Колин Фалконър
Анастасия (22)

Анастасия

Събудих се от някакъв шум откъм долния етаж. Гордън и икономката се препираха на висок глас на китайски. Чух шум по стълбите. Облякох пеньоара и излязох да видя какво става. Гордън помагаше на Майкъл да се качи, а икономката го крепеше отзад и раздаваше команди. Ризата на Майкъл беше цялата в кръв. Кръв капеше от раната над окото, в косата му се виждаха лепкави тъмни петна, пак от кръв, устата и носът му кървяха. Едното му око беше подуто и затворено.

— Трябваше да видиш оня другия — изграчи той, когато ме зърна.

Гордън мина покрай мен и завлече господаря си в стаята. Положи го на старото кресло до прозореца. Размени още няколко изречения на висок глас с икономката, после тя излезе от стаята и се върна с кърпа и кана вода.

Опита се да помогне, но Гордън я отстрани. Тогава Майкъл му каза:

— Не искам ти тука, искам миси направи!

Гордън пусна гнусливо кърпата в легена и се дръпна. Изгледа ме свирепо и излезе бързо от стаята. Явно смяташе Майкъл за своя частна собственост и не желаеше да ми го отстъпи.

След като Гордън и икономката излязоха, аз натопих кърпата в легена и се опитах да почистя кръвта от лицето му.

— Какво стана?

— Бих се.

— Къде?

Той отмина въпроса с вдигане на рамене.

— Трябва ти лекар.

— Ще ида при Маки утре сутринта. Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Не можеш да се видиш как изглеждаш. — Имаше голяма рана точно над веждата, широка почти два сантиметра, месото беше подуто и разцепено като гнил плод. Още една, успоредно на косата, но по-дълга. Беше загубил и един зъб. — Жесток е бил боят.

— И по-зле е бивало.

Усетих алкохол в дъха му. Пак беше започнал да пие. Може би квалификацията на баща му отговаряше на истината: пияница и прахосник. Може би. Но беше моят пияница и моят прахосник. Поне засега.

Измих го, колкото можах. Не искаше да ми каже истината, твърдеше, че било някакво пиянско сбиване. След малко започна да се оплаква, че го боли, изтръгна кърпата от ръката ми и каза, че сам ще се оправи. Прати ме да си лягам.

На следващата сутрин, когато се събудих, го нямаше. Намерих само засъхнали кървави петна по креслото и кървава вода в легена.

Той дойде да се срещне с мен един ден, когато Майкъл го нямаше. Гордън ми съобщи, че имам посетител, и когато влязох в хола, го видях — диамантената игла на вратовръзката хвърляше отблясъци на гърдите му, на малкия му пръст имаше огромен рубин, пръстен с диамант на показалеца на другата ръка. Поклони се така, сякаш е влязла някаква високопоставена дама, а не една безделница рускиня, любовница на американски журналист.

Помня какво ми прошепна онзи ден, когато излизахме от кафенето: „Не съм допускал, че отново ще ви видя, ваше височество.“

Оттогава се чудех какво е искал да каже. За какво височество ме взема? Затова ли Майкъл все ме пита за неща, които не мога да си спомня?

— Ваше височество — чух гласа на граф Андрей Сергеевич Банишевски.

Не знаех какво да направя, нямах представа какво да му кажа. Той, изглежда, очакваше да реагирам, сякаш аз пазех някаква тайна от света, а той ми даваше условен знак, че мога да я разкрия.

Гордън стоеше, загледан в нас. Графът му нареди с рязък тон да донесе чай. Явно беше човек, свикнал да заповядва. Настани се на любимото кресло на Майкъл и долепи върховете на пръстите си, образувайки покривче. Аз също седнах, питайки се какво иска от мен и как ще промени живота ми.

— Надявам се, че не възразявате — обърна се той към мен.

— Да възразявам?

— Че дойдох да ви посетя така. Без предизвестие.

— Може би Майкъл ще възрази.

Той направи гримаса.

— Господин Шеридан. Да. — Взе пакета с цигарите на Майкъл; евтин американски тютюн. Върна ги обратно с презрителна физиономия. — Любопитството ми още не е задоволено. Къде се запознахте с него?

— Тук, в Шанхай.

Той се усмихна. Сега и двамата играехме някакви игри.

— Наистина ли нищо не помните?

— Помня, че дойдох в Шанхай. Помня някои неща от Харбин.

— Но вие сте рускиня и очевидно във вените ви тече благородна кръв. Сигурно се измъчвате, като не знаете откъде сте, кое е семейството ви.

Точно в този момент Гордън се върна с чая. Андрей го погледна така, сякаш някакво псе беше влязло от улицата. Зачука нетърпеливо с нокътя си по дръжката на абаносовия бастун, докато Гордън наливаше димящия чай в малки купички.

Най-накрая слугата излезе, но Андрей не си даде труд да вземе чая си. И на двамата не ни беше до чай. На Андрей — защото харесваше само мътното руско кафе, а на мен — защото знаех, че беше унизил Гордън, и за да си отмъсти, слугата със сигурност беше плюл в каната с чай.

