Колин Фалконър
Анастасия (59)

Анастасия

Нямаше кой да ме приеме на сериозно. Феликс — със сигурност не. Той ухажваше Биърд заради бизнеса си и искаше да се възползва от влиянието му, за да получи безпристрастно отношение на процеса в Хановер. За Лактър пък беше съвсем ясно, че нищо не разбира, че не е нищо повече от цирково конферансие. Познаваше фирменото право по-добре от всеки друг на Уолстрийт, но да води дело в чужда страна в полза на човек, претендиращ за руския царски трон — това беше голяма лъжица дори за устата на повечето нюйоркски адвокати, не само за неговата. Феликс обаче му беше дал в ръцете дойна крава и като всеки порядъчен възпитаник на Харвард Лактър възнамеряваше да я дои до смърт.

Но Майкъл можеше да ми помогне. Трябваше да ми помогне. Цялата тази история намирисваше на огромни и скандални тайни. Дори да му беше писнало от Анастасии, дори и да ме мразеше, бях сигурна, че няма да обърне гръб на случката с Литър Биърд и ОТМА.

Уговорихме се да се видим в Сентръл Парк. Намръщен есенен ден, силен и студен вятър духаше от североизток, набръчквайки водите на езерото.

Майкъл пристигна, навел глава срещу вятъра, сгушил лице във вдигнатата яка на палтото, с шапка, нахлупена плътно върху ушите. Дойде и застана безмълвно до мен. Най-накрая изрече:

— Трябваше да се срещнем в някое кафене.

— Не знаех, че времето ще е такова.

Той се облегна на перилата на моста.

— Какво искаш?

— Помощ.

Изсмя се късо.

— Ти си богата.

— Говоря сериозно.

— Най-разумно е да си тръгна веднага. Това е лудост.

— Нямаше да те моля, ако не би помогнало и на теб.

— Знаеш ли, че ми вземаш дъха?

— Вчера Феликс доведе у дома един приятел — казах, пренебрегвайки гримасата му. — Казва се Биърд. Истинското му име е Пьотр Барденов, бил е финансов министър на бащ… на царя по време на войната. Но сменил името си, сега е Питър Биърд. До миналата година бил управител на Банк ъф Ингланд.

— И?

— Знае нещо. Искам да се срещнеш с него и да му кажеш една дума.

Майкъл въздъхна.

— Забрави тази работа, Анна. Почти десет години минаха, за Бога…

— Кажи му ОТМА.

— Какво е това ОТМА?

— Не знам. Просто някаква дума. Дори не знам защо ми хрумна да я изрека. Но тя го изплаши. Знае нещо и искам да разбереш какво точно.

— Не.

— Майкъл, аз…

— Не, няма да го направя.

Нямах право да искам услуги от него. Помислих си, че съм луда. Сигурно се е почувствал облекчен, че вече няма да му се налага да се съобразява с моите настроения и внезапни изблици на ярост.

— Нали познаваш онази жена от Лонг Айлънд — рече той.

— Как се казваше? Андерсен? Казват, че е луда. Натам си се запътила и ти, ако не забравиш цялата тая работа. Казах ти, бях там, в Екатеринбург. Срещнах се с един от мъжете, които са участвали в разстрела. Тя е мъртва, Анна. Всички са мъртви. — Изгледа ме с нежност и донякъде със съжаление. — Феликс само си прахосва парите в Хановер. Кога ще му го кажеш?

— Майкъл, знам какво си мислиш. Но това е и твоя история. Тъкмо ти откри първия свидетел на убийството на царя. Ако не искаш да проучиш Биърд заради мен, направи го, защото си добър журналист.

Той замълча, наблюдавайки вълничките, които се гонеха по повърхността на езерото. Стори ми се, че мисли върху предложението ми. Но следващите му думи ме стреснаха:

— На колко години е дъщеря ти?

О, беше разбрал. Личеше си от начина, по който го изрече, от изражението на лицето му. Сигурно Софи му е казала. Но аз се опитах да го излъжа. Вече ми се беше превърнало в навик.

— Почти на четири. Защо?

— Рожденият й ден е на 29 октомври. Софи казва, че ще стане на пет.

Какво можех да му отговоря? Поредният порив на вятъра хвърли в лицата ни шепи дъжд, който бодеше като пясък.

— Нямаше да ми кажеш, нали?

— Не, нямаше.

— А защо? Нямах ли право да знам?

В живота си съм правила много неща, с които не се гордея, но точно това никога нямаше да си простя. Досега бях водила успешни спорове със самата себе си, бях се убеждавала, че това е единствено правилният начин. Някога бях взела решението да напусна Майкъл и да дойда заедно с Феликс в Ню Йорк. Как можех сега да призная, че той е бащата на детето ми? Двамата с Феликс твърдо поддържахме илюзията, че Рейчъл е негова дъщеря, по същия начин, по който се правехме, че наистина съществува феята на зъбите, която оставя монетка под възглавницата й всеки път, когато й падне някое млечно зъбче.

Тогава не можах да го кажа на Майкъл. Не исках той да узнае — нито сега, нито когато и да било. Мислех, че за Рейчъл ще е най-добре така, че ще е най-добре и за Феликс, дори и за Майкъл. Но сега вече не бях сигурна.

— Съжалявам.

— Ако получавах по долар за всяко твое „съжалявам“, досега да съм купил баща си с все парцалите.

Какво можех да му отговоря? Не намирах думи.

Той се накани да си тръгне.

— Знаеш ли, намерих една малка книжарница в Долен Ийст Сайд, същата като книжарничките в руския квартал в Шанхай, помниш ли? Управителят е един дребничък старец. Продава книги за царя и останалите от семейството.

Влязох, купих една и прочетох как Александра наричала Анастасия на галено, когато е била малка. Швибсик. Това е немската дума за дяволче, защото винаги се забърквала в пакости, винаги правела номера на хората и разни лудории. В книгата се казваше, че можела да бъде и невероятно жестока.

— Какво целиш? — запитах.

— Току-що постигнах целта си — каза той и се отдалечи.