Шан Са
Момичето, което играеше Го (65)

65

Някой влиза в стаята ми и ме разтърсва силно. Дали не е Лунна перла, която се опитва да ме събуди за неделното пазаруване?

Обръщам й гръб.

Вместо да си отиде, тя присяда на леглото. Дърпа ме за рамото и започва да охка.

Ядосано скачам и отварям очи. Вместо сестра ми виждам Хуан, която плаче.

— Идвай бързо! Тази сутрин ще екзекутират арестуваните от съпротивата.

Дъхът ми спира.

— Кой ти каза?

— Портиерката на общежитието. Процесията щяла мине край Северната порта. Обличай се! Боя се да не закъснеем!

Навличам първата рокля, която ми попада под ръка. Пръстите ми така силно треперят, че не мога да я закопчея. Излизам от стаята, като навивам косите си на кок.

— Къде отиваш? — пита баща ми.

Трябва ми смелост, за да го излъжа.

— Започнала съм партия го. Вече закъснявам!

В другия край на градината се сблъсквам със сестра си, която тъкмо влиза пред пътната врата. Тя ме улавя за ръката.

— Къде отиваш?

— Остави ме. Днес няма да ходя на пазар.

Тя изглежда враждебно Хуан и ме дръпва настрани:

— Трябва да говоря с теб.

Трепвам. Дали не е научила нещо за Мин и за Дзин?

— Цяла нощ не съм мигнала…

— Казвай, моля ти се. Бързам!

Тя продължава:

— Вчера бях на преглед при доктор Джан. Не съм бременна. Било мнима бременност.

Разплаква се. За да се отърва от нея й казвам:

— Трябва да те прегледа и друг. Лекарите понякога се лъжат.

Тя вдига сгърченото си от болка лице:

— Тази сутрин ми дойде!

Лунна перла увисва с цялата си тежест на ръцете ми. Отвеждам я до къщата. Уан Ма и готвачката се втурват да ми помогнат. Възползвам се от суматохата и се измъквам.

При Северната порта стотици хора се трупат в подножието на стената. Японски войници разблъскват с приклади множеството. Сърцето ми се свива. Давам си сметка, че пред очите ми ще се случи нещо ужасно.

Зад мен някакъв старец бръщолеви:

— На времето, преди да умре, осъденият биваше пиян и пееше колкото му глас държи. После сабята на палача се спускаше като светкавица. Често тялото оставаше право, а главата се търкулваше на земята. От отрязаната шия бликваше струя кръв, която понякога се издигаше на два метра височина!

Хората слушат и цъкат с език. Те са дошли на екзекуцията като на някакво необикновено представление. Възмутена, настъпвам по крака дъртата свиня и я карам да изохка.

Едно дете се провиква:

— Идат! Идат!

Надигам се на пръсти и виждам един черен вол, който тегли талигата, върху която е закрепена клетка с трима мъже. Устата им е пълна с кръв, но крещят непонятни думи.

Чувам някой да казва:

— Отрязали са им езиците.

Кръвта се смразява в жилите ми. Тези изтерзани до смърт осъдени толкова си приличат: окървавена плът, която все още диша.

Талигите бавно преминават през Северната порта. Хуан ми казва, че не може да издържи повече. Щяла да ме чака в града. Някаква свирепа сила ме изпълва и ме подтиква да видя всичко докрай. Трябва да разбера дали Мин и Дзин ще умрат.

Процесията спира накрая на една поляна. Войниците отварят клетката и с щикове изкарват пленниците. Единият от тях е полумъртъв. Двама войници го влачат като скъсан чувал брашно.

Надигат се викове. Някаква богато облечена жена, подкрепяна от две снажни прислужнички, разблъсква тълпата, която се изпречва пред нея и успява да се добере до военния кордон.

— Мин, синко!

Единият от мъжете се обръща отдалеч. Той пада на колене и се покланя три пъти към нас. Сърцето ми спира. Войниците се нахвърлят върху него и започват да го бият.

Принуждават осъдените да коленичат в една редица.

Един войник вдига знамето, а останалите вземат за почест.

Майката на Мин е припаднала.

Мин не поглежда към нея. Той не гледа към никого.

Остава само шумоленето на тревата, тихото църкане на насекомите и вятърът, който духа в тила му.

Дали съм в мислите му, аз, която нося неговото потомство?

Войниците зареждат пушките.

Мин извръща шава. Той изпива с очи осъдения, който е от лявата му страна. Най-после разпознавам Тан! Те се усмихват един на друг. Мин с мъка се навежда и успява да допре устни до бузата на младата жена.

Изтрещяват изстрели.

Ушите ми писват. Усещам мирис на ръжда и на пот. Нима това е мирисът на смъртта? Разтърсва ме жесток пристъп на отвращение. Стомахът ми се присвива. Навеждам се да повърна.