Колин Фалконър
Анастасия (13)

Майкъл

Китайците имат за това думата дженао. В английския няма дума със същото значение. Нещо като изумителен удар по сетивата. Дженао е самата квинтесенция на Шанхай. По онова време той беше свободен град, което означаваше, че за да живееш там, не ти е нужен паспорт, а това привличаше всякакви предприемчиви хора, авантюристи и бежанци.

Първия ден, когато се озовах на Бунд, се уплаших. Изведнъж всичко те връхлита, атакува те отвсякъде — просяци, рикши, дрънчене на трамваи, амбулантни търговци, които те дърпат за дрехата, и една неповторима воня на урина, чесън и нещо друго, което така и не можах да разпозная през всичките тези години, може би просто пот. В първите пет минути на кея се сблъсках с три неща, които никога дотогава не бях виждал — прокажен просяк, десетинагодишна китайка, която ми предлагаше секс, и труп, проснат гол насред улицата.

Платих прескъпо за една рикша и някак си успях да се натъпча в нея заедно с багажа. Исках само да се махна от пристанището, да намеря хотела си и да се скрия. И докато леконогият кули ме возеше по улиците, Шанхай се въртеше като филмова лента наоколо ми. Чувствах се като дете, отишло за пръв път в зоологическа градина — зяпа на всички страни и нищо не разбира.

Англичани с бомбета прескачаха купчини дрипи, от които се протягаха ръце, държащи голи бебета; сикхски полицаи с алени тюрбани трескаво свиреха и размахваха палки срещу движещите се насреща им коли; млади китайки в тесни туники се провираха грациозно през потока от рикши и тролеи, невероятно екзотични и красиви до болка.

Бях дошъл в Шанхай да си изкарвам прехраната с журналистика. Всъщност, може би не беше точно така. Бях дошъл в Шанхай, за да се махна колкото е възможно по-далече от родителите си. По онова време журналистите не бяха чак дотам добре платени, та някой мъж, не безразличен към житейските наслади, да може да преживява от тази професия. За щастие, имах и независими приходи — семейството ми беше финансирало моето отсъствие от Ню Йорк. Единственото условие за този жест на благоволение беше да не се връщам, докато не порасна. Така поне се изрази баща ми.

Разделихме се с чувство на взаимно презрение.

Те ми помогнаха да намеря работа на новото място. „Чайна Прес“ се смяташе за най-добрия американски вестник в Шанхай, а издателят му Джон Б. Пауъл беше приятел на родителите ми. Когато влязох в редакцията, получих от него две инструкции. Първо — в моите репортажи престижът на Съединените щати трябва да бъде поддържан на всяка цена, дори в ущърб на истината; и второ — да не се опитвам да уча китайски, защото ще се побъркам.

Наех апартамент във Френския квартал и започнах да правя всичко необходимо, за да не „порасна“. Шанхай със сигурност беше най-подходящото място за това. Кръвта и дробовете на града бяха опиумът, изнудвачеството, проституцията и хазартът. В Шанхай можеш да получиш всичко, което поискаш — в моряшките барове на Кървавата алея правиш секс зад една завеса с дванадесетгодишно момиче на цената на чаша разводнена бира; в румсървиса на хотелите зад Бунд спокойно си поръчваш хероин.

Аз не исках нищо друго, освен да пия, да спя с леки жени и да не се тревожа за утрешния ден. И се справях чудесно, докато не срещнах Анастасия Романова.

Не вярвам в съвпадения. Намираме се на дадено място в даден момент от живота си поради това, че нещата е трябвало да се случат точно така, няма никаква друга причина. За броени минути някой пропуска кораба или ферибота си, който потъва, и всички отиват на дъното. За мен това чисто и просто означава, че тогава още не е настъпил денят, когато този човек е трябвало да умре. Не е късмет, не е съдба. Нищо не става случайно.

Според мен изобщо не беше случайно, че минавах по моста онази вечер точно когато тя се качваше на парапета.

Бях пил повече от разумното — както обикновено, — но пък когато си на двадесет и четири години, много-много не мислиш кое е разумното. Беше два часът през нощта, аз се бях излегнал в една рикша, която ме откарваше към дома по моста над Хуанпу. Връщах се от някакъв нощен клуб.

Погледнах встрани и я видях да се качва на перилата — руса коса, разпусната по раменете, изритани на тротоара обувки, пола, запретната до коленете.

Видях я да хвърля банкноти в реката. Те се запремятаха леко из въздуха под призрачната светлина на почти пълната луна. После жената вдигна ръце като някаква екзотично красива, блестяща в алено птица, която разперва криле към слънцето. Не знам колко време е стояла така. Може би няколко секунди. Моят водач, който допреди малко пухтеше и се задъхваше по нанагорнището към средата на моста, сега се спускаше леко надолу, без да обръща внимание на побъркания призрак в червена рокля.

Аз извиках: „Ей!“ Но беше твърде късно, тя не ме чу или не й пукаше. Видях блясване на червена коприна и тя изчезна.

— Спри тук! — извиках и скочих от рикшата.

Изтичах обратно към средата на моста.

Бях ли я познал? Разбира се, че не. Това стана доста по-късно. Видях само една красива бяла жена да скача от перилата и внезапната ми, безразсъдна, замаяна от алкохола реакция беше само една — да се гмурна и да я спася.