отдавна отминали светски събития, за големи семейства, окончателно потънали в разруха. Справяше се с новия си живот в Берлин, като се преструваше, че той не съществува.

— Спомняте ли си брата на царя? — запита ме тя и веднага се извини. — Съжалявам. Разбира се, че не помните. Все забравям.

И се засмя на собствената си шега.

Смущавах се, когато някои хора ме наричаха „ваше височество“, а други не — според това, доколко бяха убедени.

— Виждала съм снимки на великия княз — отвърнах.

Всичките ми така наречени спомени се дължаха на снимките от албумите. Моето минало — ако беше мое — носеше оттенъците на старите фотографии. Историята ми беше скалъпена от спомените и случките, разказвани от Андрей.

— Беше прекрасен мъж. Толкова забавен. Имах връзка с него.

Запитах се какво ли трябваше да отговоря. Имала връзка с чичо ми. Това правеше ли ни по-близки?

— Той обичаше жените. По нищо не приличаше на Андрей.

Злобна усмивка. Пъхна цигара в цигарето от слонова кост и я запали.

На сцената се появи някаква жена, една от най-красивите жени, които някога бях виждала. Стройна като тръстика, с буйна руса коса и грациозни жестове. Високите токчета подчертаваха мускулите на прасците й, лицето й притежаваше такава неземна красота, че би могло да е изваяно от мрамор. Като жена почувствах прилив на ревност. Андрей я поглъщаше с очи. Никога не ме беше гледал така. Сигурна съм.

Тя запя стара руска любовна песен от преди революцията в акомпанимент на цигулка и балалайка. Всички мълчаха.

— Разбира се, Андрей иска вашите милиони.

— Какво?

Наталия, излегнала се на дивана като императрица, наблюдаваше реакцията ми изпод полуспуснатите си клепачи.

— Говорят, че има огромно съкровище в кюлчета и скъпоценности, депозирано в Банк ъф Ингланд. Ако старата птичка в Копенхаген реши, че вие сте истинската велика княгиня, ще получите всичките пари.

Старата птичка. Императрицата майка.

— Мисля, че е заслужил някаква компенсация заради грижите, които полага за мен.

— Повече от компенсация, скъпа. Ако ви признаят, за нашия Андрей това означава регентство.

За първи път наистина оцених залога, за който играеха тези хора. Щом болшевиките паднат — а Андрей твърдеше, че както вървят нещата, това е въпрос на месеци, — значи около опразнения трон щеше да настане бъркотия. Аз все още не можех да повярвам, че Андрей е готов да представи моите претенции за трона. Идеята беше направо абсурдна.

Независимо колко често ме представяше като велика княгиня, не можех да се отърва от мисълта, че точно тази велика княгиня беше спала с дебели китайци и тънкоусти англичани.

— Питам се дали е способен да създаде наследник — рече Наталия.

Видях Андрей да ни гледа сърдито, защото говорим, докато жената пее. Да го вземат дяволите.

— Наистина ли мислите, че съм великата княгиня? — подхвърлих.

И затаих дъх, очаквайки отговора й. Възможно ли беше аз да съм този неуловим призрак на име Анастасия?

Но Наталия не можеше или не искаше да отговори. Вместо това просто се наведе към мен и прошепна:

— Вижте тези хора. Те живеят в света на сънищата. Глупаци! — И се закашля неудържимо.

Андрей я изгледа свирепо, после отново насочи вниманието си към красивата певица.