Колин Фалконър
Анастасия (23)

Майкъл

Всички в Шанхай живеехме като господари. Трудът на китайците правеше това възможно. Слугите китайци бяха евтини, надеждни и в повечето случаи бяха почтени. Или по-скоро почтени по китайски. Никога не ви лъжат открито, но винаги си приспадат комисионна за всяка услуга. Следях тази практика, за да съм сигурен, че нещата не излизат от контрол.

Една вечер, скоро след срещата ни с Банишевски, седях на бюрото си и преглеждах сметките на домакинството. Гордън стоеше до мен, явно развълнуван от нещо. Аз преглеждах бележките и квитанциите по-внимателно от друг път, струваше ми се, че той крие нещо.

Знаех от опит, че Гордън умее гениално да допълва, доходите си с малки екстри, които мислеше, че не забелязвам. Веднъж го бях хванал, че ми пробутва бележки за котешка храна, макар че нямах котка.

— Какви тези пет долара котешка храна всеки месец? — бях изкрещял тогава. — Много добре знаеш, господар няма котка. Не иска повече вижда пет долара котешка храна.

Затова на следващия месец в сметките се появи ново перо: „Една котка, десет долара.“

— Сега защо изглеждаш тъжен? — запитах го.

Не вдигна очи от пода.

Аз тропнах с юмрук по бюрото.

— Какво има? — изревах, защото ми беше писнало от номерата му.

— Тука миси — измърмори той. — Онзи мъж един път идва насам, говори миси, пие чай, не добър, господар, не добър.

— Днеска ден?

— Днеска ден, господар.

Е, какво да очаквам от една бар дама? Сам си бях измислил някакви тайни. Тя просто си беше поредната руска курва.

Не беше ме молила да й помогна, не беше ме молила за нищо. Сигурно съм луд да държа в къщата си някакво момиче, което не познавам, с което дори не спя.

— Отиваш доведеш миси — казах му. — Доведеш тука веднага.

Гордън отиде да я търси. Аз се загледах в стената, изпотен от лятната горещина, и раздразнено почесах бодливата растителност под мишниците си. Направила ме е на глупак, казах си. Не, аз самият се бях направил на глупак.

 

 

„Астор Хауз“ на Хуанпу Роуд беше най-изисканият хотел в Шанхай. Когато телефонирах на Банишевски, се уговорихме да се срещнем там за обяд. Подразбираше се, че той ще плати сметката.

Вървях през палмовата градина към ресторанта. Беше дошъл нов, знаменит френски главен готвач, работил в парижкия „Максим“, така че трябваше да е един от най-добрите в Европа. Ресторантът беше пълен с банкери, дипломати, търговци на оръжие, хайлайфни персони. Разговорите бяха само за борси и акции, за заемане на предни позиции, продажби на американски акции, покупки на житни фючърси на Чикагската борса, продажби на стотици бали ливърпулски памук. В онези дни всеки правеше пари. Беше модно, лесно и забавно.

На влизане си придадох вид на янки — надменен и невъзпитан, който знае, че неговият старец може да купи и да продаде кажи-речи всички присъстващи в ресторанта. Не бях извън собствената си среда, просто бях бесен, че изглеждам така.

Банишевски лесно се вписваше в интериора — сребърни прибори, ирландски лен, фин одеколон, френско вино, игли за вратовръзки с диаманти. Изглеждаше така спокоен, сякаш се е излегнал в топла вана. Когато келнерът дойде, графът поръча супа от костенурка и омар, после се облегна назад и плъзна поглед из залата, раздавайки наляво и надясно снизходителни усмивки и благосклонни кимвания.

Запитах се как ли успява. Без субсидиите от царя, без именията, от които да финансира този разточителен живот. Казваха, че бил избягал от Русия с цял куп рубли, и се запитах каква ли е била точната сума.

— Търсили сте Анастасия у дома — обърнах се към него.

В крайна сметка тя беше признала всичко, когато я притиснах да каже кой е тайнственият посетител. Мислех, че приема мъже за пари. Място не можех да си намеря от яд, че Банишевски се е промъкнал зад гърба ми.

— Така, значи, без светски разговори? — усмихна се той. — И без изискани фрази?

— Аз не съм от изисканите.

— Да, забелязах го още когато се запознахме.

Пропуснах това покрай ушите си, но втора такава забележка щеше да ме накара да го сграбча за врата и да го хвърля право в саксията на палмата. Както и да е, щеше ми се първо да си изям омара. Откога не бях ял омар… Щедростта на стария не се простираше чак дотам.

— Защо се интересувате от Анастасия?

— И аз се питах същото за вас, господин Шеридан. Спите ли с нея?

