Колин Фалконър
Анастасия (10)

„Би било истинско извращение, ако само тя е оцеляла. Олга беше истинска дъщеря на майка си; Татяна беше царствена; а Мария беше ангел. Анастасия? Дявол, настанил се в тялото на едно дебело момиченце.“

Пътят ставаше все по-лош. Всяка буца замръзнала пръст разтърсваше болезнено всичките им кости.

— Юровски ще може ли да намери пътя в тъмното? — попита Белобородов, нарушавайки мълчанието.

— Няма да намери и оная си работа на тъмно — сопна се Воронин.

Движеха се като в някакъв тунел. Дърветата сключваха над тях черните си безмълвни корони. Фаровете им за миг осветиха камиона на Юровски. Воронин видя една ръка да виси изпод брезента и не можа да откъсне очи от нея.

„Луд съм, че се забърках в тая мръсотия. Белите са само на няколко версти и ако разберат, че съм участвал в тая работа, Господ знае какво ще ме правят.“ Беше чувал да разказват, че разпъвали червеноармейци на кръст. А какво ли ще сторят с човек, осмелил се да посегне на божествения Николай?

Пътят стана по-равен и той видя как колелата на камиона на Лукиянов потъват в калта. Шофьорът задави двигателя и колелата съвсем затънаха.

— Заседна — процеди Белобородов. — Идиот такъв.

Ругатнята увисна над главите им като проклятие.

„Всички сме идиоти — помисли Воронин. — Защото сме тук.“

— Моторът ще прегрее — обади се отново Белобородов.

Спряха и излязоха от кабината. Камионът на Лукиянов беше затънал до осите в размекнатия път, изпод колелата хвърчаха пръски кал. Воронин още не можеше да откъсне очи от бледата ръка, увиснала изпод брезента, и преодоля смахнатото си желание да я напъха под него.

— Тоя проклет идиот Лукиянов — повтори Белобородов.

Юровски слезе от камиона. Лицето му беше побеляло от гняв. Извика нещо на шофьора. Той изключи двигателя и излезе навън. Взряха се в черните колела, потънали до осите в лепкавата тиня.

— Трябват ти дъски — каза Белобородов, — няма да излезеш без тях.

— И вода — добави Воронин. — Трябва ти вода за мотора.

В настъпилата тишина чуваха как радиаторът съска и пука. Белобородов беше прав. Лукиянов беше прегрял двигателя.

Юровски изруга яростно под нос. Воронин не смееше да го погледне в очите. Не искаше да се пречка на такъв кибритлия. Не беше виновен, че се получи така, разбира се, но знаеш ли какво можеш да очакваш от тия копелета чекистите.

Юровски усети, че отново го избива пот. Трябваше да пише доклади до Москва. Нищо не биваше да помрачи блестящите похвали, които щеше да получи от Ленин. Това беше извънредно важно за неговото бъдеще.

Белобородов посочи към дърветата.

— Какво е това?

Юровски също видя жълтата светлина на около двеста метра в гората.

— Влаковете минават оттам — обади се Лукиянов. — Светлината сигурно е от бариерата на кантона.

Юровски сложи ръце на кръста и се замисли. Не биваше да допусне тези двамата да разберат, че без малко е щял да изпадне в паника.

— Сигурен ли си? — обърна се към шофьора.

— Цял живот съм живял в този град — отговори Лукиянов, сякаш това беше нещо, с което трябваше да се гордее.

Юровски отиде да потърси фенер в кабината на камиона. Чуваше хъркането на Ермаков. Беше в несвяст. Явно пиян. Безполезен селяк. Вмъкна се в кабината и го смушка грубо.

— Събуди се.

Светна с фенерчето право в лицето му. Ермаков изстена и се опита да закрие очи.

— Излизай — заповяда Юровски.

Трябваше да се срещнат със селяците на Ермаков тук някъде в гората. Беше им наредено да дойдат с колички, за да откарат труповете. Но Юровски още не беше намерил мястото на срещата.

