Шан Са
Момичето, което играеше Го (16)

16

С каква радост получавам първите писма! Почитаемата мама подробно ми описва как е протекъл празникът на Новата година. Научавам от малката ми сестра нещо, което тя е предпочела да премълчи. След моето заминаване мама всеки ден ходи в храма, където се моли часове наред. Що се отнася до малката ми сестра, тя сънувала, че Буда ме е взел под свое покровителство.

Писмото от малкия ми брат е кратко. Както винаги този доктор по класическа литература пести думите и чувствата. Признава, че в наши дни родината се нуждае повече от войници, отколкото от писатели.

Четейки тези редове, чувствувам, че очите ми се просълзяват. Неговото послание е ясно: той ме моли да му простя, че толкова дълго не е могъл да ме разбере.

Още като юноша, след смъртта на татко, изпитвах към моя брат една толкова тревожна любов, че бях решил да поддържам с него тесни връзки, като тези, които съществуват между сина и бащата, между атлета и неговия треньор, между войника и неговия командир. За да го издигна до равнището на моите изисквания, го принуждавах да учи игрите, в които аз самият бях много добър. Малкият ми брат се преструваше, че се покорява, и дебнеше момента, когато да се разбунтува.

Този ден настъпи. Природата така е устроила нещата, че настъпва момент, когато възрастните губят своето превъзходство над по-малките. На шестнадесет години малкият ми брат стана на ръст колкото мен. Беше се превърнал в младеж с изпъкнали мускули и здрави кости. Един ден в клуба по кендо той отправи към мен тържествено предизвикателство. Миг след това получих удар с дървения меч право по маската. Бе толкова силен, че залитнах. Когато стъпих отново здраво на крака, победителят се поклони и ми благодари, че съм приел двубоя. Сетне свали маската. Върху лъсналото му от пот лице се четеше зле прикрито ликуване. След като ме поздрави, той излезе от дожо както си беше в боен костюм.

По-късно младежът пожела да стане писател и постъпи в Токийския университет. От този ден пътищата ни се разделиха. Във факултета той се сдружи със студенти левичари, започна да се държи предизвикателно и презрително. Под влияние на анархистки писатели стана враждебен към военните. Обвиняваше ги в намеса в работата на правителството, наричаше ги убийци на свободата.

Нямах нито време, нито търпение да разсея заблудата му. Впрочем, той рядко се мяркаше у дома, когато аз бях там. За мен малкият ми брат бе изгубен, погълнат от мощната червена вълна.

На какво ли се дължи тази промяна у него? Дали не се е спречкал с другарите си? Кой ли му е разкрил колко суетен е марксизмът и колко смехотворна е неговата утопия?

Отговарям му с писмо, кратко колкото неговото:

„Братко, след първото сражение вече се прекланям единствено пред слънцето. Това светило притежава постоянството на смъртта. Пази се от луната, огледало на този красив свят. Тя расте и намалява с непостоянството на същинска измамница. Всички ще умрем един ден. Едничка нацията ще пребъде. Хиляди поколения патриоти ще изградят нетленната величина Япония.“