— Това засяга ли ви?

— Точно така ми отговори и тя.

— Добре.

— Каза ли ви за какво сме говорили?

Поклатих отрицателно глава.

— Мълчеше като мида при отлив.

— Като мида при отлив? Възхитителен израз. Не съм го чувал преди.

— Изненадан съм, английският ви е много добър.

— По-добър от вашия, предполагам. Но… впрочем, вие сте американец.

Усмихнах се.

— А вие сте един надменен негодник, който лежи на стари лаври. Аз поне имам паспорт.

Това го накара да се усмихне.

— Грешно сте ме преценили, господин Шеридан. Хмм… и аз имам паспорт. Майка ми беше германка. Но това е съвсем друга история.

Супата пристигна, Банишевски приглади салфетката и вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на аромата, сякаш беше първокласно вино. Започна деликатно да сърба супата, погълнат от свещенодействието, но изведнъж неочаквано се обърна към мен:

— Според вас, коя е тя всъщност, господин Шеридан?

— Нямам представа.

— Съмнявам се.

Това, струва ми се, би трябвало да ми даде известно удовлетворение. Но усетих как у мен се надига порив да я защитя. Господ знае защо, понеже до момента не бе показала дори частица нежност към мен.

— А според вас коя е тя? — върнах му аз въпроса.

— Мисля, че и двамата храним едни и същи подозрения, но като че ли са прекалено фантастични, за да са верни. Разликата между вас и мен обаче е, че аз имам възможност да направя нещо във връзка с това необикновено откритие. А вие нямате тази възможност.

— Аз съм журналист.

— Значи искате да спечелите от нея?

— Не съм казал това.

Той отново насочи вниманието си към супата.

— Всичко наред ли е според вас?

— Супата е прекрасна.

— Прекрасна е думата, която и аз бих избрал, но ето още една разлика между нас. Аз съм познавач. Ценя крехките и красиви неща. А вие… вие сте журналист.

— Нещо искате да кажете, така ли?

Той изтри уста със салфетката, но не отговори; Беше прав, разбира се, че между нас двамата има разлика — деликатността.

— Според вас вярно ли е, че тя не помни нищо? — попита той.

— Защо да лъже?

— Разбира се. Ако е така, имаме истинска трагедия. И вие, и всеки, който чуе историята й, както и аз, би искал да разбере как е избягала от Русия. — Келнерите отнесоха супените чинии. — Обичате ли я?

— Не — отвърнах.

— Хм. Това ме учудва. В края на краищата, тя живее в дома ви. Зависи от вас. Има ли друга причина мъж да полага такива грижи за една жена?

— Аз съм филантроп.

Той се разсмя. Престори се, че изтрива въображаеми сълзи от очите си, и поде:

— Така. Имаме един мъж, който копае в градината си. Намира най-голямото съкровище, което някога е виждал — съкровище, което може да промени хода на историята. И какво прави с него? Ето една сърцераздирателна дилема.

— А каква е вашата дилема?

— Какво мога да направя аз? Нито притежавам това съкровище, нито мога да докажа, че е автентично, докато не го отнеса някъде, където да бъде изследвано от експерти. Затова кажете ми, господин Шеридан, какво искате?

— Хиляда долара.

Той премигна. Сигурно не беше очаквал подобна прямото дори от мен.

— Склонен сте да я продадете?

И аз му разказах историята. Докато му представях покъртителната картина, той притихна и не каза нито дума. Когато пристигна омарът, графът беше потънал в дълбок размисъл.

— Прав сте — казах, когато свърших разказа си, — не мога да направя нищо за нея, която и да е. Тя изобщо не се интересува от мен и само ми тежи на джоба. Ако не ми я махнете от врата, ще я изхвърля на улицата.

Тогава говорех напълно сериозно… или поне така ми се струваше. Казвах си, че ми тежи като камък на шията, и мислех, че ако се разделим, всички ще останат доволни, а аз ще се почувствам добре.

— Хиляда долара — повтори той, опитвайки омара.

Споразумяхме се — там, на масата. Аз щях да му я изпратя като някакъв багаж. След това, докато излизах от „Астор“, вървейки под горещото следобедно слънце, заситен с прекрасна морска храна и френско вино, се почувствах облекчен, сякаш някакво бреме беше паднало от раменете ми. Довечера можех да се върна у дома, без да се оглеждам през рамо, да си оправя банковата сметка и да си довеждам жени всеки път, щом ми се прииска. Погледнех ли се в огледалото, нямаше да виждам един глупак, надхитрен от бар дама. Казвах си, че щом тя се махне, никога повече няма да помисля за нея.

Какъв глупак. Но бях само на двадесет и четири.