Шан Са
Момичето, което играеше Го (51)

51

Когато се събуждам тази сутрин, слънцето се е издишало вече над прасковата. Кичурите млади листа по клоните на дървото приличат на разцъфнали цветя.

Чувствувам се щастлива. Това блаженство не черпи силата си от спокойствието, а от противоречиви чувства. Щурците изтънко познават тайните на моята душа и весело свирят. Бледото небесно сияние прониква през завесите и се разлива чак до моето легло. Представям си, че моят град, потънал в светлина, е гола жена, която очаква прегръдката на своя любим.

Мама е излязла заедно със сестра ми на пазар. Баща ми се е затворил в библиотеката, където води ожесточена битка, за да укроти английския на Шекспир. Къщата е изпълнена със спокойствие и свежест. Мирисът на листата нахлува през разтворените врати и прозорци и се смесва с уханието на жасмин, с което са пропити стаите. В салона с перо в ръка се суети Уан Ма, икономката.

Преди шест месеца клетницата изгуби своя син, болен от туберкулоза. Оттогава не престава да предъвква спомените за него и мъртвото момче става по-живо от всякога. Баща ми я слуша, мислейки за книгите си, и я утешава с една нищо не значеща фраза:

— Трябва да бъдем смели, драга.

Страданието й намира по-добър прием при мама и Лунна перла. Безконечните й разкази изтръгват от тях въздишки, а понякога и сълзи.

Тази сутрин състраданието ми е отстъпило място на досадата. Нося моето щастие в корема си, подобно на бременна жена и в никакъв случай не желая то да бъде помрачено от вайканията на Уан Ма. Преди тя да успее да отвори уста, изхвръквам навън:

— Отивам на Площада на Хилядите ветрове. Няма да се бавя.

Непознатият вече ме чака там. Прикритото му зад очилата лице е неподвижно, също както тялото му. Седнал с изправен гръб на столчето, той прилича на пазител на ада от някой древен храм.

Подреждаме нашите войници в квадратчетата. Непознатият очертава своите участъци отстрани на дъската с удивителна точност и пестеливост. Играта го е отражение на душата. Неговата е педантична и студена.

Щедрото ми предложение да започне играта му дава предимство. Той ме изпреварва в заемането на стратегическите постове. Опитът ми да му ги оспорвам само увеличава моето изоставане. Решавам да рискувам. Използвам за опора североизточната си база и се впускам да завоювам центъра.

Става горещо. Напразно размахвам ветрилото. Противникът, който стои срещу мене, ми вдъхва страхопочитание. Слънцето пече право върху него, но той понася това напълно невъзмутимо. Лицето му е плувало в пот, ръцете му са отпуснати върху коленете и стискат затвореното ветрило, но той стои напълно неподвижен.

Слънцето е почти в зенита си. Моля прекъсване за обяд и отбелязвам върху лист положението на пуловете. Уговаряме се да се срещнем след почивката.