— Какво искате от мен? — попитах накрая.

Нокътят му — безупречен маникюр — погали слоновата кост на дръжката на бастуна и почука още два пъти. Устните му бяха нацупени замислено.

— Стори ми се, че може да съм ви познавал.

Сякаш някакво птиче беше затворено в гърдите ми. Усетих пърхане, трептене, биещи криле, но това беше просто сърцето ми, което затуптя все по-силно. Трудно е да различиш надеждата от страха. Ако той наистина знае нещо, по-добре ли ще е това за мен, или по-зле?

Какво би могъл да ми разкаже? Дали майка ми е била добра? Ако е мъртва — как е умряла? Дали баща ми е бил чудовище и ме е биел, или добър човек, който е страдал заради мен? Имала ли съм братя и сестри? Била ли съм горда? Добра? Даровита? Бедна? И защо не помня нищо от това?

Можеше ли този мъж да ми каже коя съм и каква съм?

Колко пъти си бях повтаряла, че това вече няма никакво значение за мен. Че дори ако знаех откъде съм и какъв живот съм водила преди, все пак нямаше да бъда нещо по-различно от другите окаяни бежанци в Шанхай; независимо дали съм била княгиня или учителка, щях сутрин да се събуждам без никакви изгледи за по-добро бъдеще и без никакви надежди да се върна у дома. Но у всеки от нас има нещо, което иска да знае нашата история. Без самоличност ние сме просто прах.

Копнеех да ми каже нещо повече, но той просто се усмихваше и чакаше аз да направя следващия ход, съзнавайки, че ме е впримчил в паяжината си. Ако ме е познавал в Русия, значи имам благородна кръв, защото някога е бил довереник на самия цар.

— На кого ви напомням?

— Ако ви кажа и сгреша, ще изглеждам като глупак и без нужда ще ви измъчвам. Вижда се, че достатъчно сте страдали.

Не ми изглеждаше като човек, който ненужно ще си даде труд, за да накара някого да страда.

— Затова ли дойдохте тук, Андрей Сергеевич? Да ми задавате гатанки?

— Не, исках да бъда сигурен, че не съм сгрешил.

— И сигурен ли сте?

— Не, за съжаление. Младата жена, която помня, ако вие сте тази млада жена, не беше толкова… красива, ако ми позволите да кажа това. Беше по-пълничка и много по-различна от вас по темперамент. Но вие ужасно много приличате на нея. Какво да правим? — Той въздъхна театрално. — Как се запознахте с господин Шеридан? Негова любовница ли сте?

— Това е неприличен въпрос.

— А ще отговорите ли?

— Не. Мисля, че бих предпочела веднага да си тръгнете.

Какво ме накара да кажа това? Ужасно исках да разбера дали наистина ме познава, или само прави предположения коя може да съм. Бях готова да скоча през масата и да му издера очите. Бях невероятно бясна, задето ми прави такива номера. Но една друга част от мен беше твърде горда, за да му покаже колко съм сърдита. Може би е само един лъжец.

— Достатъчно сте високомерна, за да сте същата тази жена — каза той с усмивка и после, потупвайки два пъти с бастуна по пода, се изправи. — Довиждане, маленкая.

Как ме нарече? Маленкая. Малката ми. Зяпнах го объркана.

Той като че ли се разочарова, че не реагирах. След миг запита:

— Преди да си тръгна, може ли да видя дясното ви стъпало?

Сега вече се уплаших. Да не би да е някакъв луд, може би дори опасен? Някои от клиентите ми в нощния клуб бяха маниаци на тема крака.

Усети, че съм объркана, и се усмихна.

— Момичето, което помня. Костната структура на дясното й стъпало беше… характерна.

Събух обувката си. Усмивката му увяхна, заменена от нещо друго. Какво беше то? Объркване, несигурност. Взря се в лицето ми.

— Нищо ли не помните за Русия? Нищичко?

Гласът му изведнъж се промени, сякаш ме умоляваше.

Поклатих отрицателно глава.

Тогава той се поклони и си тръгна. Приближих се към прозореца и го загледах как се качва в една рикша, която го чакаше на улицата. Изпитах силно желание да хукна след него, да го помоля да ми каже всичко, което знае или дори само подозира, но гордостта ми ме възпря. Той ми беше дал надежда. Само надеждата може така да измъчва душата.

Лежах будна тази нощ, взирайки се в звездите през прозореца, и се опитвах да се ориентирам в оскъдните си спомени, да намеря точния момент, когато пресичам границата между спомена и празнотата. Но беше невъзможно, спомнях си само откъслечни неща от времето преди Харбин, сякаш вървях по моста над Хуанпу в мъглива вечер — тук някаква светлинна, там някакъв звук, но никакви ясни очертания, които да послужат като опора.

Не можех да излича изражението на граф Банишевски от съзнанието си — очите му, които се забиваха в моите, стремежа му да ме накара да осъзная, че съм нещо много важно. Бях престанала да вярвам, че една бар дама като мен може да бъде важна за някого.