Колин Фалконър
Анастасия (30)

Майкъл

През лятото на 1923 година цветарските магазинчета по Утер ден Линден преливаха от цветя. Кафенетата се пълнеха възрастни матрони, облечени по последна парижка мода, — докато от другата страна на Вайдендамбрюке малки момиченца се предлагаха на мъже на средна възраст и невръстни деца умираха от туберкулоза по парковете.

Граф Андрей Сергеевич Банишевски елегантно вдигна боядисаната си в черно вежда и лениво преметна ръка през облегалката на стола си.

— Искам да стоите далеч от нея — заяви той.

Бях уредил да се видим тук, казах му, че ще има полза от тази среща. В крайна сметка той се съгласи да поговорим, макар и доста неохотно.

Наблюдавах унилия парад на писари и дребни държавни чиновници, изливащ се в началото на обедната почивка по Фридрихщрасе. На бледосиньото небе се очертаваше силуетът на Бранденбургската врата.

— Чухте ли какво ви казах?

— Искам да взема интервю от нея.

— Какво?

— Мисля, че ще стане добра история. А на вас ви трябва реклама.

Лицето му се преобрази.

— Пак ли става дума за пари?

В гласа му долових известно учудване.

— Много великодушно от ваша страна да го напомните.

— Без мен тя още щеше да работи в онзи нощен клуб в Шанхай.

— Разбира се — потвърдих.

Нека си мисли така, щом му е изгодно.

Двама травестити минаха покрай нас, хванати за ръка като момичета, тръгнали на разходка. Видях неприкрита жажда в очите му. Ярката слънчева светлина подчертаваше опустошенията, нанесени на лицето му от пороците. Бях чул, че освен другото бил пристрастен и към кокаина. Наркотици, шампанско, хубави момченца — разточителен и навярно изтощителен живот, дори за неизчерпаемите му ресурси. Налагаше се в скоро време онази негова малка инвестиция да даде дивиденти.

— И така, какво ще кажете? Ще отнеме само час, най-много два. Можете да присъствате, ако искате.

Той сви кльощавите си рамене.

— Може би ще успея да го уредя. Срещу известна такса.

Засмях се.

Кафетата пристигнаха, но не исках разговорът да се проточва. Пуснах картичката си на масата пред него и казах:

— Обадете ми се.

Станах и излязох.

Знаех какво деля. Знаех и че той няма да пропусне тази възможност. Беше в отчаяно положение.

Само да знаеше, че и моето е такова…

Той живееше в края на Курфюрстендам, в Грюневалд. Къщите бяха скупчени една до друга в тъмна й мрачна борова гора, съвършено тиха, ако не се смята лаенето на пинчерите, които собствениците държаха, за да пропъждат натрапниците.

На входа ме посрещна камериерка в бяла престилка. Каза ми, че ме чакат, с такъв тон, сякаш говореше на погребален агент, и ме поведе навътре.

Ехтящата вила в стил рококо миришеше на стара мазилка. От горе до долу беше претъпкана със съкровищата, събрани от графа при пребиваването му в Шанхай — вази от династията Мин, инкрустирани лули за пушене на опиум, глава от пясъчник, вероятно от кхмерското или сиамското кралство. Тази еклектична колекция беше в крещящо противоречие с прашните картини във варакосани рамки, гъсто накачени по стените — ранени казаци, заели героични пози на някое забулено в дим бойно поле, с уморен и загрижен вид, сякаш току-що са излезли от шумен гуляй. Никакви обезобразени крайници или разцепени черепи, само яростни коне, чиито вътрешности не се валят по земята. Никакви изнасилени жени или заклани деца. Чедата на Русия, мъжете като Банишевски, искаха да бъдат запомнени.

Чакаха ме в приемната, седнали като за снимка. Той беше облечен в смокинг и пушеше с цигаре от слонова кост. Пародия на самия себе си. До него, седнала в кресло с облегалка за главата, видях Анастасия. Носеше бяла рокля с дълги ръкави, поръбена с дантела, както на онази снимка на великите княгини, направена непосредствено преди абдикацията на баща им. Изглеждаше бяла, спокойна и неземна.

Което, както предположих, беше именно целта на Банишевски.

Седнах. По заповед на домакина камериерката отиде да донесе кафе. Отворих бележника и извадих писалката, чувствайки през цялото време как очите на Анастасия ме следят.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — изрекох обичайните думи, с които започвах всяко интервю.

— Андрей спомена, че ви е дал хиляда долара за мен. Това са много пари. Доста сте спечелили.

Погледнах към Банишевски. На лицето му не се четеше нищо.