Ермаков се измъкна от кабината и пльосна в калта.

Юровски, отвратен, се обърна към другите.

— Върви в кантона — каза на Лукиянов. — Виж дали имат вода и дъски.

— Нямам фенер — възрази Лукиянов.

— Върви към светлината. — Чу как Ермаков се мъчи да се изправи. — Ние ще потърсим останалите. Воронин, ти и Белобородов пазете труповете.

Тръгна подир Ермаков в тъмното. Скоро щеше да се съмне. Трябваше да откарат труповете преди зазоряване. Спомни си как преди няколко дни беше дошъл по същия този път и беше видял релсите, водещи до минното селище. Никой не биваше да ги вижда да заравят телата, иначе, когато белите дойдеха, някой щеше да им покаже къде са. От Москва бяха настояли екзекуцията да остане в тайна.

Усещаше как плановете му се сгромолясват.

— Да се връщаме в камиона — подкани Белобородов, но и той, и Воронин не помръднаха. Стояха, загледани в бледата ръка, увиснала под брезента.

Над тях блестяха студените, безразлични звезди. Дърветата сякаш бавно стесняваха кръга наоколо им.

Белобородов запали цигара.

— Чуваш ли? — сепна се той.

Воронин затаи дъх и се ослуша. Нищо.

— Стори ми се, че чух нещо.

После звукът долетя отново. Някой стенеше.

— Света Богородице! — възкликна Воронин.

Не помръднаха.

Стори им се, че хлипа дете.

— Какво да правим? — обади се Белобородов.

„Ако имаме капка разум в главите си, ще се престорим, че нищо не сме чули — помисли Воронин. — Влизаме си в кабината на камиона и пушим, докато не дойдат Юровски и Ермаков, а после правим каквото ни заповядат.“

— Някой от тях е още жив — каза Белобородов.

Воронин си спомни за царя, който го беше почерпил с една от своите цигари и беше казал нещо незначително за времето; припомни си малкия царевич, гърчещ се от болки в леглото си, как се забавлява с бръмбазъците в кутията си; онази смешна малка велика княгиня с дебелите бузки и златни къдрици — колко благодарна му беше, когато й даде яйцата.

Ермаков и Юровски сигурно са на около половин верста оттук, пресметна Воронин. Достатъчно далече.

Белобородов смукна силно от цигарата и Воронин чу как тютюнът вътре припука. Явно чакаше Воронин да направи първата крачка.

Воронин отметна брезента и се дръпна. Невероятна смрад го удари в носа. Кръв и изпражнения. Озова се непосредствено над притежателната на бледата ръка. Безмълвното лице, замръзнало в нечут писък, беше обърнато към звездите. Обезобразено до неузнаваемост от удари с приклад. Екзекуция — екзекуция, помисли той, но Юровски и неговите чекисти са зверове.

Долови някакво движение сред неподвижните ръце и крака, трепване на пръсти, сякаш птиче се опитваше да помръдне с крило.

— Виж тук — посочи на Белобородов.

Задърпа единия труп.

Отстъпи и се ослуша дали не идва някой. Ако Юровски се появи сега, всичко пропада. Обърна се към каросерията и запали клечка кибрит, взирайки се в труповете.

Една ръка помръдна. Дочу стон. Някоя от великите княгини. Щиковете бяха разкъсали роклята и корсета й. Белобородов бръкна в процепа и издърпа оттам колие от блестящи диаманти.

— Света Богородице! — отрони смаяно.

Значи затова не можеха да ги убият. Корсетите им бяха натъпкани с диаманти — същинска броня срещу куршумите и щиковете. Боже Господи, Анастасия!

Воронин поднесе клечката към лицето на великата княгиня. Косата й беше объркана и почерняла от кръв, едната страна на лицето й беше раздута като смазан пъпеш. Но той я позна.

Ахна:

— Анастасия.