Колин Фалконър
Анастасия (20)

Анастасия

Веднъж се предадох. Позволих да ме изведе, сякаш съм му любовница.

Беше градинско парти в дома на някой си Тони Кезуик — голяма клечка в „Джардин Матисън“. Военен духов оркестър свиреше в градината, настанен в една беседка, и всички се правеха, че не забелязват проливния дъжд, който валеше целия следобед. На това са способни единствено англичаните. Всички жени, изключително с дълги рокли, не преставаха да бъбрят под чадърчетата си, а полите им се влачеха из локвите и високите токчета затъваха в чимовете.

Един мъж се приближи към мен. Съвършена английска външност, сякаш глътнал бастун, както обичат да казват. Пушеше цигара с цигаре от слонова кост, а на лицето му имаше някакъв израз, от който започна да ме хваща страх. Често имам такова чувство, когато се запознавам с нови хора — подозирам ги, че знаят за мен повече, отколкото аз самата.

— Значи вие сте Анастасия на Майкъл — бяха първите му думи.

— Познавам ли ви?

Той протегна ръка.

— Себастиян Бомон.

Не знаех как да се държа. Майкъл ме беше оставил сама. Видях го в другия край на стаята да говори с някакъв финансист. Работеше — събираше клюки, новини. За да си изкарва прехраната, както сам казваше.

— Само за вас говори.

— Така ли?

Не знаех какво да кажа. Всичко, което правеше Майкъл, ме караше да се чувствам негова длъжница. Разказваше на всички за мен, сякаш съм нещо изключително, но истината бе, че съм просто една бар дама, опортюнистка, опитваща се да оцелее в този побъркан свят. Четях това в очите на Себастиян: той знае каква съм, знае и че нямам право на мъж като Майкъл.

— Рускиня ли сте? Английският ви е много добър.

— Благодаря ви.

— Майкъл е принц — подхвърли той и се усмихна, сякаш това беше шега.

— Той е журналист.

— Така се казва. Означава, че е великодушен, с приятна външност, очарователен, би направил всичко за всекиго. Истински принц. Не ми се иска някой да го използва.

— Мислите, че аз го правя?

— Той няма да се ожени за вас, нали разбирате — каза Себастиян доверително, сякаш точно това исках от него. — Ако ви трябва паспорт, просто му кажете. Ще ви го уреди. Такъв си е той. Не трябва да му разказвате разни истории.

— Какви истории?

— Да се правите на руска принцеса. Сигурно сте фантастична в леглото. Той обикновено не е толкова наивен.

Дощя ми се да го зашлевя през лицето, но започне ли да спи с мъже за пари, всяка бар дама се отказва от правото си да зашлеви някой мъж. А и не го обвинявах, той беше приятел на Майкъл и искаше да го предпази.

— Не искам нищо от него. Но не знам какво той иска от мен.

— Не е ли очевидно? — изгледа ме Себастиян въпросително.

— Не. Питайте го. Ако откриете отговора, надявам се да ми кажете.

Напуснах партито и се запътих обратно към дома през дъжда, с чисто бялата рокля, която Майкъл ми беше купил. Когато се прибрах, приличаше на жалък парцал. Гордън ме изгледа с презрение, сякаш съм мокро куче, дори не ми предложи да донесе гореща вода да се изкъпя. Избърсах се, доколкото можах, с една хавлия, свих се гола в леглото и за първи път, откакто се помнех се разплаках. Не плачех дори когато мъжете в нощния клуб ме биеха или когато така примирах от глад в Харбин, че ядях бурените, растящи по улицата.

Не знам какво ме накара да се разплача тогава. Може би защото бях започнала да харесвам Майкъл и защото осъзнавах, че приятелят му Себастиян е прав. Той беше принц, а аз — проститутка. И нямах място в живота му.

 

 

Една нощ се събудих и чух сърдити гласове долу на двора. Приближих се към прозореца, да разбера какво става. Една врата внезапно се отвори и освети двора. Зърнах двама китайци и веднага ги познах — бяха биячите от клуба. Крещяха нещо на Майкъл, чух ги да споменават китайското ми име — Малката гълъбица. Майкъл също им се развика, твърдеше, че не знае за какво говорят.

Помислих си, че не мога повече да причинявам неприятности на този мъж. Време е да се върна в клуба и да заживея както преди.

Събрах всички дрехи и хубави неща, които ми беше купил — малката четка с дръжка от черупка на костенурка, копринения пеньоар с бродиран дракон, сребърната гривна, която знаех, че е прекалено скъпа за неговия джоб. Приятелят му имаше право: той е принц. Защо не го бях разбрала по-рано? Не знам. Може би защото бях толкова нещастна, та не мислех за никого, а само за себе си.

Врявата долу стихна и аз чух Майкъл да се качва по дървената стълба. Вратата се отвори и той застана там, подпрян на рамката.

— Търсеха те.

— Нали няма да ме върнеш там?

— Не, разбира се.

Защо? Не му трябвам за секс — тогава за какво съм му? Знаех, че тези гангстери от Триадата няма да се откажат току-така. Може би ще започнат да наблюдават къщата, ще се опитат да ме отвлекат на улицата или ще пребият Майкъл, задето ме е задържал. За тези мъже аз означавах купища пари.

— Какво искаш от мен? — запитах.

Той сви рамене, сякаш това беше достатъчен отговор. Сякаш трябваше да знам какво става в главата му.

— Искаш да спиш с мен, така ли? — продължих с въпросите.

— А ти искаш ли?

Защо да искам да спя с него и изобщо с някой мъж? Той беше добър с мен и ако желаеше да го направя, за да му се отплатя, с радост щях да го сторя. Но след като не получи отговор, той въздъхна:

— Трябва да те изведем оттук.

— По-лесно ще е да се върна в клуба.

— И някоя нощ пак ще се хвърлиш от моста. Но следващия път няма да има кой да те извади от реката.

— Това какво значение има за теб?

— Проклет да съм, ако знам.

Явно чакаше да кажа нещо, да направя нещо. Бях му благодарна, разбира се, но не можех да помръдна, нито да проговоря.

— Сигурно съм полудял — въздъхна той и затвори вратата зад себе си.

По-късно взех да се питам дали съм могла да кажа нещо, да направя нещо… нещо хубаво за него. За да не извърши той онова, което стори после.