Моята Анастасия се е променила, помислих аз. Откъде тоя остър език? Без съмнение, придобила го е под влияние на съпруга си.

— Не е зле за нощен риболов — продължи тя саркастично.

Трябваше ли да й кажа? Не, да върви по дяволите!

— Наистина не беше зле — съгласих се.

— Трябваше да искате повече. Някои хора смятат, че аз съм велика княгиня. Хиляда долара? Андрей просто ви е измамил.

— Нали разбирате, много исках да ми се махнете от главата. Той нямаше представа какво е да живеете в къщата му.

Бузите й почервеняха. Велика княгиня или не, но със сигурност беше усвоила маниерите на берлинска аристократка. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повика кочияша да ме нашиба с камшика си заради безсрамния ми език.

— Още ли пописвате? — продължи тя.

— Познахте.

— Как успяхте? В Ройтерс не са ли чели вашите статии?

— Сигурно не са — отвърнах, без да се поддам.

Предпочитах да бъде такава, огнена, отколкото онова тъжно, крехко същество, което познавах в Шанхай.

— Няма ли да свършваме? — изсъска Банишевски.

Камериерката поднесе кафе — истинско кафе, не ерзац — и аз започнах интервюто. Задавах въпроси, чиито отговори вече знаех: дали си спомня как е избягала от Русия, как са я приели емигрантите в Берлин. Когато тя се запънеше, Банишевски бързо се намесваше и я връщаше към отговорите, които без съмнение беше репетирал с нея. Стори ми се, че виждам пред себе си актриса, поразена от величието на ролята си, и нейния суфльор.

Пак се запитах защо го правя. Успех ли й желаех, или исках да се провали? Статия, пусната от Ройтерс, със сигурност щеше да привлече вниманието и по някакъв начин да ускори развръзката.

— Какво бихте казали на хората, които твърдят, че сте измамница и че амнезията ви е преструвка?

— Така ли смятате? — отговори ми тя с въпрос, сякаш като й задавах такъв въпрос, извършвах предателство спрямо нея.

— Няма значение какво мисля аз.

— Вие започнахте всичко това.

Банишевски не можа да се сдържи.

— Много хора, които познаваха царя и семейството му преди революцията, веднага я познаха, както и аз. Потърсихме всякаква медицинска помощ, за да се опитаме дай върнем паметта, което без съмнение ще докаже истинската й самоличност.

Погледнах към Анастасия. Тя леко сви рамене. Хиляда пъти беше чувала тази прекрасна малка реч.

— Тук в Берлин има друга жена, която също твърди, че е великата княгиня Анастасия. Казва се Анна Андерсен. Чували ли сте за нея?

— Разбира се.

— Според вас наличието на още една претендентка в този град не наврежда ли на вашите претенции?

— Естествено.

— Това не ви ли притеснява?

Ясните сини очи гледаха към мен и през мен.

— Притеснява ме, но нищо не мога да направя.

— Какво мислите за наследството на Романови?

Тя отвори уста да отговори, но Банишевски пак се намеси.

— Въпросът за наследството на Романови ще се решава, след като великата княгиня бъде законно призната.

— От императрицата майка?

— Да.

— И кога мислите, че ще стане това?

За негово и за мое учудване Анастасия отговори, без да се колебае:

— Копнея отново да видя семейството си. Копнея да разбера коя съм, как съм се озовала тук. Само се моля императрицата майка да се съгласи да ме приеме и да каже дали съм внучката й или не. Искам да знам коя съм.

— Няма да пишете това — обърна се към мен Банишевски.

Не обърнах внимание на думите му.

— Мислите ли понякога за Шанхай? — беше поредният ми въпрос.

Банишевски се изправи.

— Интервюто свърши — обяви той.

Леденосините очи на Анастасия се впиха в моите и ме смутиха. Усещах, че се поболявам от желание. Исках я толкова отдавна и в този момент реших да направя всичко, за да си я върна.

— Вярвам, че ще спазите обещанието си и няма да направите нищо, което ще дискредитира съпругата ми пред света.

— Имам един последен въпрос.

— Интервюто свърши.

Оставих писалката и бележника и се изправих. Банишевски стоеше между Анастасия и мен, затова не можех да се сбогувам с нея. Той докосна ръката ми, но аз се дръпнах. Не знаеше, че всеки миг мога да му разбия носа.

На излизане чух как вратата се затръшва зад мен, разлайвайки кучетата в цял Грюневалд. Ярък летен следобед. Горещината раздвижваше кръвта ми. Трябваше да си я върна.