Шан Са
Момичето, което играеше Го (90)

90

Вдигат се рояци мухи.

Из равнината зеят огромни кратери, изровени от снарядите. Нивите са опустошени. Навсякъде се виждат трупове. Някои все още гледат с восъчнобледи лица и раззинати уста. Други представляват само купчина плът, размесена с кал.

Нашата част прекосява бавно това грамадно гробище. Научавам, че, попаднали в обкръжение, войниците са се били с врага до последния човек. От слънцето ми се повдига. Сега си давам сметка, че в Манджурия нашата борба с терористите е била просто игра на криеница. До този момент не съм имал представа за обхвата и за зверството на войната.

Сред едно изоставено село се натъкваме на вихър от експлозии. Хвърлям се на земята. Дъжд от куршуми шиба побелялата от сушата земя. След кратка престрелка установяваме, че войската, която ни напада, е съставена само от неколцина смелчаци, останали тук, за да забавят нашето настъпление. Тръбата свири атака. Китайците се разбягват като зайци по време на състезание по ловна стрелба. Прицелвам се в най-бързия от тях и тъкмо преди той да достигне края на гората, натискам спусъка. Той рухва до едно дърво.

По обед ново яростно нападение. Обезумели от отчаяние, китайците освирепяват. Залягам на един склон. Земята под мен пари. Усещам мирис, който ми напомня девойката, която играеше го. Пред мен войник, улучен от куршум в гърба, се търкулва на земята и крещи. Познавам един от моите хора, този, към когото съм най-привързан. Наскоро празнувахме деветнадесетия му рожден ден.

Държах да погребем това момче след сражението. Получава се обаче заповед за настъпление и аз трябва да оставя тялото му на грижите на полка, който идва след нас. Неравенството ни следва дори отвъд смъртта. Най-щастливите биват изгаряни на самото бойно поле, останалите ги захвърлят в някоя яма. Най-злочестите попадат в ръцете на китайците, които им режат главите и ги разнасят на върха на пика.

Този първи ден война е един дълъг сън. Нищо не може да ме трогне, нито свирепите схватки, нито изтощителните преходи, нито смъртта на моите войници. Странствам в един затворен свят, където животът и смъртта са за мен еднакво достойни за презрение. За пръв път участта на военния престава да предизвиква у мен възторг: ние следваме съдбата си така, както сьомгата се изкачва по течението на реката. В това действие няма нито красота, нито величие.

Когато вечерта майорът ме вижда мрачен и умислен, решава, че съм слънчасал. Позволявам на войниците да поставят върху челото ми студена кърпа. Лежа върху наръч слама и гледам към тавана на реквизираната колиба. Отвращавам се от самия себе си.

На разсъмване ни събужда свирене на куршуми и взривове. Отвръщаме с гранати. В действие влизат картечниците. Ненадейно посред врявата, дочуваме тръба, която свири атака.

Войсковата част, която ни е нападнала, се оказва японска. Това недоразумение струва живота на неколцина войници.