Колин Фалконър
Анастасия (18)

Анастасия

Градът се гушеше в облачна пелена. Над реката отекваха специалните сирени за мъгла на туристическите и бойните кораби. В тези неподвижни сиви утрини вонята, долитаща от доковете, ставаше още по-отвратителна — водорасли, помийни води и въглищен пушек.

Седях на перваза на прозореца, взряна в късчето река, което се виждаше от балкона. Свечеряваше се и по Бунд проблясваха светлинки.

Попитах го:

— Как изглежда Америка?

Майкъл се усмихна, сякаш бях казала нещо смешно.

— Едва ли ще ти хареса. Пълно е с американци.

— Откъде знаеш, че не харесвам американците? Всички ли са като теб?

— Не всички.

— Ти обаче си тук.

Той се усмихна, подпря коляно на перваза и запали нова цигара, като пазеше пламъчето в шепи.

— Къде си роден?

— В Ню Йорк.

— Семейството ти сигурно не е много богато.

— Защо мислиш така?

— Налага ти се да работиш. Да пишеш разни истории.

Май пак му стана смешно. Накрая рече:

— Старият е на фондовата борса. Има апартамент с изглед към Сентръл Парк и крайбрежна къща в Лонг Айлънд. Майка ми е от някакъв страничен клон на рода Вандербилд. Но може би никога не си чувала за Вандербилд.

— Значи семейството ти е богато?

Той кимна.

— И защо живееш тук, в такава малка къща?

— Дълга история.

— Ще седя тихо и ще слушам.

— С баща ми не се разбираме. Според мен той е самонадеян негодник, а според него аз съм прахосник и пияница. Махнах се от Ню Йорк, за да не виждам сянката му всеки път, щом се обърна. Не мога да забравя неодобрителния израз по лицата на хората, когато чуеха името ми: „О, вие сте син на Джей Би Шеридан“. Там или го обичат, или го мразят. Ако го обичат, не харесват мен, защото съм блудният син, който му е причинил толкова мъка. Ако го мразят, гледат на мен като на поредната издънка на сатаната Шеридан. Затова се махнах от Ню Йорк. За да вървя по собствения си път, сам да съм си господар. Да му докажа, че не съм прахосник и пияница. Дотук обаче не се справям много добре, а?

Като го чух да говори така, отново се запитах как ли са изглеждали моите родители. Дали съм ги обичала, или съм ги ненавиждала, както Майкъл неговите?

— Поне имаш къде да се върнеш.

— Да, сигурно е така. Ако някога пожелая да се откажа от всяка капчица достойнство и самоуважение, които все още притежавам.

Лесно е да говориш за достойнство и самоуважение, когато коремът ти не курка от глад и имаш покрив над главата. Аз продавах достойнството и самоуважението си, за да оцелея, и ми се струваше, че правя добра сделка.

Той метна цигарата през прозореца и аз загледах как тлеещото огънче описва дъга в тъмнината.

— Имаш ли братя и сестри?

— Един брат. И той се занимава с акции като стария. Говори само за яхти и за котировките на пазара за ценни книжа.

— Семейството не ти ли липсва?

Той въздъхна.

— Няма нищо лошо да започнеш на чисто. Поне узнаваш кой си.

— Аз съм на чисто, Майкъл. Но ти не.

— Много духовито. — Той се изправи. — Искаш ли да излезем? Можем да пийнем в „Америкън Клъб“, да се позабавляваме.

— Искаш да се покажеш с новата си приятелка?

— Приятелка… едва ли.

Посегна и погали бузата ми. Не го очаквах и дръпнах рязко глава, сякаш замахваше да ме удари.

— Толкова ли съм отвратителен?

Как да му обясня? Че настръхвам всеки път, когато мъж ме докосне, че затварям очи и се заставям да не избягам, когато танцувам с онези мъже в нощния клуб, че ми се повдига, когато започнат да ме мачкат? Правех го за пари. Всъщност ми беше отвратително. Благодарение на него не трябваше да се връщам там. Нямах намерение да го засегна.

Чух гласа му.

— Излизам.

Вратата се затръшна след него.