Колин Фалконър
Анастасия (62)

Анастасия

Първия път, когато отидох в апартамента на Майкъл в Гринуич Вилидж, не обещах нищо. Бях решила, че няма да се връщам назад. По-скоро бих наказала себе си, отколкото да нараня Рейчъл и Феликс. Но не можех да стоя далече от него. Бях като алкохолик в отстъпление, който си сипва едно малко — заради годините упорито въздържание.

Този миг на слабост отвори пробойна в стената, които години наред ме беше възпирала. След това не можех да мисля за друго, само за него.

Не беше трудно да уреждам нашите срещи. Отдавна вече водех двойствен живот. Години наред бях мамила семейството си — всеки ден прекарвах дълги часовете дамския брокерски апартамент в „Уолдорф Астория“, докато Феликс и госпожа Рифкин мислеха, че съм отишла да пазарувам в „Блумингдейл“, на някоя изложба или на събрание на дамски благотворителен комитет. Да отида в Гринуич Вилидж вместо в прекрасния хотел на Пето авеню, не беше по-сложно, отколкото да дам друг адрес на шофьора на таксито.

Не бях имала намерение за втори път да хвърлям в краката му остатъците от гордостта си, но нямаше друг начин. Спомням си как се качих до апартамента му с един раздрънкан асансьор, как извървях мрачния коридор и почуках леко на вратата, усещайки се като скъпа проститутка. Отново бар дама. Той отвори вратата и лицето му грейна в усмивка. Чух само:

— Знаех, че ще дойдеш.

Вях взела решение, бях прекосила една широка река. Отдавна можех да изоставя Феликс. Имах достатъчно пари, за да бъда независима, стига да поискам. Можех да живея така, както бях свикнала. Но въпросът не беше там. Феликс се отнасяше добре с мен. Освен него имах и Рейчъл. Тя не беше някакъв багаж, който мога да мъкна със себе си навсякъде, където отида.

Лежахме на леглото на Майкъл и гледахме удължаващите се сенки. Ръката ми проследи очертанията на твърдия мускул на гърдите му. Толкова различен от бледата мраморна плът на Феликс. Двамата с Майкъл бяхме създадени един за друг, като парченца от детска мозайка, идеално прилягащи едно към друго. Само дето се получаваше картина без абсолютно никакъв смисъл.

— Това ли е всичко? — прошепна Майкъл.

Не отговорих. Не знаех какво да кажа.

— Не мога да ти дам това, което искаш — продължи той.

— И то е?

— Апартаментът на Пето авеню, колата, делото в Хановер. — Обърна се по гръб и затвори очи, за да не трябва да ме гледа. — В Лондон не ти беше достатъчно, защо ще ти е достатъчно сега, в Ню Йорк?

— Ще идвам тук винаги, стига да ми отваряш вратата. Повече от това не мога да ти обещая.

И това беше всичко. Глад и засищане, нищо друго. Беше любов без последствия. След това нямаше какво да си кажем.

Ако това беше истинската Анастасия, щеше да ми е по-добре без нея.

Бях предала и двамата мъже в живота си, мамех единия с другия. Имаха ли значение доводите ми? Дали това, че изоставих Майкъл, беше по-лошо от това, че предадох съпруга си? И единият, и другият грях бяха достатъчно лоши. Бях погазила доверието — най-напред на бащата на детето си, а после на съпруга си.

Знаех, че не мога повече да се понасям такава.

Колко по-лесно щеше да е да съм онази Анастасия — разглезената малка княгиня, която никога не се е интересувала от друго, освен от себе си. Но тя не беше живяла на улицата, не беше получавала смущаващата я нежност на мъже като Майкъл и Феликс. Защото Феликс беше нежен — може би самовлюбен, но винаги верен и непрестанно ме обсипваше с хубави неща.

Тези дни го наблюдавах по-внимателно, за да видя дали подозира нещо. Може би самото ми поведение ме издаваше. Бях станала толкова небрежна към него. Вечер, когато си идваше след дългия работен ден, най-напред неизменно влизаше на пръсти в стаята на Рейчъл, навеждаше се и я целуваше леко по челото. Подпълваше завивките й — по-скоро жест, издаващ привързаност, отколкото породен от необходимост. После излизаше полека и вечеряше сам в трапезарията, прочиташе вестниците и поливаше вечерята си с една самотна чаша червено вино.

Аз слушах радио или прелиствах страниците на някое модно списание, докато той седеше на коженото кресло до прозореца с чаша бренди в едната ръка, вдълбочен в „Уолстрийт Джърнъл“. Преди да възстановя връзката си с Майкъл, не бих му обърнала и най-малкото внимание, но сега той често ме хващаше как го наблюдавам и се питаше какво ли означават косите ми погледи, докато аз си задавах същите въпроси за неговите.

В десет часа всяка вечер сядах на тоалетката и наблюдавах отражението му, докато излизаше от банята в копринения си халат, след като внимателно бе приготвил косата си за лягане. Изчаквах да загаси лампата на нощното шкафче, преди да легна при него в масивното и непоносимо студено легло, запълнило почти цялата ни спалня. Страх ме е да усетя как ръката му докосва рамото ми.

Но ми се струва, че не знае.

В страстта си един следобед Майкъл ме одраска, но малката рязка в основата на шията ми остана незабелязана — вероятно заради шаловете, които нося дори в най-топлите дни. Не мисля, че е забелязал леката руменина на кожата ми, която издава влюбената жена, макар че Софи беше намекнала нещо в този дух и струва ми се, ме подозираше. Но смятам, че не знае, въпреки че ми става все по-трудно да прикривам отвращението си от неговото докосване. Физическата връзка помежду ни никога не е била особено силна, но вероятно той не държи много на тази страна от брака ни.

Не, мисля, че не знае. Но не мога да бъда сигурна.