Колин Фалконър
Анастасия (46)

Майкъл

Нищо в Свердловск не подсказваше, че там са се разигравали необикновени събития. Мизерен и мрачен град като безбройните други градчета от Петроград до Владивосток. В сивата мъгла край реката, идваща от фабричните комини, пасяха коне. Тъмните борови гори около града се разтапяха в безкрайния унил хоризонт.

Прецапах през калта с куфарите си. Помислих — как ли са пристигнали тук царят и семейството му преди шест години; запитах се дали също като мен с облекчение са посрещнали края на пътуването си. Пред гарата не видях таксита, затова отидох пеша до хотела. Исках веднага да се заловя за работа. Преди да се срещна с екзекуторите на царя, ми се искаше да видя мястото, където е умрял.

Къщата сега беше музей, отворен за любопитните руснаци от девет сутринта до четири следобед.

Огледах площада. Нима моята Анастасия някога е била затворена тук? Можех да възкреся отминалите години само със силата на въображението си, каквото у един журналист винаги се намира в изобилие.

Къщата на Ипатиев ми се видя като другите стари, занемарени постройки в този стар, занемарен град. Трудно ми беше да повярвам, че тук се е случило нещо толкова необичайно и толкова чудовищно.

Застоях се на площада, разговаряйки безмълвно с Анна: „Наистина ли си била тук? Наистина ли тук се е случило? И тогава ли всичко е изглеждало така?“ Исках да запомня всичко видяно от очите ми, защото можеше да има някоя подробност, макар и незначителна, която би могла да хвърли светлина върху нейното минало.

Или пък може би, както се бе изразил Себастиян, бях тръгнал на лов за диви патици.

Един надпис на кирилица съобщаваше, че това е музеят затвор „Дом на Ипатиев“. Вътре миришеше на влага и хоросан, беше студено като в гроб. Прикрепиха към мен една болшевишка екскурзоводка — млада и напрегната жена, която се представи като другарката Иванова, но не пожела да ми каже малкото си име. Държеше се сериозно, както подобаваше на искрено убедените в идеята. Къщата беше пълна с революционни реликви, снимки, портрети на местни болшевишки лидери, работнически водачи, издигнали се далеч над мислимото и нелепи с дългите си мустаци, кожени калпаци и медали. Видяха ми се също толкова надути като генералите и князете, които бяха низвергнали. Но моята водачка не съзираше иронията. И тук имаше плакати като тези, които бях видял в черквите и национализираните петроградски дворци — работници в героични пози, развяващи червени знамена; жени с коси като царевична свила, работещи на житните полета със сърповете си; добре охранени и добре обръснати млади мъже с издути мускули, които размахваха ръце от тракторите си. Това беше фантазия, която нямаше нищо общо с видяната от прозорците на влака действителност с онзи друг свят от сиволики бабушки и недохранени мъже с мъртвешки погледи и из линели мрачни дрехи.

— При новото болшевишко управление — говореше водачката ми — производството на самолети е нараснало със 78%, производството на трактори…

Тя очакваше, че ще записвам цялата тази пропаганда, за да мога вярно да я възпроизведа на страниците на моя вестник в капиталистическия Запад. Ненавиждаше ме и същевременно търсеше одобрението ми.

— Къде са били стаите на царя и царицата? — запитах аз.

Изглежда, се ядоса, че прекъснах монолога й.

— Ето там — изсъска посочвайки към близките две стаи.

Разбрах, че не знае нищо и не я е грижа за единственото, което ме интересуваше в; цялата къща и в този мизерен градец.

— Спалните ли са били тук или дневната? — продължих с въпросите.

Тя ме изгледа с огромна ненавист.

— Царят е мъртъв. Той беше убиец. Държеше милиони хора в бедност и ги потискаше. Защо светът трябва да се интересува от него?

И отново поде славословията за героичните съветски постижения.

Престанах да я слушам и продължих да се оглеждам наоколо. Опитвах се да си представя как Николай слиза по тези стълби под злобния поглед на пазещите го милиционери; как инвалидната количка на царицата скрибуца, докато Боткин я бута по коридора. Дори се опитвах да си представя Анастасия и сестрите й в градината, но тя сега беше обрасла с бурени и пълна с всякакви боклуци, ръждясали части от камиони, празни дървени сандъци, дори мярнах една стара табла от легло.

Изтърпях някак монолога на моята водачка — едночасов доклад върху постиженията на комунизма. Не че изпитвах особена симпатия към семейство Романови, в края на краищата съм американец. Не вярвах в автокрацията. Но усещам кога някой ми дрънка глупости.

Към края на обиколката открих само две части в цялата постройка, отделени за семейство Романови. На една от стените на горния етаж някакъв болшевишки художник беше нарисувал огромна фреска, изобразяваща пристигането на царя и царицата в Свердловск — царската двойка се свиваше страхливо в присъствието на трима намръщени болшевишки комисари, които ги охраняваха в името на народа.

На отсрещната стена открих няколко стъклени витрини със снимки, писма и документи, свързани със затворничеството на Романови. Имаше и няколко страници от дневника на царя.

Иванова се намръщи, когато проявих интерес към тези експонати, и не се опита да скрие нетърпението си. За да я ядосам, аз се задържах там по-дълго, отколкото възнамерявах. В крайна сметка я последвах по едни тесни стъпала и излязохме в градината, после се върнахме пак в къщата по някакъв усоен коридор. Спрях, за да разгледам поредица вестници, изложени в стъклени витрини и пожълтели от времето.

В едната витрина беше първата страница на екатеринбургски вестник от 19 юли 1918 година. Бях позабравил кирилицата, но успях да се справя с помощта на скъпата другарка Иванова:

ЕКЗЕКУЦИЯТА НА НИКОЛАЙ КЪРВАВИЯ, КОРОНОВАНИЯ УБИЕЦ — ЗАСТРЕЛЯН БЕЗ БУРЖОАЗНИ ФОРМАЛНОСТИ, НО В СЪОТВЕТСТВИЕ С НОВИТЕ НИ ДЕМОКРАТИЧНИ ПРИНЦИПИ.

Мазето беше същото, каквото е било и през 1918, както ми каза водачката. Малка стая без прозорци; стори ми се невероятно, че е побрала всичките единадесет членове на царското семейство. Големи части от стената липсваха. Нямаше и част от дъските на пода, кървавите петна бяха запазени като свидетелство или като реликви. Сега стаята се използваше за складиране на стари кутии, натрупани почти до тавана. Предизвикателство към въображението и към тъжния му опит да възкреси събитията от онази нощ.

Запитах се какво ли щеше да си помисли моята тайнствена любовница, ако беше тук с мен сега. Щеше ли гледката да събуди стари спомени? Или моята Анастасия просто беше травматизираната дъщеря на някой дребен благородник, важна единствено за мен?

Бях ли толкова заблуден в поклонничеството си, колкото и моята водачка?

Обиколката свърши. И двамата с Иванова бяхме порядъчно уморени. Тръгнах си с чувството, че са ме измамили. Не намерих и следа от Анастасия в дома на Ипатиев. Когато се срещнех с мъжа, който твърдеше, че е застрелял царя, дали щях да изживея само поредното разочарование?